Определение № 1086 от 09.10.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1086 гр. Перник, 09.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИХАИЛ АНГ. АЛЕКСОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА като разгледа докладваното от МИХАИЛ АНГ. АЛЕКСОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500741 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК във връзка с чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. №30976/01.09.2026 г., подадена ОТ: „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Околовръстен път№260, чрез пълномощника адв. М. А. А., ПРОТИВ: Разпореждане рег. №24241/18.08.2026 г., постановено по ч.гр.д.

№8947/2026 г. по описа на Районен съд – Перник, с което е отхвърлено изцяло заявление вх.

№29309/17.08.2026 г. за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.

417 ГПК и изпълнителен лист срещу Х. Х. Е., ЕГН **********, с постоянен адрес в ***, за сумата 32787,38 евро главница по Договор за потребителски кредит №***, ведно със законната лихва от 17.08.2026 г. до окончателното изплащане, 1676,41 евро договорна лихва за периода 04.12.2025 г. – 28.07.2026 г., 467,50 евро мораторна лихва за периода 04.12.2025 г.

– 11.08.2026 г., 46,58 евро такса и 163,41 евро разходи за уведомяване.

С жалбата разпореждането се оспорва изцяло с искане да бъде отменено и вместо него да бъде постановено издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за всички заявени вземания, както и да бъдат присъдени разноските по частното въззивно производство.

В подадената частна жалба се излагат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приравнил вписания настоящ адрес на длъжника в Република *** на липса на обичайно местопребиваване в България, без да съобрази данните за трайна професионална и икономическа свързаност на лицето със страната. Жалбоподателят се позовава на действащ трудов договор с български работодател, на данни за трудови правоотношения с български 1 работодатели от 2013 г., както и на обстоятелството, че на 03.08.2026 г. длъжникът лично е получил чрез работодателя си уведомлението за предсрочна изискуемост в ***. Поддържа се, че тези обстоятелства оборват адресната регистрация в ***. Изрично е наведено и позоваване на Определение №756/13.07.2026 г. по в.ч.гр.д. №521/2026 г. на Окръжен съд – Перник, като се твърди идентичност на двата казуса. Позовава се и на т. 3.б от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 413, ал. 2 ГПК препис от частната жалба не се връчва на длъжника, поради което отговор по жалбата не е постъпил.

При извършената служебна проверка съдът установява, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Констатираната от първоинстанционния съд нередовност относно държавната такса е отстранена в дадения срок с представяне на доказателство за внесени 351,41 евро по сметка на Окръжен съд – Перник. Жалбата е редовна и допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Съгласно Тълкувателно решение №6/15.01.2019 г. по тълк.д. №6/2017 г. на ОСГТК на ВКС ограниченията по чл. 269, изречение второ ГПК не се прилагат в производството по частна жалба. Въззивният съд следва самостоятелно да установи относимите към приложимата процесуалноправна норма факти, да прецени доказателствата, събрани от първата инстанция и представените пред него, и да разреши включения в предмета на производството процесуален въпрос. Поради това представените с жалбата писмени доказателства следва да бъдат обсъдени, включително доколкото част от тях възпроизвеждат документи, намиращи се в заповедното дело.

Съдът, като съобрази доводите в частната жалба и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

На 17.08.2026 г. „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД е подало заявление по чл. 417 ГПК срещу Х. Х. Е.. При извършената служебна справка в Национална база данни „Население“ е установено, че длъжникът има постоянен адрес в ***, заявен на 30.06.2000 г., и настоящ адрес в Република ***, заявен на 01.01.1999 г. С обжалваното разпореждане районният съд е приел, че е налице пречката по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК и е отхвърлил заявлението изцяло.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК заповед за изпълнение не се издава, когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Република България. ГПК не съдържа легално определение на понятието „обичайно местопребиваване“. При определяне на съдържанието му следва да се съобрази критерият по чл. 48, ал. 7 КМЧП, според който това е мястото, в което физическото лице се е установило преимуществено да живее, като се отчитат обстоятелства от личен или професионален характер, произтичащи от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в Определение №529/27.07.2015 г. по ч.гр.д. №2763/2015 г., IV г.о., според която преценката за обичайното местопребиваване е фактическа и не се свежда до формалната адресна регистрация.

2

От друга страна, адресната регистрация не е правно ирелевантна. Съгласно чл. 94 ЗГР настоящият адрес е адресът, на който лицето живее, а за български гражданин, чието място на живеене е в чужбина, в регистъра на населението се отразява името на държавата, в която живее. Значението на настоящия адрес като данни за действителното местоживеене е отчетено и в Решение №85/04.05.2016 г. по гр.д. №251/2016 г. на ВКС, III г.о. Следователно вписването на настоящ адрес в чужбина не съставлява необоримо доказателство за липса на обичайно местопребиваване в България, но представлява официален регистрационен факт, който следва да бъде преценен заедно с всички останали конкретни данни относно действителния жизнен център на лицето.

В настоящия случай данните за настоящ адрес в Република *** не остават изолирани.

От приложената по делото разписка за действията по връчване, извършени от призовкар при ЧСИ с рег. №*** по възлагане на самия заявител, се установява, че при посещение на постоянния адрес на длъжника в *** на 27.05.2026 г. същият не е намерен, като неговият брат е заявил, че Х. Е. не пребивава в селото от около 35 години и понастоящем живее в Република ***. При последващо посещение на 19.06.2026 г. длъжникът отново не е открит, като по сведение на съседи същият от около 30 години живее в Република ***. При посещение на 24.06.2026 г. длъжникът отново не е намерен, като секретарят на кметството на *** е заявил, че лицето от около 35 години живее в Република ***. При последващо посещение на 01.07.2026 г. адресатът отново не е открит, като е пристъпено към залепване на уведомление по чл. 47 ГПК.

Разписката на връчителя удостоверява с формална доказателствена сила извършените от него действия и обстоятелството, че при отделните посещения са дадени отразените в нея сведения. Тя не превръща всяко едно от тези изявления само по себе си в официално удостоверен факт, че длъжникът действително живее в ***. Сведенията обаче не се ценят изолирано. Те са дадени при различни посещения и от различни източници, а именно от брат на длъжника, от негови съседи и от секретаря на кметството, като последователно сочат, че лицето от около 30-35 години не живее на постоянния си адрес в България, а пребивава в Република ***. Тези данни съвпадат с официално вписания настоящ адрес на длъжника в Република *** от 01.01.1999 г. и се подкрепят от четирите последователни неуспешни посещения на постоянния адрес в период, непосредствено предхождащ подаването на заявлението. Именно съвкупността от тези взаимно допълващи се и съвпадащи данни придава на сведенията за трайно установяване на длъжника извън страната доказателствена стойност, която не може да бъде сведена до предположение, изведено единствено от адресната регистрация.

Не променят този извод данните за трудовите правоотношения на длъжника с български работодатели. От справката RegiX се установява, че към релевантния момент Х.

Х. Е. има действащ трудов договор от *** с *** ЕООД, както и че преди това е бил в трудови правоотношения с други работодатели със седалище в България. Тези обстоятелства установяват трайна професионална и икономическа връзка със страната и следва да бъдат отчетени при преценката по чл. 48, ал. 7 КМЧП. От тях обаче не се установява мястото, в 3 което длъжникът преимуществено живее, къде фактически полага труда си през преобладаващата част от времето, къде се намира жилището му и къде е центърът на личните и семейните му отношения.

