Решение № 1553 от 11.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1553 гр. София, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-20, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Костадинова при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Търговско дело № 20231100900066 по описа за 2023 година

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327 ТЗ вр. чл. 134 ЗЗД.

Процесуалният субституент „Г.Б. С.“ ЕООД твърди, че на 19.07.2021 г. между съищеца „Е.Д.Т.К.“ ООД като купувач и третото за процеса лице „Х.Е.“ ЕООД като продавач било сключено споразумение за продажба на телекомуникационно оборудване, по силата на което в периода 23.06.2022 г. – 11.07.2022 г. съищецът получил доставки съгласно фактури № № 297/2022 г., 298/2022 г., 299/2022 г. и 300/2022 г. От дължимата за доставените стоки цена той погасил частично задължението си по фактура № 298/2022 г., а остатъкът от вземанията по фактурите в общ размер от 2 734 382,12 лв. бил прехвърлен на субституента с договор за цесия от 16.08.2022 т., за което съищецът бил надлежно уведомен от цедента. Така получените стоки били продадени от „Е.Д.Т.К.“ ЕООД на ответника „М.-Д“ ЕООД и за продажбите били издадени фактури № № 359/2022 г., 360/2022 г., 361/2022 г., 362/2022 г., 363/2022 г. и 364/2022 г. на обща стойност 2 734 382,12 лв. На 29.09.2022 г. в обезпечение на придобитото си чрез цесия вземане субституентът наложил запор върху вземанията на „Е.Д.Т.К.“ ЕООД по тези фактури. След получаване на запорното съобщение обаче длъжникът „М.-Д“ ЕООД отрекъл запорираните вземания, като заявил, че същите били погасени чрез прихващане съгласно протокол от 09.09.2022 г. Ищецът оспорва погасителния ефект на прихващането, като твърди, че насрещното вземане, с което било прихванато, не било валидно възникнало. Поддържа също, че прихващането било извършено след получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, поради което му било непротивопоставимо. Въз основа на изложеното ищецът моли съда да осъди „М.-Д“ ЕООД да заплати на „Е.Д.Т.К.“ ЕООД сумата от 91 204,10 лв. – част от задължението по фактура № 359/2022 г., сумата от 129 088 лв. – непогасената част от задължението по 1 фактура № 360/2022 г., сумата от 326 166 лв., дължима по фактура № 361/2022 г, сумата от 153 610,80 лв., дължима по фактура № 362/2022 г., сумата от 535 707 лв., дължима по фактура № 363/2022 г., и сумата от 864 224,10 лв., дължима по фактура № 364/2022 г. (вж. уточнение в о.с.з. на 10.11.2023 г. ), или общо сумата от 2 100 000 лв., ведно със законната лихва до погасяването.

Претендира разноски.

Съищецът „Е.Д.Т.К.“ ЕООД оспорва исковете, като заявява, че задълженията на ответника по процесните фактури били погасени чрез прихващането, обективирано в протокол от 09.09.2022 г.

Ответникът „М.-Д“ ЕООД отрича качеството на процесуалния субституент на кредитор на „Е.Д.Т.К.“ ЕООД, като оспорва валидността на договора за цесия, надлежното й съобщаване и съществуването на прехвърлените вземания. По същество оспорва процесните вземания, претендирани спрямо него. Твърди, че данъчната основа по фактура № 359/2022 г. била платена на 01.07.2022 г., данъчната основа по фактура № 360/2022 г. - на 05.07.2022 г., а остатъкът от задълженията по всички процесни фактури бил погасен чрез прихващане, направено от съищеца на 01.09.2022 г. с негово насрещно вземане на стойност 2 640 370,50 лв., представляващо 30 % от цената, дължима по договор за доставка от 01.03.2022 г. съгласно фактура № 55/01.09.2022 г. Впоследствие, на 09.09.2022 г., бил съставен и протокол, в който прихващането било обективирано. Ответникът сочи, че това било в съответствие с обичайната търговска практика, установена между двете дружества по повод взаимни доставки на стоки. Евентуално заявява възражение за съдебно прихващане със същото активно вземане. В писмената защита допълва, че между страните по сделката погасителният ефект настъпвал независимо от наличието на наложен запор. Претендира разноски.

