Решение № 1661 от 04.12.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1661 гр. Плевен, 04.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20244430103870 по описа за 2024 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Д. И. П., ЕГН **********, от гр.**** бл.319 вх.Д, ап.13, чрез ЕАД „Д. М.“, представлявано от адв.Д.М., против „Ф.Б.“ ****, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление гр.**** №51, вх.А ет.9, офис 20, с която са предявени:

1/иск с правно основание чл.22 от ЗПК вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл.26, ал. от ЗЗД вр.чл.22 от ЗПК вр.чл.11 и чл.19 от ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за заем №1111952/15,01,2022 г., 2/предявен при условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.5 от Договор за заем №1111952/15,01,2022 г., и 3/иск с правно основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 5,00 лева /предявен като частичен иск от 110,00 лева/, като платена при изначална липса на основание по Договор за заем №1111952/15,01,2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на ИМ. Твърди се, че между страните е сключен Договор за заем №1111952/15,01,2022 г., по реда на ЗПФУР, за сумата от 300,00 лева, срок на връщане – 30 дни, при лихва от 3,38% /или сумата от 24,00 лева/ и ГПР от 49.85 %. Твърди се, че на основание чл.5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство.

Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил, че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на 110,00 лева. Твърди се, че сумите по кредита изцяло са погасени от ищеца. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл.10, ал.1 и чл.22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма; недействителен е, тъй като противоречи на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - неясен е начина на формиране на ГПР по договора и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за предоставяне на поръчител не е включена като разход по договора. Твърди се, че е 1 налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, като при включване на таксата за поръчител, ГПР ще бъде над 70%. Твърди се също, че клаузата по чл.5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл.143, т.9 от ЗЗПотр. Претендират се разноски. В молба от 21,10,2024 г. процесуалният представител на ищцата развива съображения за уважаване на исковете, като е поискал и увеличение в размера на предявения иск по чл.55 от ЗЗД, и това искане е уважено в с.з., като искът се счита за предявен в размер на 88,86 лева.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът „Ф.Б.“ ****, чрез юрк.Г.Г., изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че за отпускане на кредита, ищецът е подал електронно искане под формата на електронен формуляр на интернет страницата на ответника. Твърди се, че на ищеца е предоставена информация под формата на СЕФ, заедно с проекто-договор. Посочва се, че не е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. Посочва се също, че ГПР по договора е правилно изчислен и посочен. Твърди се също, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие при отпускане на кредита, и е избор на ищеца – кредитополучател, като ищецът е имал възможността да се откаже от договора. Твърди, че договорът за поръчителство е отделно облигационно отношение, по което „Ф.Б.“ не е страна. Сочи, че ищецът сам е избрал в електронния формуляр като обезпечение поръчителство от „Ф.Б.“, след като се е запознал с дължимите такси. Оспорва твърденията на ищцата, че е въведена в заблуждение. Твърди, че когато кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция, той веднага получава информация за размера на разхода, който не се включва в ГПР, тъй като не влиза в общия разход по кредита съгласно §1.1 ЗПК и касае услуга, предоставена от трето лице. Посочва, че уговореният в договора ГПР е в рамките на закона и целта на кредитополучателя е да избегне плащанията на задълженията по договора. В с.з. ответникът се представлява от адв.И.Г. от АК Благоевград, която моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

Не се спори между страните и се установява от приетото по делото заключение, че между ищцата като кредитополучател, и „Ф.Б.“ ****, е Договор за заем №1111952/15,01,2022 г., с който договор на ищцата е предоставен паричен заем в размер от 300,00 лева, със срок на заема 30 дни, при лихва в размер на 10,14 лева, и посочен ГПР от 49,85%. Съгласно чл.5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ф.Б. в полза на кредитодателя.

От заключението на ВЛ се установява, че на 15,01,2022 г. сумата по заема е изплатена на Д.

П. чрез паричен превод по ****, с основание „1111952“. Вещото лице е посочило, че на 01,03,2022 г. ищцата е изплатила изцяло дължимите по договора суми в общ размер на 459,00 лева, от която 300,00 лева главница, 10,14 лева лихва, 88,86 лева възнаграждение за обезпечаване на кредита, 60,00 лева такси по Тарифата. В заключението е отразено, че случай, че сумата за възнаграждение по договора за гаранция бъде включена в ГПР, то ГПР става 910,72%. ВЛ посочва в съдебно заседание, че според екранна снимка на платежно, сумата от 88,86 лева е преведена на Фератум банк на 02,03,2022 г., с посочено основание – 2 номера на кредита. ВЛ уточнява, че въпросното извлечение-екранна снимка, не е първичен документ.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл.5 от договора за заем - установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора - в рамките на същия работен ден, чрез осигуряване на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, за което сочи заключението по СИЕ. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв 3 вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл.19, ал.5 от ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,85%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50% /съгласно заключението на ВЛ по СИЕ/.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която 4 следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.