Решение № 154 от 25.06.2025, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 154 гр. Монтана, 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Тушева

Членове:

Таня Живкова

Албена Миронова при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева като разгледа докладваното от Таня Живкова Въззивно гражданско дело № 20251600500247 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 588 от 09.12.2024 г., постановено по гр. д. № 480/2024 г. по описа на МРС , е признато за установено , че съществува вземане на ,,ххх‘‘ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.С бул.,,ххх‘ № ххбл.хх Е, вх.хх КЪМ Б. Г. Б., ЕГН ********** с адрес: гр.М , ул.,,ххх‘‘ № хдххължимо по сключения между страните Договор за потребителски кредит № 3035532168/05.09.2018 г. от 1 888,07 лв. непогасена главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.10.2023 г. до окончателното изплащане на задължението.

Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 415, ал.1, т.3, вр. ал.3, предл.2 от ГПК, вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 240, ал.2 от ЗЗД, вр. чл. 86, ал.1 от ЗЗД против Б. Г. Б., ЕГН ********** с адрес: гр.М , ул.,х‘‘ № хх за следххните суми : 478,08 лв. договорна лихва, дължима за периода от 26.12.2018 г. до 03.09.2019 г.; 2 100,84 лв. възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 126,76 лв. мораторна лихва, начислена за периода от 27.11.2018 г. до 03.09.2019 г.; обезщетение за забава от 1 772,09 лв., начислено за периода от 03.09.2019 г. до 30.10.2023 г., ведно със законна лихва. С решението са присъдени и разноски.

С определение № 439/24.03.2025г. МРС е отхвърлил молба с вх. № 14896/06.01.2025 г., подадена от ,,х‘‘ЕООД с правно основаххххние чл. 248 от ГПК за изменение на постановеното по делото Решение в частта за разноските като неоснователна.

Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на ,х‘‘ЕООД 1 против постановехххххното решение в ЧАСТТА,с която е обявен Договор за потребителски кредит № 3035532168/05.09.2018 г за недействителен и е отхвърлена претенцията на дружеството относно договорното възнаграждение.В жалбата се твърди,че неправилно съдът е приел, че договорът за потребителски кредит е недействителен поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, тъй като в него изрично е посочена методиката на формиране на годишния процент на разходите, с която кредитополучателят бил запознат и който бил в съответствие с предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение. Поради което и счита, че в конкретния случай не намират приложение на разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Оспорва извода на съда за нищожност на уговорената възнаградителна лихва, като се позовава на предвиденото в разпоредбата на чл. 19, ал. 4З ПК ограничение за максималния размер на годишния процент на разходите, доколкото ГПР включвал в себе си и възнаградителната лихва. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част. Претендира разноски.

Постъпила е и частна жалба против определение № 439/24.03.2025г.В същата се твърди,че делото не се отличава с фактическа и правна сложност,налице е съдебна практика ,поради което и присъденото адвокатско възнаграждение на адв. Д. Д. следва да бъде намалена до сумата 100 лв.

Въззиваемият Б. Г. Б. чрез процесуалния си представител е взел становище за неоснователност на двете жалби ,като е изложил подробни съображения в тази насока.

Съдът,като съобрази събраните по делото доказателства във връзка с оплакванията в жалбата ,приема следното:

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ВЪЗЗИВНАТА ЖАЛБА:

Жалбата е ДОПУСТИМА ,като подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса.

По същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА,като съображенията за това са следните:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на МРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По наведени доводи във въззивните жалби, съдът намира следното:

По силата на договор за потребителски кредит № № 3035532168/05.09.2018 г. "х" ЕООД като кредитодатхххел е предоставил на Б. Г. Б. – кредитополучател сума в размер на 2000, 00 лв., при уговорен срок за връщане на кредита от 24 месеца. В процесния договор е предвиден годишен процент на разходите в размер на 49, 89 %, както и годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 41, 17 % като извън тях е предвидено потребителят да заплати възнаграждение за закупена допълнителна услуги в размер на 2400,96 лв. В погасителен план към договора за потребителски кредит е посочен размерът на месечните вноски по договора, формирани сумарно от главница, лихва и възнаграждение за закупения пакет допълнителни услуги, като общо дължимата от потребителя сума е в размер на 5 368,32 лв.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на 2 посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в чл. 19, ал. 2 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът.