Съдът, като отчете събраните по делото доказателства, достигна до следните изводи:

І. По допустимостта.

Съдът е сезиран с искове за реално изпълнение на парични задължения по договори за продажба, обективирани в процесните фактури, като исковете са предявени от процесуален субституент при условията на общата разпоредба на чл. 134 ЗЗД, а също така и на специалната разпоредба на чл.

401, изр. 2 ГПК.

За допустимостта на косвения иск по чл. 134 ЗЗД е необходимо да са изложени следните надлежни твърдения: 1). че процесуалният субституент е кредитор на съищеца; 2). че ищецът има спрямо ответника изискуемо право, чието упражняване не зависи от чисто личната му преценка; 3). че бездействието на ищеца да упражни правото си срещу ответника заплашва удовлетворението на субституента. В случая такива твърдения са изложени и по съдържанието си те се явяват надлежни: „Г.Б. С.“ ЕООД твърди, че бил кредитор на „Е.Д.Т.К.“ ЕООД, а то имало към „М.-Д“ ЕООД изискуемо парично вземане, т.е. право, чието упражняване не зависи от чисто личната му преценка.

За допустимостта на иска не е необходимо субституентът да доказва кредиторовото си качество, а само то да следва от надлежни твърдения и да не е отречено с влязло в сила решение. Това разрешение е възприето относно Павловия иск в мотивите т. 2 от ТР № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС ( „Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако 2 произтича от твърдените факти… Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо“), а на по-голямо основание същото важи за косвения иск, тъй като за разлика от Павловия, при който кредиторовото качество е елемент от фактическия състав на потестативното право да се иска обявяване на относителна недействителност (според мотивите на т. 2 на цит. ТР „признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху …. основателността на предявения иск“), при косвения иск кредиторовото качество е въпрос само на процесуална, но не и на материална легитимация (материална легитимация се преценява спрямо ищеца, тъй като предмет на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо, е вземането на ищеца към ответника, а не вземането на субституента).

Ето защо всички доводи срещу съществуването на вземането на субституента към ищеца се явяват ирелевантни и поради това съдът не обсъжда доказателствата относно възникване на вземането в патримониума на цедента на субституента, действителното му цедиране в полза на ищеца и надлежното уведомяване на ищеца, нито изложените в писмената защита на ответника доводи в тази насока.

Също така за допустимостта на иск а по чл. 134 ЗЗД е достатъчно да съществува принципна опасност от неудовлетворяване на кредитора, която опасност произтича от самия факт на неизпълнение на задължението, предмет на иска (арг. чл. 133 ЗЗД). Ирелевантно е дали кредиторът е предприел формална процедура по удовлетворяването си (каквато е процедурата по обезпечаване чрез налагане на запор), в рамките на която това неизпълнение да е станало факт. Въпреки това, доколкото наличието на обезпечение е допълнително основание за процесуалната легитимация на кредитора съгласно чл. 401, изр. 2 ГПК, следва да се посочи, че доводите на ответника срещу липсата на идентичност между запорираното вземане и вземането по процесните фактури са неоснователни. Индивидуализацията на стоките, дадена в определението за допускане на обезпечението, е идентична с индивидуализацията на стоките по процесните фактури № № 359/23.06.2022 г., 360/24.06.2022 г., 361/24.06.2022 г., 362/27.06.2022 г., 363/08.07.2022 г. и 364/11.07.2022 г., като съвпада и посоченият брой вещи. Въз основа на това и като сравни датите на фактурите с датите на приемо-предавателните протоколи, посочени в определението по чл. 390 ГПК, съдът намира, че предмет на запора са именно процесните вземания.

Възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на правен интерес също е неоснователно. Обстоятелството, че субституентът може да получи осъдително решение по предявения от него в отделно производство иск срещу носителя на материалното право (т.д. № 1963/2022 г. на СГС, ТО, 5 състав), не би довело до „двойно плащане на едни и същи задължения“, в каквато насока са доводите в т. ІІ.6 от допълнителния отговор.

С положително решение по настоящото дело няма да се създаде изпълнителен титул в полза на субституента срещу ответника, а единствено ще се обезпечи събираемостта на евентуално признатото в другия процес негово вземане към съищеца. Впрочем, правният интерес изрично е признат и в разпоредбата на чл. 401, изр. 2 ГПК.

По изложените съображения съдът намира, че предявените искове са допустими.

ІІ. По основателността.

Предмет на исковете са вземания за цена по договори за продажба на 3 стоки, обективирани във фактури № № 359/23.06.2022 г., 360/24.06.2022 г., 361/24.06.2022 г., 362/27.06.2022 г., 363/08.07.2022 г. и 364/11.07.2022 г.

Възникването на облигационни отношения по повод процесните доставки не се оспорва от страните по тях, доколкото и двете (продавачът „Е.Д.Т.К.“ ЕООД и купувачът „М.-Д“ ЕООД) твърдят погасяване на задълженията по издадените фактури, а това съставлява признание за съществуването на договор и за неговото точно изпълнение от продавача. Ето защо съдът приема, че в полза на продавача са възникнали следните вземания: за сумата от 714 672 лв. – продажна цена по фактура № 359/2022 г., 774 528 лв.

– продажна цена по фактура № 360/2022 г., 329 166 лв. – продажна цена по фактура № 361/2022 г., 153 610,80 лв. – продажна цена по фактура № 362/2022 г., 535 707 лв. – продажна цена по фактура № 363/2022 г. и 864 224,10 лв. – продажна цена по фактура № 364/2022 г.

От приетите като писмени доказателства платежни нареждания се установява, че ответникът-купувач е извършил частично плащане по фактура № 359/2022 г. в размер от 595 560 лв., в резултат от което задължението по тази фактура е намалено до сумата от 119 112 лв., и частични плащания по фактура № 360/2022 г. в размер от 510 440 лв. и 135 000 лв., в резултат от което задължението по тази фактура е намалено до сумата от 129 088 лв.

Спорен между страните е въпросът дали остатъкът от фактурираните задължения е погасен чрез прихващане, извършено с насрещно вземане на „М.-Д“ ЕООД за авансова продажна цена по договор от 01.03.2022 г. За отговор на този въпрос съдът съобрази следното:

На 20.09.2022 г. в полза на „Г.Б. С.“ ЕООД е допуснато обезпечение на бъдещ осъдителен паричен иск, предявим срещу „Е.Д.Т.К.“ ЕООД за вземане в размер от 2 734 382,12 лв., с което субституентът се легитимира процесуално в настоящото производство. Обезпечителната мярка, както беше посочено погоре, е запор върху вземанията на „Е.Д.Т.К.“ ЕООД от „М.-Д“ ЕООД, които са предмет и на косвения иск (относно идентичността между двете вземания вж. р. І от мотивите). За налагане на запора до „М.-Д“ ЕООД е изпратено запорно съобщение от 26.09.2022 г. Не се спори, че същото е получено от ответника в качеството му на трето задължено лице на 29.09.2022 г. (вж. допълнителния отговор), а на 05.10.2022 г. ответникът е уведомил съдебния изпълнител, че не признава запорираното вземане, тъй като същото било погасено чрез прихващане. Към възражението са приложени уведомително писмо от 01.09.2022 г., протокол за прихващане от 09.09.2022 г. и покани за доброволно плащане. Тези документи са приети и като писмени доказателства по настоящото дело. Според съдържанието им на 05.07.2022 г. и на 01.08.2022 г.

„Е.Д.Т.К.“ ЕООД е получило покани от „М.-Д“ ЕООД за изпълнение на задължение по договор за продажба от 01.03.2022 г. в размер от 2 640 370,50 лв. и съответната лихва за забава, а на 01.09.2022 г. съищецът е връчил на „М.Д“ ЕООД изявление за прихващане на вземанията му по процесните фактури със задължението му по договора от 01.03.2022 г. На 09.09.2022 г. е подписан и протокол за прихващане в горепосочения смисъл, като задължението на „Е.Д.Т.К.“ ЕООД по договора от 01.03.2022 г. е индивидуализирано допълнително чрез посочване на фактура - № 55/01.09.2022 г.

Разпечатката съдържа 29 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c21ed1fc-ed48-4459-aee7-34e4542144b5