Решение № 4644 от 10.12.2021, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4644 гр. С, 10.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: МС при участието на секретаря БД като разгледа докладваното от МС Гражданско дело № 20211110130545 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба, с която от „ П К Б“ ЕООД срещу В. Р.

Д. са предявени следните обективно кумулативно съединени искове: по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено съществуването на вземания на ищеца против ответника за сумата от 800 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 3031571270 от 15.05.2018 г., ведно със законна лихва от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в общ размер на 317,09 лв. за периода от 16.05.2020 г. до 14.12.2020 г., сумата от 387,04 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от 16.6.2018 г. до 16.5.2020 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 62797/2020 г. по описа на СРС, 138 с-в, и осъдителен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 960,24 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за пакет за допълнителни услуги по договора за потребителски кредит. Претендират се и сторените по делото разноски.

Ищецът „П К Б“ ЕООД, ЕИК ххххх, твърди, че на 15.05.2018 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 3031571270, въз основа на който му предоставил сумата от 800 лв., със срок на договора от 24 месеца и размер на вноската от 49,69 лв., с падеж – всяко шестнадесето число от месеца, при ГПР 49,90 % и годишен лихвен процент 41,17%, лихвен процент на ден 0,11 %. Твърди, че ответникът не е заплатил нито една погасителна вноска, предвид което е изпаднал в забава и с оглед факта, че крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл на 16.05.2020 г., е настъпила изискуемостта му. Претендират се и сторените по делото разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът, редовно уведомен по реда на чл.41, ал.2 ГПК, не е депозирал отговор на исковата молба.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на доказателствата по делото намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се от приложеното ч.гр.д № 62797/2020 г. по описа на СРС, 138 с-в, че по заявление на ищеца „ П К Б“ ЕООД, ЕИК ххххх, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 04.01.2021 г., с която е разпоредено В. Р. Д. да заплати на ищеца сумата от 800 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №3031571270 от 15.05.2018 г., ведно със законна лихва от 15.12.2020 г. до изплащане на вземането, лихва за забава в общ размер на 341,37 лв. за периода от 17.6.2018 г. до 14.12.2020 г., сумата от 387,04 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от 16.6.2018 г. до 16.5.2020 г., както и 75 лв. разноски по делото за държавна такса и възнаграждение на юрисконсулт.

С разпореждане от 04.01.2021 г. е отхвърлено заявлението в частта относно сумата от 960,24 лв., представляваща дължимо възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № 3031571270 от 15.05.2018 г., както и сумата от 30 лв., представляваща такси за извънсъдебно събиране на вземанията, начислени на 01.07.2018 г.

Поради постъпило в срока по чл. 414, ал.2 ГПК възражение от длъжника с разпореждане от 20.04.2021 г. на ищеца са дадени указания за възможността да предяви иск относно оспорените вземания, като е упражнил правото си на иск и в рамките на определения от закона едномесечен срок е предявил настоящите установителни искове, които имат за предмет вземания, идентични на вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение, съответно на основание чл.415, ал.1, т.3 и ал.3 ГПК е предявен осъдителен иск за сумата от 960,24 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за пакет за допълнителни услуги по договора за потребителски кредит. С влязло в сила определение от 12.07.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 29959/2018 г. по описа на СРС, 138 с-в, заповедта за изпълнение е обезсилена на основание чл.415, ал.5 ГПК в частта, с която е разпоредено длъжникът да заплати лихва за забава за разликата над 317,09 лв. до размера от 341,37 лв. и за периода от 17.06.2018 г. до 15.05.2020 г.

Предвид изложеното съдът приема, че предявените искове, предмет на настоящото производство, са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че въз основа на искане за отпускане на потребителски кредит от 14.05.2018г. между ищцовото дружество и ответника В. Р. Д. е сключен договор за потребителски кредит „П К С“ с № 3031571270/15.05.2018 г. Видно от представените доказателства, на същата дата кредиторът е предоставил на потребителя стандартен 2 европейски формуляр, съдържащ информация за потребителските кредити, съобразно изискванията на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съобразно уговореното между страните, ищецът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 800 лв. със срок на погасяването му от 24 месеца, при равни месечни погасителни вноски от по 49,46 лв. всяка и уговорен годишен лихвен процент от 41,17 %, лихвен процент на ден от 0,11 %, при ГПР 49,90 %. Общо дължимата сума по кредита е в размер на 1187,04 лв.

