Решение № 28 от 31.01.2025, Окръжен съд - Пазарджик

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 28 гр. П., 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – П., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Минка П. Трънджиева

Членове:

Венцислав Ст. Маратилов

Димитър П. Бозаджиев при участието на секретаря Ана Здр. Ненчева като разгледа докладваното от Венцислав Ст. Маратилов Въззивно гражданско дело № 20245200500898 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.

С решение на Пазарджишки районен съд №1267 от 25.10.2024г. постановено по гр.д.№20235220103235 по описа на съда за 2023г. E ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК по отношение на А. Х. А. /А. А./, с ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „О. м." №**, ет.*, ап.*, че съществува вземане на „Кредит И. И.

БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление гр. София, ***, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2 в качеството му на частен правоприемник на ищеца „Юробанк България“ АД, с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр. София, район Витоша, ул.

„Околовръстен път“ № 260 /правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България/, съгласно договор за прехвърляне на вземания от 15.05.2015г., за сумата в размер на 1288,98 лева /главница и надбавка по чл.

3 от договора /, мораторна лихва в размер на 419,89 лева и законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 1 10.06.2010г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 2146/2010г. по описа на РС-П..

ОСЪДЕН Е А. Х. А. /А. А./, с ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „О. м." №**, ет.*, ап.*, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, да заплати в полза на „Юробанк България“ АД, с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр. София, район Витоша, ***

/правоприемник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България/ сумата в размер на 167,38 лева разноски в исковото производство, като решението е постановено при участието на „Кредит И. И. БГ“ ЕАД, ЕИК 202423225, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.

„Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес център „Люлин - 6“, ет. 2 като трето лице помагач на страната на ищеца.

Решението се обжалва в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ответника в производството пред първата инстанция А. А., ЕГН-**********, / с предишно име А. Х. А./ , от гр.П., с въззивна жалба с вх.№28191 от 13.11.2024г. подадена чрез пълномощника си адв.А. М. от АК-П. с доводи за порочност като неправилно, необосновано, постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, включително и на тези обуславящи неговата нищожност като липса на мотиви.

Счита на първо място, че в решението липсват мотиви по всички повдигнати от ответника правоизключващи възражения с отговора му на исковата му молба и допълнително уточнени в съдебно заседание. Липсвали мотиви относно най-важните според ответника по иска възражения за нищожността на процесния договор за кредит, най-вече тези, които са на общо основание за нищожност по чл.26 от ЗЗД, като със съдебното решение били дадени мотиви само по възражението за нищожност по чл.10, ал.1 от ЗПК/закона за потребителския кредит/ , което възражение било заявено от ответника по иска в съдебно заседание, че не поддържа и заявеното, че възражението относно нищожността на процесния договор заради размера на шрифта му ще се поддържа на общо основание, а именно че са нищожни договорите, които накърняват добрите нрави-чл.26, ал.1 от ЗЗД. Твърди се, че с отговора си на исковата молба ответникът потребител е направил възражения за нищожност на договорът за кредит, по които районният съд не се е произнесъл, а именно че: 1.Договорът е нищожен, защото кредиторът няма право да предоставя кредити и заеми по занятие, съгласно (Закон за кредитните институции) и че по делото няма доказателства, че кредиторът ,Джет Файненс Интернешънъл” АД има лицензия от БНБ, да извършва кредитна дейност; 2.Договорът е нищожен, защото ответникът е чужд гражданин, който не владее български език писмено и поради това договорът следва да бъде подписан от двама свидетели- чл.189, ал.1 от ГПК; 3.

Договорът е нищожен, защото е подписан с измама; 4. Договорът е нищожен, защото са накърнени добрите нрави при сключването му чл.26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като е изготвен от кредитора с дребен шрифт, затрудняващ четенето му.

Счита жалбоподателят, че в случая е приложима и разпоредбата на чл.189, ал.2 от ГПК, защото след като е твърде дребен шрифта на договора и поради това текстът му не може да се прочете свободно, това приравнява четящия го на сляп.

