Решение № 3609 от 15.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3609 гр. Пловдив, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20255330114122 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Е. Е. Ф., чрез адв. Е. И., против „Фератум България“ ЕООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, както следва:

-за прогласяване на нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № **** г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.11, ал.1 т.10, и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК;

– за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – недължимо платена от ищеца за периода 31.08.2021 г. – 14.01.2025 г. суми без правно основание по процесния договор.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и ответника, в качеството му на заемодател, е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № **** г., по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1600 лв., при фиксиран лихвен процент от 23 % и ГПР от 49,11 %. Заемът следвало да се върне на 2 погасителни вноски. Ищецът сочи, че съгласно чл.5 от договора за кредит следвало да сключи и договор за гаранция с дружеството Multitude bank за обезпечение на договора за кредит, по който договор за гаранция следвало да заплати сумата от 88,86 лв., такса гаранция. Ищецът поддържа, че договорът за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Сочи, че уговореният лихвен процент от 23 % не съответствал на сумата от 68 лв., която следвало да се заплати за лихва.

Визира нарушение на нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начинът на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общата сума по него. Намира, че не ставало ясно дали в ГПР била включена таксата гарант. Позовава се и на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да се разглежда като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Предвид изложените твърдения 1 предявява настоящите искове, моли за тяхното уважаване и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Фератум България“ ЕООД е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва наличието на облигационна връзка между страните, произтичаща от договор за предоставяне на потребителски кредит № **** г., с твърдяното от ищеца съдържание на правата и задълженията на страните. Поддържа, че договорът е действителен, като оспорва изложените твърдения за нарушение на нормите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Сочи, че сключването на договора за поръчителство с Мултитуюд Банк не било условие за сключване на договора за кредит, доколкото ищецът можел да представи и друго обезпечение. Излага твърдения за правилно формиран годишен процент на разходите, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът по нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителен. Счита, че кредитодателят е предоставил необходимата информация на длъжника за ГПР и условията, като ищецът е имал време да избере обезпечение и правото да се откаже от договора в 14-дневен срок, но не е упражнил това свое право. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на сторените разноски.

С молба вх. № ***** г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. И. прави изменение на размера на предявения иск на основание чл.214, ал.1 ГПК чрез неговото увеличаване на сумата от 51,13 евро (100 лв.). С протоколно определение от **** г. така заявеното изменение е прието от съда, като искът срещу ответника се счита предявен за сумата от 51,13 евро.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от настоящата инстанция:

Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.

Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за недействителност на същата сделка или да стори това в отделен процес. Това е така, защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от 7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр. дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г., ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.

Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания.

2

По безспорните между страните обстоятелства:

Не е спорно по делото, а и това се установява от ангажираните писмени доказателства, че между страните е сключен на *** г. договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № ****, по който кредиторът предоставил на кредитополучателя сума в размер на 300 лева при лихвен процент – 3,38 %, ГПР – 49,85 %, дължим за връщане на падеж *** г. при еднократно плащане от потребителя.

Не се спори между страните също така, че между тях е постигната договореност съобразно чл. 5 от договора, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството. В цитираната клауза е посочено, че договорът за поръчителство се сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. С одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от заемателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на заема. Видно от договор за поръчителство/гаранция (л.8 от договора), подписан от кредитополучателя, по който последният дължи възнаграждение в размер на 88,86 лв. Тази сума не е включена при изчисляване на посочения в договора за заем ГПР, доколкото ответникът навежда изрично подобни твърдения в писмения отговор.

По същество на правния спор:

По главния иск за прогласяване на нищожност на договор за кредит на наведените в исковата молба обстоятелства:

При така установените безспорни фактически обстоятелства, спорът между страните е правен и се концентрира около това дали уговореното възнаграждение за дружеството гарант в размер на 88,86 лв. следва да се включи в ГПР.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.

С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл.

22 от ЗПК ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е 3 достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.

В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на разходите в размер на 49,85 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. В този смисъл са всички изложените от ищеца съображения в исковата молба. Твърденията са, че уговореното в договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение следва да бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.