Не се спори, а и от представеното по делото преводно нареждане от 15.05.2018 г. ( л. 21 от делото) се установява, че е извършен кредитен превод в полза на В. Р. Д. в размер на 800 лв.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Процесният договор за потребителски кредит с № 3031571270/15.05.2018 г. е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита / чл. 7.2 от ОУ към договора за кредит/, правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания / чл. 7.3 от ОУ /, правото на отказ на потребителя от договора - чл. 7.1 от ОУ, посочен е годишният процент на разходите /ГПР/. Предоставянето на предварителна информация е удостоверено с поставянето на подпис на договора за потребителски кредит, доколкото кредитополучателят в договора е декларирал, че е получил стандартен европейски формуляр. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя и са представени Общите условия към договора за кредит, както и погасителен план от 15.05.2018 г.

/ л. 20 от делото/, който е получен от кредитополучателя, като това обстоятелство изрично е удостоверено на последната страница на договора за кредит с подписа му.

Съобразно клаузата на чл. 12.1 от Общите условия на „П К Б“ ЕООД към договор за потребителски кредит, с които кредитополучателят изрично се е съгласил, като ги е подписал ( съобразно разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ЗПК), в случай че клиентът просрочи плащане на месечна вноска, кредиторът начислява лихва за забава в размер на основния лихвен процент + 10 % годишно, начислена за всеки ден забава върху размера на просроченото плащане.

Според чл.12.3 от ОУ може да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление при просрочие на две или повече последователни месечни вноски в пълен размер. В този случай потребителят дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси, дължими по реда на чл.17.4.

3

По делото не се твърди плащане, а и като писмено доказателство е представено извлечение по сметка към процесния договор – л. 26 от делото, съобразно което не са извършвани плащания на вноски по кредита.

Съобразно задължителните разяснения, дадени с ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в рамките на исково производство по реда на чл.

422 ГПК преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а не в деня на предявяване на иска, респективно подаване на заявлението, поради което съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

В настоящия случай към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК крайният падеж по договора вече е бил настъпил – на 16.05.2020 г., което обстоятелство съобразно изложените по-горе мотиви следва да бъде взето предвид от съда.

Следователно, към настоящия момент е изтекъл уговореният от страните краен срок за погасяване на кредита, поради което ответникът дължи връщането на непогасената част от него и от уговорената възнаградителна лихва. Договорна лихва е дължима, ако е уговорена. Договорната лихва има възнаградителен характер и е дължима като възнаграждение за заемодателя, който е предоставил парична сума на заемополучателя, която се начислява за периода на действие на договора, т. е. до връщане на заетата парична сума. При анализа на клаузите на раздел VI от договора за заем съдът приема, че страните са уговорили договорна лихва и договорната лихва се начислява върху предоставената главница.

Видно от приетите по делото писмени доказателства, страните по договора за потребителски кредит са го подписали при избран пакет от допълнителни услуги „Бонус“ (л. 12 - 13 от делото), за който са сключили споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги от 15.05.2018 г., представляващо неразделна част от договора и уговорено и в общите условия към него (т. 15), като т.нар. допълнителни услуги се изразяват в приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможност за потребителя за отлагане на погасителни вноски, за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства, за което кредитополучателят дължи възнаграждение в размер от 960,24 лв., разсрочено с погасителните вноски съобразно погасителния план към договора, при размер на вноските по закупен пакет за допълнителни услуги от 40,01 лв. всяка.

При това положение кредиторът твърди, че общото задължение по кредита и по пакета за допълнителни услуги възлиза на 2147,28 лв., при общ размер на вноската от 89,47 лв. и дата на погасяване - 16-ти ден от месеца.

4

Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съдът приема, че т.нар. допълнителен пакет услуги, за който се дължи възнаграждение в размер, почти изцяло равен на този на предоставения заем, не попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу уговореното възнаграждение не се дължи никакво поведение от страна на кредитора – видно е, че сумата се дължи за предоставените допълнителни възможности на потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя условията по погасителния си план, както и да получава допълнителни заеми при облекчени условия. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК.

Наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на клаузата да служи за увеличение на възнаграждението на кредитора за предоставения заем, което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б. Добавено към уговореното възнаграждение по договора, възнаграждението за допълнителния пакет услуги надхвърля размера на предоставената главница по договора, т.е. несъмнено води до многократно превишаване тавана на ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. В допълнение, разпоредбата на чл.