2

На следващо място жалбоподателят поддържа и липсата на съдебни мотиви на възражението му, че не е получавал пари от ищеца в изпълнение на задължението му по процесния договор за кредит. Допълва, че в договора за кредит е записано, че потребителят е получил банкова карта и ПИН за картата в запечатан плик, но че липсват доказателства, че банковата сметка, която се обслужва от тази карта е заверена от кредитора в изпълнение на задължението му по договор да предаде на потребителя сумата от 990 лева. Твърди се, че по делото липсва платежното нареждане на кредитора, с което е заверена банковата сметка на потребителя по договора и че предаването на банкова карта не означавало предаване на пари. Счита, че на практика е невъзможно потребителят да сключи на 19.01.2007г. чрез посредник договор за издаване на електронна банкова дебитна карта с ТБ „Инвестбанк” АД и още същият ден ТБ „Инвестбанк” АД да издаде исканата банкова карта, да я даде на посредника, за да бъде предадена на потребителя същият ден-19-ти януари 2007г. при подписване на договора за кредит. Акцентира, че неравноправна, съответно нищожна клауза е записаното в договора за кредит, че потребителят с получаването на банкова карта и ПИН за картата в запечатан плик, признава, че е получил заемната сума. Извода си мотивира с това, че предаването на картата не означавало предаване на пари и после с договора е уговорено, че парите ще се предадат по банкова сметка, а не в брой, а при получаване на банкова карта потребителят не знае, какви пари са преведени по сметка му от кредитора и дали въобще са преведи. Навежда се извода, че от събраните по делото факти, по несъмнен начин се установявало, че потребителят е бил измамен от служител на кредитната институция, като му е поднесен за подпис процесния договор за кредит, а в същото време му е казано, че подписва заявление за кандидатстване за кредит, като механизмът на измамата се установявал от показанията на свидетеля А. Ш., като другите факти установени по делото потвърждавали извършената измама и това са:-Липсата доказателства, че на потребителя са му дадени заемните средства; че потребителя не е грамотен и не знае писмено български език, че договорът е изписан с размер на шрифт, който и грамотен не може да прочете. Според жалбоподателя, съдът е длъжен да постанови решението си, като анализира в съвкупност всички установени по делото факти, което не било направено от първоинстанционния съд. Моли да се отмени решението и претендира сторените от жалбоподателя разноски по делото пред всички инстанции. Няма направени с въззивната жалба доказателствени искания по реда на чл.266 от ГПК пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от “КРЕДИТ И. И. БГ“ ЕАД , ЕИК-202423225 със седалище в гр.София, чрез юрисконсулт В. Л., с вх.№31862 от 08.12.2024г., участник в исковото производство като трето лице помагач на страната на ищеца Юробанк България“ АД, конституиран по искане на банката, в който жалбата се квалифицира като частично недопустима и изцяло неоснователна.

Поддържа, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в атакуваната част, поради което счита, че следва да се обсъдят единствено доводите във връзка с неговата правилност, като твърди, че така постановеното Решение на РС- П. е в пълен синхрон с материалния и процесуалния закон, както и с тълкувателната практика на ВКС и утвърдената практика на българските съдилища.

По въпроса за оплакванията в жалбата за допуснати нарушения по отношение липсата на лицензия от БНБ на Дружеството „Джет Файненс 3

Интернешънъл“ АД, и за нищожност на договорът за кредит, тъй като Дружеството „Джет Файненс Интернешънъл“ АД нямало право да извършва кредитна дейност, тъй като не разполага с лицензия, се поддържа, че искането е недопустимо, предвид изричната разпоредба на чл.266, ал. 1 ГПК, според която „Във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Дружеството-трето лице в производството, счита, че искането на въззивника в тази насока се явява недопустимо, тъй като не са налице наведени доводи в тази връзка по време на първоинстанционното производство. Допълва, че Българската народна банка поддържа Регистър на финансовите институции по Закона за кредитните институции (ЗКИ), който е публичен и съдържа основни данни както за вписаните дружества, които извършват дейност на територията на Република България, така и за заличените финансови институции, от където би могла да се получи информация относно наличието на лиценз.

