Определение № 573 от 24.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 573 гр. София, 24.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002902087 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Г. И. Т. срещу въззивно решение № 3533 от 13.06.2024 г., постановено от Софийски градски съд по в.гр.д. № 8390 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 20079961 от 20.02.2023 г., постановено от Софийски районен съд, Първо г.о., 161-ви състав по гр.д. № 54804 по описа на съда за 2019 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване по отношение на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК: 131001375, че касаторът не дължи сумите: 10 649,96 лева - главница по договор за кредит, 1 496,56 лева - договорна лихва за периода 05.08.2009 г. - 23.06.2010 г., 196,03 лева - наказателна лихва за периода 05.08.2009 г. - 23.06.2010 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 02.07.2010 г. въз основа заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 29409/2010 г. на СРС, 76 с-в, и са предмет на изп.д.

№ 20107900401181 по описа на ЧСИ рег. № 790 на КЧСИ и изп.д. № 20158380401668 на ЧСИ рег. № 838 на КЧСИ, по които ответното дружество е конституирано като взискател на мястото на „Обединена българска банка“ АД, със законните последици по отношение на разноските в производството.

1

В жалбата се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорва се изводът на съда, че петгодишната погасителна давност в полза на ищеца е започнала да тече от 26.06.2015 г., и е била прекъсната с депозирани молби за предприемане на изпълнителни действия от 04.10.2017 г. и 07.02.2019 г. по изпълнително дело № 20158380401668 на ЧСИ Милен Бъзински, съдържащи искане за прилагане на изпълнителен способ.

Касаторът намира за неправилно приетото от въззивния съд, че погасителна давност в полза на ищцата е започнала да тече от дата 26.06.2015 г., когато е прието Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като сочи, че с приетото на 04.07.2024 г. Тълкувателно решение № 2 по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС изрично е изяснено, че при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им. Излага, че последното валидно извършено изпълнително действие в рамките на изпълнителното производство спрямо ищцата съставлява наложена възбрана върху идеална част от собствен на ищцата недвижим имот, наложена по първоначално образуваното изпълнително дело № 20107900401181 на ЧСИ Ренета Милчева от 04.10.2010 г. Касаторът сочи, че след тази дата, в течение на повече от две години не са били извършвани никакви валидни изпълнителни действия, поради което на 04.10.2012 год. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, изпълнителното дело се явява прекратено по силата на закона. Именно от този момент започва да тече погасителната давност за процесните вземания, тъй като изпълнителното производство не е висящо към момента на постановяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, а когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от посочените две /изпълнителното производство да е образувано преди приемането на ТР и да е висящо към момента на приемането му/, условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б.

„ж“ ЗЗД.

Оспорва се и изводът на съда, че с депозирани молби от взискателя 2 по изпълнително дело № 20158380401668 на ЧСИ Милен Бъзински, с които е искано предприемането на последващи изпълнителни действия, е бил прекъснат давностния срок. В изложения смисъл касаторът сочи, че в случай, че в молбата на взискателя се съдържа искане за прилагане на посочените в нея изпълнителни способи, то това не е равнозначно на предприемане на действие на принудително изпълнение. Такива действия са наложения запор и насочването на изпълнението върху движими вещи с насрочените описи - те ще прекъснат давността, но с ефект от поискването им, освен ако осъществяването им е забавено или неосъществено по причина за която взискателят отговаря - след направено искане не е внесъл такси и/или разноски, не е оказал необходимото съдействие или по друг начин е осуетявал тяхното прилагане. Поради изложеното според касатора молбите на взискателя за извършване на изпълнителни действия, които не са извършени и които не са и платени, не могат да бъдат приравнени на редовни, действително извършени действия по принудително изпълнение, годни да прекъснат започналия да тече в полза на ищцата давностен срок.

Предвид изложеното, според касатора, с изтичането на двугодишен срок от датата на последното изпълнително действие, а именно - от 04.10.2012 г., на която дата е прекратено изпълнителното производство по изпълнително дело № 20107900401181 на ЧСИ Ренета Милчева, започва да тече нова погасителна давност, която е петгодишна такава, тъй като вземането в конкретния случай произтича от договор за кредит, поради което на 04.10.2017 г. вземането по изпълнителния лист се явява погасено по давност и след тази дата същото, установено въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 29409/2010 г. по описа на СРС, 76 с-в, не може да бъде предмет на принудително изпълнение.

Евентуално се излага, че дори хипотетично да се приеме, че започналата да тече в полза на ищеца давност е била прекъсвана с подаваните бланкетни молби от взискателя по изпълнително дело № 20158380401668 на ЧСИ Милен Бъзински, то следва да бъде съобразено, че същата е изтекла в хода на процеса. Сочи се, че според установената от ВКС съдебна практика по приложението на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД, погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане - кредитора, чрез осъдителен иск (в това 3 число и насрещен осъдителен иск) или респ. - чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“ от ЗЗД и чл. 115 б. „ж“ от ЗЗД действие, поради което в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба. Противното би означавало, че с реализиране на защитата чрез оспорване на вземането от страна на длъжника по изпълнителното дело, се прекъсва течащата в негова полза погасителна давност, какъвто не е смисълът на разглежданите норми. В случая, последното „искане“ на взискателя за предприемане на изпълнителен способ е от дата 07.02.2019 г., поради което и приложеният петгодишен давностен срок е изтекъл най-късно на 07.04.2024 г., т.е. в хода на висящото производство.

Иска се допускането на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения от касатора иск в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по въпроса:

1. От кой момент тече погасителната давност за вземания, предмет на изпълнителни дела, образувани и прекратени преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.15 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС?“ Излага се, че по същия постановеното въззивно решение е в отклонение от задължителната съдебна практика Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г., ОСГТК на ВКС, според което при изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт.

На следващо място се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла по правните въпроси:

„Длъжен ли е съдът да съобрази фактите от значение за спорното 4 право, настъпили в рамките на исковия процес " и

„Прекъсва ли се започналата да тече в полза на длъжника давност, чрез предявяване на иск за отричане на вземането от длъжника срещу кредитора", в отклонение от задължителната, според касатора съдебна практика, както следва: решение № 149 от 15.10.2019 г. по гр.д. № 60078/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение във връзка с решение № 209 от 02.02.2016 г. по т.д. № 1248/2013 г., Първо т.о. на ВКС, с което е прието, че общата 5-годишна погасителна давност е започнала да тече именно от датата двадесет и седми април през две хиляди и седма година, и е изтекла на 27.IV.2012 г., който факт е настъпил в течение на исковия процес по настоящия отрицателен установителен иск и затова следва да бъде взет предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като такъв от значение за спорното право. Твърди се, че в случая, последното „искане“ на взискателя за предприемане на изпълнителен способ е от дата 07.02.2019 г., поради което и приложеният петгодишен давностен срок е изтекъл най-късно на 07.04.2024 г., т.е. в хода на висящото производство. Сочи се, че предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл.116, б. „б“ от ЗЗД и чл.115, б. „ж“ от ЗЗД действие, в какъвто смисъл са и решение № 235 от 21.09.2012 г. по гр.д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III г.о., решение № 57/27.06.2018 г.по гр.д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 99/23.10.2018 г. по гр.д. № 4991/2017 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 705/29.10.2010 г. по гр.д. №. 1744/2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.; решение № 99/10.05.2013 г. по гр.д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., в които е прието, че прекъсването на давността в хипотезата на чл. 166, б. „б“ от ЗЗД се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на погасителна или придобивна давност, а не обратното, и ищецът не може да прекъсне собствената си давност, нито теклата в полза на ищеца давност може да се прекъсне с предявения от самия него иск. Ето защо според касатора в случая давността не се прекъсва с депозиране на исковата молба.

Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. При това положение, предявените искове следва да бъдат уважени.

5

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

Въз основа на изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20107900401181 по описа на ЧСИ Р. Милчева, рег. № 790 на КЧСИ, в рамките на което са изпратени запорни съобщения до банки и за налагане на запор върху трудово възнаграждение на длъжника. С постановление от 04.10.2010 г. е наложена възбрана върху притежаваната от длъжника ид.ч. от правото на собственост върху недвижим имот. На 27.06.2013 г. взискателят е поискал от частния съдебен изпълнител извършване на опис на движими вещи, собственост на длъжника.