В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимално допустимият размер на ГПР - годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет /основен лихвен процент плюс 10 %/, от където следва, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.

Макар формално посочения в процесния договор размер на ГПР от 49, 89 % да е в рамките на предвиденото в закона ограничение, настоящият състав на съда намира, че същият е изчислен без в него да бъде включен възнаграждението за допълнителни услуги. Същото представлява разход по кредита, свързани с усвояването и управлението му, поради което и следва да бъдат съобразени при изчисляването на ГПР, който по същността си представлява индикатор за общото оскъпяване на кредита.

Общото задължение на ответника в размер на 5368,32 лв. е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е включено и възнаграждението за допълнителни услуги. Месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и горница, явяваща се дължима като възнаграждение за закупените допълнителни услуги в размер на 223,68 лв. – за 24 месечните вноски. Въпреки, че плащането на възнаграждението за допълнителни услуги е отразено в погасителния план, същото не е отчетено като разход при формирането на оповестения ГПР в размер на 49, 89 %, като подобен начин на отразяване на разходите не е в съответствие с изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В конкретния случай предоставената като главница парична сума е в размер на 2000 лв., а възнаграждението за закупения пакет от допълнителните услуги са на обща стойност 2400,96 лв. и с оглед на предвидения годишен лихвен процент от 41, 17%, общият размер на задължението по договора за кредит е в размер на 10650, 96 лв. При отчитане на включените възнаграждения за допълнителни услуги в общ размер на 3273, 12 лв. като разход и част от ГПР, размерът на същия безспорно превишава предвиденото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение от 50%, поради което и процесните клаузи, надвишаващи определения по ал. 4 размер, са нищожни на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.

Наред с това, настоящият състав на съда намира, че макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, то вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 на чл. 11, ал. 1 ЗПК, доколкото годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя са посочени по неясен и въвеждащ в заблуждение начин. Въпреки че потребителят е бил информиран за дължимото възнаграждение на допълнителните услуги, то невключването на размера им при изчисляване на годишния процент на разходите не му е 3 позволило като икономически по-слаба страна в правоотношението да прецени обхвата на поетите от него задължения и да съобрази интересите си. Неспазването на предвиденото в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК правило относно съдържанието на договора за потребителски кредит води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, поради което и при съобразяване на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В този случай ищецът има вземане единствено за чистата сума по кредита, след приспадане на всички направени вноски по кредита общо в размер на

1 888,07 лв., поради което законосъобразно предявеният иск за главница е уважен тази сума . В тази връзка следва да се посочи, че при недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл.

422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита.

Доколкото изводите, до които достига настоящият състав на съда съвпадат с възприетите от МРС, то решението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ЧАСТНАТА ЖАЛБА

Същата е НЕОСНОВАТЕЛНА,като съображенията за това са следните:

За да отхвърли молбата по чл.248 ГПК районният съд е приел,че с оглед вида на делото и извършената адвокатска работа така определеното възнаграждение е справедливо .

Настоящият въвзивен състав възприема изцяло изложените доводи от РС. В настоящата хипотеза са предявени 5 бр. обективно кумулативно съединени искове, по които адв. Д. като пълномощник на ответника по реда на чл. 38 от ЗАДв. е подала писмен отговор. Освен това след писмения отговор адвокатът е подал и няколко писмени молби, относими по делото, поради което е положил усилия по делото, които в никакъв случай не могат да бъдат определени като минимални, а като необходими с оглед защитата интереса на клиента . Действително, определеният от съда размер съставлява минимума по наредбата, но това не значи,че не е спазено приетото от СЕС разрешение в цитираните от жалбоподателя решения. В същите е застъпено становище,че съдът не е задължен да се съобразява с посочените в наредбата минимуми, но това не значи,че задължително следва да определя под предвидения минимален размер . В случая самият жалбоподател в представения списък за разноски е посочил,че следва да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 360лв. юрисконсулско възнаграждение /т.е. максимума по чл. 25 от Наредбата за правна помощ/ ,което означава,че е оценил правната сложност на спора.Соченият от жалбоподателя размер 100лв. по никакъв начин не отговаря на положения от адвоката труд и не го възмездява.Предвид горното атакуваното определение следва да бъде потвърдено.