Решение № 17980 от 07.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17980 гр. София, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря НАТАША П. МЕРЕВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20241110108666 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Н. Н. Н.а срещу „СТИК - КРЕДИТ“ АД.

Предявени са за разглеждане два кумулативно обективно съединени иска, както следва: 1/ установителни искове с правно основание по чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване на нищожност на неустойка за непредоставяне на обезпечение, уговорена в чл. 29 от договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г., сключен между страните, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати сумата от 5 лева, частично от сумата от 121,50 лева, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.

Ищцата Н. Н. Н.а твърди, че на 16.01.2023 г. сключила с ответното дружество „СТИК - КРЕДИТ“ АД договор за кредит от разстояние № 921728. По силата на договора й била предоставена в заем парична сума в размер на 450 лв. за срок от 30 дни. Уговореният размер на годишна лихва бил 36 %, а годишният процент на разходите – 42,58 %. Сочи, че общата сума, която следвало да върне на кредитора възлизала в размер на 463,50 лева. В чл. 19 от договора било уговорено, че договорът следва да бъде обезпечен чрез гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ или чрез банкова гаранция в полза на дружеството – кредитор. Съгласно чл. 29 от договора, потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоения кредит при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Уговорено било неустойката да се заплаща разсрочено, заедно с погасителните вноски. Твърди се, че ответникът начислил дължима неустойка в размер на 121,50 лева, тъй като ищцата не изпълнила задължението си по чл. 19 от договора за представяне на обезпечение.

1

Общата сума, която следвало да върне на ответника възлизала в размер на 585 лева.

Сумата била заплатена от ищцата, като в нея била включена и начислената неустойка.

Излага съображения за недействителност на задължението за заплащане на неустойка.

Счита, че същата противоречи на закона и на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като постига единствено неоснователно обогатяване за кредитора. Намира, че с клаузата се стига и до заобикаляне на закона, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя, кредиторът има право да начислява единствено лихва върху неплатената сума за времето на забава. С процесната клауза се предвиждало още едно допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Счита, че в нарушение на закона ответникът не е включил начислената неустойка в размера на ГПР, като по този начин действителният размер надхвърлял допустимия максимален такъв по 19, ал. 4 ЗПК. Отделно, въпреки че не предявява иск за нищожност на целия договор, излага аргументи в подкрепа на това твърдение. Счита, че договорът е нищожен поради неспазване на предвидената в закова форма, както и поради липса на действително отразен съществен елемент – размера на ГПР. Намира, че уговорената възнаградителна лихва е в прекомерно висок размер и противоречи на добрите нрави.

Сочи, че е заплатила на ответника сумата от 121,50 лева, представляваща недължимо пратена сума, като претендира част от нея. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

В срочно постъпил отговор ответникът изразява становище за неоснователност на предявените искове. Счита, че договорът за заем е сключен съгласно изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като не са налице сочените от ищеца пороци. Намира, че не е налице и частично недействителност на договора по отношение на атакуваните клауза, касаеща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение. Намира, че клаузата не излиза извън присъщите й функции. Сочи, че кредиторът имал правото и да не претендира уговорената неустойка. Намира, че не е налице твърдяната от ищцата изначална липса на възможност за осигуряване на поръчител, отговарящ на посочените условия. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В проведеното открито съдебно заседание от 19.09.2024 г. съдът е допуснал на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК изменение в размера на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД чрез неговото увеличение, като същият се счита за предявен за сумата от 64,80 лв., представляваща пълният размер на претенцията, вместо досегашния предявен частичен размер от 5 лв.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

С проекта за доклад по делото, обективиран в определение от 01.05.2024 г., като безспорен и ненуждаещ се от доказване е отделен фактът, че между страните е сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г.

Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно заседание от 20.06.2024 г. без възражения от страните. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на отделения за безспорен факт за доказано.

Този факт се установява и от приетия по делото препис от договор за потребителски кредит № 921728/16.01.2023 г. и приложения към него погасителен план, се установява, че между страните е възникнало процесното облигационно правоотношение. Това обстоятелство не е спорно между страните.

2

По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ищцата сума в размер на 450 лева, като срокът на кредитна линия бил определен на 12 месеца. Видно от погасителния план, между страните била уговорена дата на падеж 15.02.2023 г., като дължимите суми били: 450 лева главница, 13,50 лева лихва, 121,50 лева неустойка при непредставяне на обезпечение. Уговореният ГПР бил в размер на 36 %, а при непромоционални условия – 42,58 %. Фиксираната годишна лихва била уговорена на 36 %. Дължимата сума по договора в хипотеза, при която не е осигурена гаранция от потребителя и последният дължи неустойка, е в размер на 585 лева.

По делото е приета разписка от 16.01.2023 г., от която се установява, че сумата по договора за кредит от 450 лева е била предадена от кредитора на потребителя.

Приета като доказателство е и разписка от 01.02.2023 г., удостоверяваща връщането на сумата от 522 лева от ищцата на ответника. Като основание е посочено:

Предсрочно погасяване.

Съгласно чл. 19 от процесния договор за предоставяне на кредит вр. чл. 20 от приложимите ОУ, кредитополучателят се е задължил в срок 3 работни дни от сключване на договора да обезпечи кредита чрез гарант – физическо лице, на възраст над 21 г., с минимален осигурителен доход от 1500 лв. или над тази сума, който няма записи в ЦКР относно просрочия по кредити или заеми, да има валидно трудово правоотношение поне в последните 6 месеца, предхождащи сключване на договора за кредит, да не е поръчител по друг кредит към банка или финансова институция или кредитополучател по кредит със „Стик-Кредит“ АД, като посоченото лице следва да поеме солидарно задължение по отношение на заемодателя за връщане на всички дължими суми по договора. Алтернативно е дадена възможност за учредяване на банкова гаранция в полза на кредитора в размер на всички суми по договорите /главници, лихви, неустойки/.

При неизпълнение на посоченото задължение е предвидено, че потребителят дължи неустойка в размер на сумата от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума, като е предвидено тази сума да се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска /чл. 29 от договорите/.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По иска по чл.26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 146 ЗЗП вр. чл.143 ЗЗП за прогласяване на нищожност на неустойка за непредоставяне на обезпечение, уговорена в чл. 29 от договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г.:

В тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване нищожността на отделна клауза от договора поради накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит от разстояние № 921728/16.01.2023 г., в който е уговорена неустойка при непредоставяне на обезпечение за кредитора в твърдения размер, която договорна клауза противоречи на закона, води до неговото заобикаляне и до накърняване на добрите нрави.

На първо място, съдът намира, че процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане 3 срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представените по делото договори за потребителски кредит от 31.01.2018 г. и от 26.09.2018 г. по правната си същност са договори за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Процесните договори се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Съдът намира, че уговорената в чл. 29 от договора неустойка в размер на 0,9 % на ден за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 29 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е в размер, надхвърлящ отпуснатия заем. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя.

Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Дори при добросъвестно изпълнение в срока по договора от страна на длъжника, с така начислената неустойка кредиторът би получил сума, която, начислена за всеки ден неизпълнение, може да надвиши многократно размера на отпуснатия заем. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата.