Решение № 1094 от 20.12.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 1094 гр. Стара Загора, 20.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Генчо Атанасов при участието на секретаря Живка М. Димитрова като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело № 20245530102175 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД.

Ищецът Й. М. К. твърди в исковата си молба, че на 02.08.2022 г. сключил договор за паричен заем № ... с „Изи Асет Мениджмънт” АД. Страните договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1250,00 лева. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласявали договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представят служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да било в размер на минимум 1 000 лв., да работили по безсрочен трудов договор, да не били поръчители, да имали чисто ЦКР или да представили сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. На датата на сключване на договора, между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ищеца и ответното дружество бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ..., по силата на който „Файненшъл България” ЕООД поело задълженията да обезпечи пред „Изи Aceт Мениджмънт“ АД задълженията на ищеца. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер па 592,02 лева, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство, Й. К. следвало да предоставя дължимите парични думи на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, било упълномощено от „Файненшъл България” ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор.

Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължало в полза 1 на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, като „Изи Асет Мениджмънт“ АД единствено било овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Предвид това, именно „Файненшъл България“ ЕООД било материално легитимирано да отговаря по процесната претенция. Ищецът погасил изцяло процесния кредит. Между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател и ищеца като заемател, възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1250 лева. Заемодателят бил небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството имало правото да отпуска кредити със средства, които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът бил физическо лице, което при сключване на договора действал именно като такова, т. е. страните имали качествата на потребител по смисъла па чл. 9, ал. 3 от 3ПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от 3ПK. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на специалния закон – 3ПK. Изхождайки от това следвало, че с характеристики на потребителски договор бил и Договорът за предоставяне на поръчителство № ..., сключен между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД.

Договорът за поръчителство бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, следователно действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, било обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл.4 и поради тази причина следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „Изи Aсет Мениджмънт“ АД бил едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица, което било видно от Търговски регистър към АВ. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водела до настъпването на тази недействителност.

Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й възникнали при самото сключване на договора и когато той бил обявен за недействителен, заемателят дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 3ПK). Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигурил едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следвало да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налагал разбирането, че по своето същество тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя, както дали да предоставила обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора 2 възвеждала за потребителя били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (1250 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят щял да разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора, за което съответната банкова институция щяла да изисква също заплащане или две лица- поръчители, които да отговаряли на многобройните, кумулативно поставени изисквания към. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че били неизпълними от длъжника, то кредиторът целил да го насочи към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно можел да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество. Това дружество бил именно ответникът „Файненшъл България“ ЕООД, който бил и свързано лице е кредитора по договора за заем. Предвид това разходът за потребителя по договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД бил сигурен и изначално известен за кредитора - от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо условие да се усвоил финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова гаранция) били на практика невъзможни за осъществяване от длъжника. Също така договорът за кредит и поръчителство били подписани от едно и също лице в качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество. Същевременно, кредиторът не включвал възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 3ПК. Съгласно чл. 22 3IIK, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход но кредита за потребителя били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включвал нотариалните такси. Било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно щял да дължи. В конкретния случай бил посочен ГПР, но от съдържанието на договора потребителят не можел да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплатил 3 възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставял не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлагало заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му било известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той можел да направи информиран избор дали да сключи договора. В решение По дело С714/22 е предмет преюдициално запитване, отправено па основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд с акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка с тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановявал, че посочването па ГПР, който не отразявал точно всички тези разходи, лишавал потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включвал всички споменати разходи, отразявал тежестта на такова нарушение и имал възпиращ и пропорционален характер. Член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябвало да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не бил посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се считал за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да водело единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Самият Договор за предоставяне на поръчителство № ... бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставяла услуга.

Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. В случай, че поръчителят „Файненшъл България“ ЕООД изпълнил и погасил вземането на длъжника, той имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не получил каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани. Правната уредба на договора за поръчителство се съдържала в разпоредбите на чл. 138 - чл. 148 ЗЗД.

Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължавал спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.