Решение № 973 от 30.06.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 973 гр. Плевен, 30.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20254430102337 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от Г. В. Й. с ЕГН ********** против „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ***, в която се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем кредирект ***, като съгласно чл. 3 от същия, параметрите на заема били следните: главница - 2000 лева; размер на погасителната вноска - 4 х 66,75 лв. и 14 х 181,15 лв.; вид вноска - месечна; брой вноски - 18; Фиксиран годишен лихвен процент - 40.05 %; Годишен процент на разходите на заема - 48.06 %; обща сума за плащане - 2803,10 лв.; Съгласно чл. 6.1. от договора, Заемателят се задължавал в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл.

33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), като съгласно чл. 6.2. При неизпълнение на т. 6.1., Заемателят дължал на Заемодателя неустойка в размер на 4054,90 лева. Неустойката се начислявала автоматично от Заемодателя, като се заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. Така месечната вноска 1 съгласно погасителния план се увеличавала на 381 лева, а общо дължимата сума възлизала на 6858 лева.

Твърди се, че ищцата заплатила по процесния Договор за паричен заем на 17.02.2023 година сумата от 2059,25 лева с основание пълно погасяване.

Ищцата счита, че процесния Договор за паричен заем кредирект *** бил недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, т.к. дължимата по силата на чл. 6 от договора неустойка при непредставяне на обезпечение, не била включена при изчисляване на ГПР.

Излага се, че в Договора били посочени процентните стойности на ГПР, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. В него не била включена предвидената неустойка, която представлявала скрита възнаградителна лихва. Това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита.

Сочи се, че Договора въвеждал неустойка за кредитополучателя в размер на 4054,90 лева, който бил над два пъти този на заемната сума, в случай че цитираното задължение за предоставяне на обезпечение не бъдело изпълнено. По своето същество същата представлявала скрито възнаграждение за кредитора, което последният прикрил, обозначавайки го като неустойка. Целта на кредитора била по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не можел да покрие изискването за осигуряване на обезпечение в предвидения кратък срок - 3 дни. Това ставало ясно и от погасителния план към договора, като кредитора изначално включвал неустойката към месечната погасителна вноска.

Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка била нищожна на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, т.к. единствената цел, за която била уговорена, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Същата била уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

2

Предоставянето на обезпечение представлявало допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, почти два пъти размера на главницата било в разрез с добрите нрави, тъй като по този начин се целяло да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения годишен процент на разходите. Клаузата се намирала и в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водело до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараствал, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 ЗПК, бил тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение, въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

Това задължение за допълнително обезпечение възниквало още при подписване на договора.

Навеждат се още доводи, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. При това положение общо заплатената сума от ищцата по Договор за паричен заем кредирект *** била 2059,35 лева, при главница 2000 лева. Надплатената сума от 59,35 лева над главницата, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, подлежала на връщане, като недължимо платена.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за кредит, а при условия на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата на чл.6 от същия. Претендира се също така да бъде осъден ответника Сити Кеш ООД, да заплати на ищцата сумата от 59,35лв., представляваща недължимо платена сума по процесния Договор, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Претендират се и направените по делото разноски.

3

Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че правото на иск в случая е упражнено при условията на злоупотреба с право, както и че установителната искова претенция е недопустима, поради липсата на правен интерес от предявяването й. Моли да се съединят за общо разглеждане сочени от него дела. На следващо място ангажира становище за неоснователност на исковете.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на установителния иск за нищожност на процесния договор за кредит.

Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още поголямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.

Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о., ГК.

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за паричен заем кредирект № 812249 от 12.02.2023г., че същия е бил сключен между ответника „Сити Кеш“ ООД, в качеството на 4 заемодател и ищцата Г. В. Й., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора, на ищцата е бил предоставен заем от 2000 лв., който е следвало да се върне на 18 погасителни вноски за период от 14.03.2023г. до 14.08.2024г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 40,05 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 40,05 %.

Според обективираното в чл. 6.1 от договора, заемателят се е задължил да предостави на заемодателя в срок от три дни едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени условия.

Видно е, че в чл.6.2 е била регламентирана неустоечна клауза, предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в определения тридневен срок от сключване на договора, заемателят дължи неустойка в размер на 4054,90 лв., платима разсрочено.

Между страните не е налице спор, че компонентите, които са включени при изчисляване на ГПР са главницата и възнаградителната лихва, а сумата за неустойка не е включена.

Не се спори и се установява от приложената разписка от 17.02.2023г., че ищцата е заплатила на ищеца сума в размер на 2059,25лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищцата твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,06%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.

1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.11, ал.1 от Договора неустойка.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на 5 член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на чл.5 и чл.11 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.

В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита, че първото от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на 2000лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова институция. На следващо място, след като са налице специално предвидени в ОУ изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, те са реално неизпълними в краткия тридневен срок.