Същото се отнася и до приемо-предавателния протокол от 03.08.2026 г. Видно от него, в *** служител на ***ЕООД е предал лично на длъжника уведомление на банката, като Х. Х. Е. е подписал протокола в качеството си на „***“. От справката за работодателя се установява, че седалището и адресът му на управление са в ***, а адресът в *** е посочен като адрес за кореспонденция с НАП. Следователно личното получаване на уведомлението на 03.08.2026 г. установява несъмнено физическото присъствие на длъжника в България към конкретния момент и достигането на изявлението на банката до него, но не установява, че ***, друг адрес в България или територията на страната е мястото, в което той се е установил преимуществено да живее. Този извод не може да бъде изведен и от длъжността на длъжника, още повече че предметът на дейност на работодателя включва международен автомобилен транспорт. Последното не доказва, че конкретният труд се полага извън България, но показва защо само седалището или адресът за кореспонденция на работодателя не са достатъчни, за да локализират обичайното местопребиваване на работника.

Съдът обсъди изрично и посоченото от жалбоподателя Определение №756/13.07.2026 г. по в.ч.гр.д. №521/2026 г. на Окръжен съд – Перник. В него е възприет същият правен критерий, а именно че вписаният настоящ адрес в чужбина не е необорим и може да бъде опроверган с доказателства за действителните лични и професионални връзки на лицето. По това дело въззивният състав е приел, че адресната регистрация е оборена от активен трудов договор с български работодател, съчетан с осъществен непосредствен контакт на ЧСИ с длъжника на територията на страната и отказ на последния да получи книжа през март 2026 г. В мотивите на посоченото определение не са обсъдени данни, съпоставими с установените по настоящото дело сведения, дадени при различни посещения и от различни източници, че длъжникът от около 30-35 години не пребивава на постоянния си адрес в България и живее в Република ***, която държава е вписана и като негов настоящ адрес, както и четири последователни неуспешни посещения на постоянния адрес непосредствено преди подаване на заявлението. Поради това двата случая не са идентични. Не е налице различие в приложимия правен критерий, а различие в доказателствената съвкупност, върху която този критерий следва да бъде приложен. Определение №756/13.07.2026 г. не установява правило, че наличието на трудов договор с български работодател или еднократно физическо присъствие в страната винаги и само по себе си оборва данните за обичайно местопребиваване в чужбина.

Неоснователно е и позоваването на т. 3.б от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Действително в мотивите към тази точка е прието, че обстоятелствата по тогавашните чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК, последната от които съответства на действащата т. 5, по естеството си не подлежат на проверка преди връчване на вече издадената заповед и обичайно могат да станат известни именно при нейното връчване. Този извод обаче е даден при разрешаване на въпроса разполага ли заповедният 4 съд с правомощие да обезсили вече издадена заповед, когато впоследствие се установи липсата на някоя от посочените предпоставки. Той не може да бъде разбиран като задължение на съда да игнорира конкретни и надеждни данни, които вече се намират по делото преди издаването на заповедта, и да постанови акт в противоречие с императивната забрана на чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК. В настоящия случай не е провеждано несвойствено за едностранното заповедно производство състезателно доказване относно местопребиваването. Релевантните данни произтичат от служебната справка в Национална база данни „Население“ и от документи по предприетото от самия заявител връчване на изявлението за предсрочна изискуемост, намиращи се сред материалите по делото. При такава доказателствена основа т. 3.б от Тълкувателно решение №4/2013 г. не създава правна фикция, че наличието на постоянен адрес в България е достатъчно за издаване на заповед независимо от установеното фактическо положение. Обратното тълкуване би лишило от практическо приложение самостоятелното основание за отказ по чл. 411, ал. 2, т. 5 ГПК именно в случаите, в които липсата на обичайно местопребиваване е установима още преди издаването на заповедта. Показателно е, че и в Определение №756/13.07.2026 г. Окръжен съд – Перник изрично е приел, че първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да извърши служебна адресна справка и формално правилно е счел вписания настоящ адрес в чужбина за пречка към онзи момент, като резултатът е изменен едва след обсъждане на представени пред въззивната инстанция доказателства, които конкретният състав е приел за достатъчни да оборят този факт.