Решение № 4431 от 08.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4431 гр. София, 08.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100511655 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 9485 от 05.06.2023 год., постановено по гр.дело №49106/2022 год. по описа на СРС, ГО, 53 с-в, „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, извършващо дейност в Република България чрез „Уиз Еър- Унгария ЦРТ – клон България“, е осъдено да заплати на Г. С. И. следните суми, а именно: на основание чл. 215, ал. 1 КТ вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ - сумата от 7 046,60 лв., представляваща неизплатени командировъчни пари за полети в периода от 01.08.2019 г. до 06.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 год. до окончателното й изплащане; на основание чл. 177, ал. 1 КТ - сумата от 1652,61 лв., представляваща сбор от неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода от м.10.2019 г. до м.06.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 год. до окончателното й изплащане; на основание чл. 264 КТ - сумата от 506,45 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен труд през официални празници през периода от 01.09.2019 г. до 06.09.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.09.2022 год. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - сумата от 415,93 лв., представляваща обезщетение за забавени плащания на всяко от неизплатените 1 възнаграждения по чл. 177 от КТ за периода от датата на съответния падеж до 08.09.2022 г., както и сумата от 125,60 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на трудовото възнаграждение за работа през официални празници за периода от падежа на съответното плащане до 08.09.2022 год.

С постановеното решение исковете с правно основание чл. 177, ал.1 КТ, чл. 264 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени в останалата им част до пълните предявени размери; а исковете с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обявяване на недействителността на клауза (чл. 5б) от трудовия договор от 02.08.2019 г., сключен между Г. С. И. и „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.”, за сумата от 5 323,50 лв., представляваща сбор от неизплатени трудови възнаграждения според изработеното /„секторни плащания“/ в периода от 01.08.2019 г. до 06.09.2020 г., както и за сумата от 1 334,51 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено върху секторните плащания от трудовите възнаграждения за периода от падежа на съответното плащане до 08.09.2022 год., са отхвърлени в цялост.

С оглед изхода на спора ответникът е осъден да заплати разноски по делото: на ищцата - сумата от 506,36 лв., а по сметка на Софийски районен съд сумата от 629,69 лв. В полза на ответника са присъдени разноски единствено за депозит за вещо лице в размер на 140,13 лв., но не и за адвокатско възнаграждение, тъй като съдът е приел, че същият не е представил по делото доказателства за реалното им извършване.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 74, ал. 4 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 177 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата Г. С. И., чрез адв. П. С.. Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че уговорените „секторни плащания“ за всеки полет представляват допълнително трудово възнаграждение, част от което е включено в основното трудово възнаграждение, а друга част се заплаща отделно в зависимост от изпълнените летателни часове, поради което не може да става дума за противоречие със закона, тъй като клаузите касаели единствено размера на допълнителното трудово възнаграждение и начина и условията за плащането му, което не противоречи на императивни правни норми. Оспорва изводите на съда, че не са нарушени разпоредбите на чл. 242 КТ и чл. 4, ал. 2 НСОРЗ, защото страните са уговорили допълнително трудово възнаграждение, а положеният от ищцата труд съобразно изпълнението на определените трудови задачи се покривал от основната заплата; че в процесния случай доколкото НСОРЗ изрично предвижда в чл. 13 възможността за уговаряне на допълнително възнаграждение и страните в съответствие с ал. 2 на същия член са определили условията и размера на това възнаграждение, то не било налице противоречие и с чл. 247 КТ. Счита, че това тълкуване противоречи на закона, тъй като не се подкрепя от съдържанието на релевантните клаузи от сключените между страните трудови договори и допълнителни споразумения към тях. Поддържа, че нормата на чл.

4, ал. 2 от НСОРЗ не допуска с индивидуален трудов договор да се заменя основната работна заплата или части от нея с допълнителни или други възнаграждения и плащания. Твърди, че не е допустимо и чрез основната заплата да се изплащат или да се считат за изплатени уговорени възнаграждения над основната заплата или други възнаграждения, тъй като посочените възнаграждения представляват различни елементи от брутната 2 трудова заплата по чл. 16, ал. 2 НСОРЗ. Сочи, че в рамките на процесните 14 месеца само през пет от тях сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, реално се „покривали“ от основната заплата на ищцата. През останалите месеци от процесния период сборът от секторните възнаграждения, дължими за първите два прелетени стандартни сектора през съответния месец, надвишавал съществено размера на дължимата за съответния месец основна заплата.

Поради това намира, че не може да се приеме че във всички случаи секторните плащания са „включени“ в сума, чийто размер е по-нисък.