По отношение на оплакванията в жалбата, че Договорът за паричен заем бил нищожен, тъй като въззивникът е чужд гражданин, който не владее български език писмено, неграмотен е и поради това Договорът следвало да се подпише от двама свидетели, се поддържа, че съгласно посочената от въззивника разпоредба на чл.189, ал. 1 от ГПК, частен документ, издаден от неграмотен, трябва да носи вместо подпис отпечатък на десния му палец и да бъде приподписан от двама свидетели, като нормата цели да се създаде доказателство, че съдържанието на документа е станало известно на неграмотния и че има задължителна доказателствена сила, че изявлението, което се съдържат в него, е направено от това лице. Допълва, че наличието на подпис в документа, какъвто е именно процесният случай, означавало възможността на едно лице да се подпише, което се свързва със способността ”собственоръчно да напише име или знак за името, който обикновено съдържа инициалните букви”. Освен това следвало да е ясно и категорично обстоятелството, че вследствие на неграмотност въззивникът е неспособен да се подписва и че именно поради тази причина в документа вместо подпис се поставя отпечатък от десния палец и се подписва от двама свидетели. Докато в случая, договорът бил подписан от въззивника, като е положен графичен знак, тоест според дружеството този подпис индивидуализира автора, освен това са били изписани и три имена. Навежда се извода, че възможността на въззивника да се подписва означава, че същият е грамотен до степен, позволяваща да разбира изявлението си в процесния договор. Допълнено е, че въззивникът съзнава, че не може да пише и чете, но не информира за това обстоятелство другата страна по договора, като вместо това подписва договора и впоследствие се опитва да черпи права от това свое поведение, твърдейки наличие на неграмотност. Заключава, че гражданско задължение на едно лице е да се запознава със съдържанието на договора преди да го подпише. Предвид гореизложеното счита, че липсват данни, които да докажат по несъмнен начин, че потребителят А. Х. А. е неграмотен и не е разбирал съдържанието на договора /в този смисъл се цитира Решение от 30.11.2018 г. на РС-Перник по гр. д.№ 2986/2018г./.

По отношение на оплакванията в жалбата, че сключеният Договор за кредит противоречи на добрите нрави, въззиваемата страна поддържа, че понятието „добри нрави”, е изяснен в съдебната практика (Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т.д.№ 911/2009г., I т. о., ТК; Решение № 4 от 25.02.2009 г. на ВКС по т.д.№395/ 2008г., I т.o., ТК; определение № 794 от 4

15.12.2011 г. на ВКС по т.д.№224/2011г., II т.о., ТК и други), като се приема, че се касае за обща правна категория, приложима към гражданските и търговските правоотношения, в която попадат тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите страни. Посочва, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от 33Д е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право и че такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Посочва, че въпросът дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, следва да се преценява във всеки отделен случай въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело. Акцентира, че в случая не се представят никакви доказателства, удостоверяващи и доказващи тези твърдения. Твърди, че съгласно чл.9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и добрите нрави и че в съдебната практика е прието, че противоречието с добрите нрави се свързва с нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот от гледна точка на които морално недопустимо е сключеният договор да породи съответните правни последици. Приема се от въззиваемата страна, че нееквивалентността на престациите, когато има за резултат нарушаването на такива норми, обуславя нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави и че ВКС в поактуалната си практика по чл. 290 от ГПК въвежда по-конкретни критерии при определяне на еквивалентността на престациите, като приема, че не всяка нееквивалентност представлява нарушение на добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна нееквивалентност, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна. че има практически нулева стойност-Решение №24 от 09.02.2016г. по г.д.№2419/2015г. на III г. о. на ГК на ВКС, в което съдът се мотивирал с това, че критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на съда би заменила волята на страните и би се накърнил принципът на свободата на договарянето, защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес.