Решение № 140 от 15.02.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 140 гр. Пловдив , 15.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на десети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Николай К. Стоянов при участието на секретаря Радка С. Цекова като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Гражданско дело № 20205330110118 по описа за 2020 година

Образувано е по искова молба на Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул.

„Б.*** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46, с която е предявен осъдителен искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 307,56 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за заем № ****от 22.12.2015 г.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за заем № ****от 22.12.2015 г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата от 1000 лева, платим на 12 седмични погасителни вноски, всяка в размер на по 113,19 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите в размер на 45,45%.

Съгласно чл. 4 от договора, ищецът се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора да представи едно измежду следните обезпечения: две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенифициер – заемодателят, като при неизпълнение на това задължение се дължал неустойка в размер на 307,56 лева, добавена към всяка една от погасителните вноски. Ищецът счита, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради липса на посочване на общата сума, дължима от потребителя. Поддържа, че уговорената договорна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Нищожна била и 1 предвидената неустойка, също поради противоречие с добрите нрави. Счита, че платените по договора суми за неустойка били недължимо платени, при начална липса на основание.

Моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Признава, че между страните по спора бил сключен договор за заем № **** от 22.12.2015 г., по силата на който на ищцата била предоставена заемна сума от размер на 1000 лв. Оспорва да са налице сочените от ищеца основания за недействителност на договора за заем, като излага подробни съображения за всеки от наведените от ищеца пороци. Поддържа, че уговорената възнаградителна лихва не била нищожна поради противоречие с добрите нрави, предвид законоустановения принцип на свобода на договарянето. Намира, че клаузата за неустойка била действителна. Моли за отхвърляне на предявените искове.

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

По делото е представен Договор за паричен заем № ****сключен на 22.12.2015 г. между ищеца Г. Н. - от една страна и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от друга. От договора е видно, че страните са се споразумели за следното: ответникът, в качеството си на заемодател, да предостави в заем на ищеца – заемател, сумата от 1000 лева, представляваща главница по посочения договор. От своя страна, заемателят се задължил да върне сумата в указания срок- шест месечни вноски, както и да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 40 %. Общият размер на всички плащания по кредита е 1050,72 лева, а ГПР – 45,45 %. Чл. 4, ал. 1 от договора за заем е уговорено, че заемателят следвало в 3дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи на Заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем. При неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка в размер на 307,56 лв.

По делото са представени погасителен план и справка за извърпени плащания по Договор за паричен заем № *****/22.12.2015 г.

2

От справка за извършени плащания по горепосочения договор, се установява, че ищецът е заплатил сумата от 1352,76 лв. по процесния договор за заем, с която сума са погасени следните задължения: 307,56 лв. - неустойка, 1000 лв. - главница и 45,20 лева лихва.

Въз основа на така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:

Няма спор по делото за това, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, което обстоятелство се установява както от твърденията на страните, така и от събраните писмени доказателства. В договора са посочени конкретните условия и параметри на заема.

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 22,12,2015 г. по свята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .

3

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.

В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.

Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.

Настоящият съдебен състав приема, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.

В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва 4 да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.