Отбелязва, че претендираните от ищцата секторни плащания за първите два прелетени сектора през съответните дни от процесния период представляват възнаграждение над основната заплата по смисъла на чл. 16. ал. 2, т. 1 НСОРЗ, определено съобразно сделната система за заплащане на труда, поради което посочените плащания не могат да се начисляват и изплащат изцяло или частично вместо основната заплата на ищцата, която е определена съобразно повременната система за заплащане на труда. В настоящия случай „прелетените сектори“ не могат паралелно да се използват като мерна единица, чрез която да се определя както дали служителят е „заработил“ основната си заплата, така и да се определя размерът на възнаграждението над основната заплата. Посочва, че ако се възприеме логиката на първоинстанционния съд това ще означава, че разпоредбата на чл. 4, ал. 2 НСОРЗ е не само лесно заобиколима, но и че стюардите и стюардесите, които през съответния полетен ден са прелетели не повече от два сектора с обща продължителност над осем часа /т.е. повече от нормалната продължителност на работното време съгласно чл. 136, ал. 3 КТ/, няма да имат право да получат секторни плащания, докато членовете на кабинния екипаж, които през същия полетен ден са прелетели три или повече сектора с обща продължителност помалка от осем часа са щели да бъдат възнаградени с допълнително трудово възнаграждение под формата на „секторно плащане“. Във всички случаи съдържанието на релевантните разпоредби от трудовите договори не позволява на съда да приеме, че работодателят не е длъжен да начислява и заплаща секторни възнаграждения /плащания/ за първите два изпълнени сектора. Според тях след всеки планиран и изпълнен сектор работодателят заплаща служителя т. нар. „секторно плащане“.

Волята на страните следвало да се тълкува като се вземат предвид всички писмени доказателства по делото, а именно съдържанието на политиката за възнагражденията на работодателя, ведомостите за работна заплата, както и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от които било видно, че страните са уговорили заплащане на всички прелетени сектори. Сочи се, че ответникът е прилагал и е следвал политиката на Уиз Еър за възнагражденията на кабинния екипаж, изпълняващ международни полети, съгласно която на стюардите и стюардесите се заплащат всички прелетени сектори, а самите плащания са оформяни (осчетоводявани) по различен начин съобразно финансовия интерес на чуждестранния търговец.

Излага съображения, че от съдържанието на представената от ответника политика за възнагражденията на кабинния екипаж, изпълняващ международни полети, както и от фишовете за работна заплата се установява по категоричен начин, че работодателят е фиксирал диференцирани коефициенти за увеличение на „стандартното секторно плащане“, определено за съответната длъжност, в зависимост от дължината на изпълнените през съответния период полети, като увеличението /добавката/ към стандартното 3 секторно плащане е начислявано и изплащано на ищцата за всеки полет /сектор/, който същата е прелетяла, а не единствено за всеки трети и четвърти изпълнен сектор. Това обстоятелство представлява доказателство, че ответникът не е считал, че не се дължи отделно плащане за първите два полета, а по-скоро, че същият е изплащал една част от секторните възнаграждения за тези полети чрез добавката, определена на база на дължината на полетите, а остатъка – чрез дневни пари в размер, равен на сбора на първите два сектора. Същото се потвърждавало и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, като в обясненията си в открито съдебно заседание вещото лице е потвърдило, че първите два стандартни сектори за деня не били за сметка на работната заплата, а за сметка на командировъчните — дневните, които се давали в деня на летене, като ответното дружество изплащало сумата на дължимите сектори не под формата на секторни плащания, а под формата на командировъчни.

Допълва, че във всички фишове на ищцата за процесния период ответникът е начислявал всеки месец дневни пари по ставка, равна на удвоения размер на уговореното секторно плащане за съответния период, като броят на първите два прелетени сектори за всеки от полетните дни на ищцата са посочени като „необлагаеми сектори“ /„Taxfree Sectors“/, а не като сектори, включени към основната заплата /„облагаеми сектори“/. По този начин се твърди, че ответникът се е опитал с едно плащане да погаси две задължения, а именно: задължението за плащане на уговореното между страните и регулирано в политиката за възнагражденията секторно плащане „след всеки планиран и изпълнен сектор“ и задължението за плащане на командировъчни пари, което във всички случаи увреждало и осигурителните права на ищцата, доколкото за изплащаните дневни пари работодателят не дължи осигурителни вноски.

Счита, че следва да се има предвид и че уговорената система за заплащане на труда на ищцата е обичайна за авиационния сектор, като възнаграждението на членовете на летателния и кабинния екипаж се формира от няколко компонента, съдържащи твърда сума и добавки, поставени в зависимост от летателното време – така се приема и в Решение на Съда на ЕС от 15 септември 2011 г. по дело С-155/10. Поради това счита, че в размера на обезщетението по чл. 177 КТ следва да бъдат включени както възнаграждението за първите два сектора, така и секторните възнаграждения за пролетените от ищцата средни, дълги и свръх-дълги сектори.

С оглед на изложеното се отправя искане постановеното от Софийски районен съд решение да бъде отменено в обжалваната му част, а предявените искове – да бъдат уважени. В условията на евентуалност въззивникът моли в размера на обезщетението по чл. 177 КТ да бъдат включени изплатените на ищцата секторни плащания за трети и четвърти сектори, в това число и „секторните бонуси“. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата „Уиз Еър-Унгария ЦРТ“ – чуждестранно търговско дружество /АД/, счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част следва да бъде потвърдено. Поддържа, че не е работодател на ищцата, поради което и предявените искове са недопустими, респективно първоинстанционното решение подлежи на обезсилване.