Определение № 3313 от 27.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3313 гр. София, 27.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Веска Райчева

Членове:

Геника Михайлова

Анелия Цанова като разгледа докладваното от Анелия Цанова Касационно гражданско дело № 20238002104449 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Окръжен съд - Хасково касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ПАС решение № 115/28.06.2023 г. по в.гр.д. № 248/2023 г., с което е потвърдено решение № 31 от 13.03.2023 г. по гр.д. № 177/2022 г. на ОС – Кърджали и ОС – Хасково е осъден да заплати на “Ортадогу“ ЕООД обезщетение по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ в размер на 77 900 лв. - обезщетение за имуществени вреди за нарушаване на правото на ЕС.

Постъпила е и касационна жалба от “Ортадогу“ ЕООД, чрез адвокат И. И., с която се обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение е отхвърлен срещу ответника Народно събрание, като се иска той да бъде солидарно осъден за дължимото обезщетение за имуществени вреди заедно с другия ответник – ОС – Хасково.

В касационните жалби се правят отделни искания за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

С жалбата на ОС- Хасково е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в които се обосновават доводи за наличие на конкретни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК по въпросите: 1/. „Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и всички събрани по делото доказателства, като постанови решението си след съвкупната им преценка?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 2/. „Съставлява ли изискването третото правоимащо лице да е добросъвестно част от фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ в случаите когато Държавата, респ. нейните органи, са постановили отнемане на имущество, респ. вещ, собственост на лицето?, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, 1 ал.1, т.3 ГПК ; 3/. Допустимо ли е да уважи иск по чл. 2в ЗОДОВ и да се присъди обезщетение в полза на правоимащото лице, без то да е доказало в исковото производство дали е било добросъвестно, т.е. което не е знаело и не е могло да знае, че имуществото му е използвано за извършване на престъпление?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 4/. „Добросъвестността като качество на лицето следва ли да се докаже и кой носи доказателствената тежест за това или същата се презумира на общо основание и произтича само от факта, че собственикът на вещта е трето лице за наказателното производство? Недаването на указания в тази насока в доклада по делото от първоинстанционния съд съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 5/. „Нормата на чл.

111, ал. 2 НПК може ли да се прилага при наличието на норма в специалната част на НПК, която противоречи на правото на ЕС, но това противоречие не е установено към момента на постановяване на съдебния акт, а впоследствие е обявена за противоконституционна?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 6/. „Допустимо ли е в производството по чл. 111, ал. 2 НПК правоимащото лице да изложи съображения за своята добросъвестност - че не е знаело за използването на притежавана от него вещ като средство за извършване на престъпление, и излагането на подобни съображения може ли да има значение в последващо производство по реда на чл. 2в ЗОДОВ по иск, предявен от същото правоимащо лице?, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 7/.

„Съставлява ли приложението на чл. 242, ал. 8 ГПК специфична гражданскоправна последица с характера на конфискация, по отношение на която не е приложимо връщането на веществени доказателства, уредено в нормата на чл. 111 НПК?, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 8/. „Неотправянето на искане за преюдициално запитване във всички случаи ли съставлява достатъчно съществено нарушение, за да обуслови възникване на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ или преценката за това е конкретна, като следва във всеки отделен случай да се преценяват обстоятелствата по делото?

Преценката за допуснато достатъчно съществено нарушение в случаите, когато не е отправено преюдициално запитване, в противоречие ли е с правомощието на съда да прецени съобразно обстоятелствата по делото дали следва да бъде отправено подобно запитване?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК; 9/. „При произнасяне в диференцирана процедура по одобряване на внесено споразумение по реда на глава 29 от НПК следва ли да се приеме, че имуществените права на трето правоимащо лице, които имат гражданскоправен характер, се ползват с предимство пред правата на задържано лице, което има право да делото да бъде разгледано и решено с предимство пред останалите дела, доколкото задържането под стража засяга личността на обвиняемия?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и 10/. „Народното събрание като законодателен орган следва ли да носи солидарна отговорност с орган на съдебната власт при предявен иск но чл. 2в ЗОДОВ и кои са критериите, но които следва да се определят предпоставките за възникване или липса на солидарна отговорност?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 11/. „В случаите, когато е приет противоконституционен закон, впоследствие приложен с акт на орган на съдебната власт, 2 възниква ли отговорност за Народното събрание и от какъв вид - солидарна или разделна отговорност?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и 12/.

„Може ли да се приеме, че липсва пряка причинно - следствена връзка в случаите, когато в нарушение на чл. 4, § 3 ДФЕС Народното събрание е поддържало закон, приет преди присъединяване на България към ЕС, но противоречащ на правото на ЕС?“, относно който въпрос се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;

В приложеното към касационната жалба с вх. № 6322/07.08.2023 г. изложение по чл. 284, ал.

1, т. 1 ГПК “Ортадогу“ ЕООД е въвело като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, без да е формулирало правен въпрос.

ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението си, ОС- Кърджали е приел, че предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл.2в ЗОДОВ са изведени в решението по дело Brasserie du Pêcheur SA, съединени дела C – 46/98 и C - 48/98, т. 51, 56 и 57: нарушената правна норма от правото на ЕС следва да предоставя права на частноправни субекти; нарушението трябва да е „достатъчно съществено"; причинна връзка между нарушението и настъпилите за частноправния субект вреди, като при преценка на второто условие - съществено нарушение, следва да се съобрази степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Посочил е че при всички положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение, както и че според практиката на СЕС вредата може да е причинена от всеки държавен орган в това число и от национална юрисдикция, действаща като последна инстанция (Gerhard Kobler v. Austria, С-224/01, т. 32 и 34.). Позовал се е на решение от 14.01.2021 г. по дело С – 393/ 19, с което СЕС е приел, че чл. 2, параграф 1 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 г. относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления във връзка с член 17, параграф 1 от ХОПЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява конфискация на средство, използвано за извършване на престъпление квалифицирана контрабанда, когато това средство принадлежи на трето добросъвестно лице, както и че чл.

4 от Рамково решение 2005/212 във връзка с член 47 от ХОПЕС трябва да се тълкува в 3 смисъл, че не допуска национална правна уредба, която позволява в наказателно производство да се конфискува имущество, принадлежащо на лице, различно от извършителя на престъплението, без това лице да разполага с ефективни правни средства за защита. От това решение се извеждало, че нормата на чл. 242, ал. 8 НК, която допуска превозното или преносното средство, послужило за превозването или пренасянето на стоките- предмет на контрабандата, да се отнема в полза на държавата и когато не е собственост на дееца, освен ако стойността му явно не съответства на тежестта на престъплението, е в очевидно противоречие с правилото на чл. 2, § 1 от Рамковото решение във връзка с член 17, § 1 от Хартата и чл. 4 от Рамковото решение във връзка с чл. 47 от Хартата, гарантиращи правото на собственост на собственика на превозното средство и правото да го защити в наказателния процес. Разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата, приложими в наказателния процес във връзка с конфискацията на средствата на престъплението, предоставяли права на частноправните субекти, което е първата предпоставка за уважаване на иска. Налице била и втората предпоставка за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ: нарушението да е достатъчно съществено, като в практиката си СЕС е извел основния принцип за примат на общностното върху националното право, което означава, че при колизия на общностна и национална правна норма, държавните органи и националните юрисдикции следва да приложат съюзната норма. Възприето било и разбирането, че когато разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни по съдържанието си и в определения срок не са приети мерки по прилагане, позоваване на тези разпоредби е възможно срещу всички национални разпоредби, които не са в съответствие с директивата; такова позоваване е възможно и ако посочените разпоредби уреждат права, които частноправните субекти могат да предявяват срещу съответната държава- решение от 19 януари 1982 г. по дело Becker, т.24 и 25. Отчел е и че прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, тъй като даденото от СЕС тълкуване не създава нови норми, а указва как тълкуваната разпоредба следва да бъде разбирана и прилагана от момента на влизането й в сила - в случая от 2007 г., когато Р.България става член на ЕС, в който смисъл същата следва да се разбира и към 2017 г., когато е одобрено процесното споразумение. От това следвало, че Р.България не е предприела необходимите мерки за съобразяване на националното право с рамковото решение, съгласно чл. 53, § 1 от Протокола относно условията и договореностите за приемането на Р.България и Румъния в Европейския съюз което не освобождавало съда от прякото му приложение. Окръжен съд Хасково е следвало да се позове директно на разпоредбите на чл. 17, § 1 и чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, приложими в наказателното производство по въпросите за конфискация на средствата на престъплението, и да откаже да одобри споразумението в този му вид, а ако е имал съмнения относно тяхната относимост и точен смисъл – да отправи искане за преюдициално тълкуване, още повече, че определението, с което е одобрено споразумението по НОХД № 441/2017 г., е необжалваем съдебен акт и съгласно чл. 267, ал. 3 ДФЕС националната юрисдикция е била длъжна да сезира СЕС, като отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл.