Решение № 1350 от 23.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1350 гр. Пловдив, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330114361 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от В. С. К., ЕГН ********** против „Аксес Файнанс“ АД, с ЕИК: 207140327, с която е предявен установителен иск за признаване за установено на осн. член 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК вр. член 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в отношенията между „Аксес Файнанс“ АД, с ЕИК:

207140327 и В. С. К., ЕГН **********, че „Аксес Файнанс“ АД, с ЕИК:

207140327 дължи на В. С. К., ЕГН ********** сумата от 244,76 евро, представляваща недължимо платена при начална липса на основание сума по недействителен Договор за кредит ***** от *** г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда – 20.06.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.д. № 37018/2025г. по описа на РС София.

Ищецът поддържа, че между него и ответника е сключен Договор за кредит********г., по силата на който ответникът предоставя на ищцата револвиращ кредит в максимален размер от 400 лева, увеличен до 600 лева 1 под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежна карта.

Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора кредитът се отпуска при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 43,20 %, годишен процент на разходите (ГПР) – 45,90 %. Била начислена неустойка в размер на 10% oт усвоената и непогасена главница за това, че в петдневен срок от подписване на договора, заемателят не учредил обезпечение на паричните си задължения с банкова гаранция. За периода от датата на сключване на договора до датата на депозиране настоящото заявление в съда, ищцата изтеглила 1006,92 лева, а върнала 1485 лева. Счита договора за кредит за недействителен, поради нарушението на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), а липсвала яснота по какъв начин е формиран общо дължимата сума по него. Счита, че предвидената в договора договорна неустойка не била включена при изчисляване на ГПР и представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита, като ако същата би добавена ГПР ще надвиши 50%. Излага се твърдение за нищожност на договорна неустойка, като уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Неустойката била недействителна и на основание по чл. 21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, кoито се покриват от ГПР и се надвишава размера на ГПР, който не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Неустойката противоречала и на материалния закон – чл.71 3ЗД. В първото по делото о.с.з. ищецът е намалил размера на иска от 244,76 евро на 142,50 евро, като съдът е допуснал изменение в размера на иска от 244,76 евро на 142,50 евро и е прекратил производството поради оттегляне на иска над сумата от 142,50 евро до пълния предявен размер от 244,76 евро.

В срока по чл. 131 ГПК от ответника е постъпил отговор на исковата молба. Счита исковете за недопустим, тъй като вземанията по договора за кредит били цедирани на „АСВ“ ЕАД с подписано приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.11.2023 г.

Счита исковете за неоснователни, тъй като били спазени изискванията на член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а предвидената неустойка не накърнявала добрите нрави и не била прекомерна. Сочи, че в ГПР не бил включен разхода за неустойка. Възразява срещу допускането на експертиза, като признава че 2 усвоената по кредита сума била в размер на 1206,29 лева, а погасена била сумата в размер на 1485 лева.

В случай че се постанови решение в полза на ищцовата страна и тя претендира адвокатско възнаграждение в по-голям размер от предвидения с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и моли то да бъде намалено до минимума съгласно посочената Наредба. Възразява срещу наличието на предпоставките по чл. 38 Закона за адвокатурата (ЗАдв) да бъде предоставена безплатна адвокатска помощ на ищеца, което не се презюмира, а следва да бъде установено от данните по делото.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правна квалификация член 422 ГПК вр. член 415 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, че на *****. между страните е сключен договор за кредит ******* , по силата на който ответникът е предоставил на ищеца револвиращ кредит в размер на 400 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – международна платежна карта ********. Не е спорно и че съгласно член 15, ал. 1 от договора ищецът се е съгласил в срок от пет дни след активиране на платежния документ да предостави обезпечение банкова гаранция и/или поръчителство, която неустойка е в размер на 10% от усвоената и непогасена главница.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията 3 на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договора трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 45.9%, а възнаградителната лихва - 43.2%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 2% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочения в договора ГПР от 45,9 % и общата сума на плащанията не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената 4 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавя всеки месец в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.

Въведеното изискване за предоставяне на допълнително обезпечение, чрез поръчителство и /или банкова гаранция съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид изключително краткия срок, в който следва да се предостави - петдневен от падежа, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение относно физическото лице - поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към датата на сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в процесния договор за кредит, действително се намира да е прекомерна и нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява за всяка забава и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото основание.

5

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл.

19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Следователно процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но не дължи лихви, неустойки, такси или други разходи по кредита.

По делото безспорно се установи от справката за извършени плащания предоставена от самия ответник, че въз основа на недействителния договор, ищецът е извършил плащане от общо 1485 лева, а усвоена сума от 1206,29 лева, поради което предявеният иск осъдителен иск за сумата от 142,50 евро се явява основателен и следва да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК.