Решение № 298 от 13.07.2021, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 298 гр. Благоевград , 12.07.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Катя Бельова

Лилия Масева

Анета Илинска при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Анета Илинска Въззивно гражданско дело № 20211200500020 по описа за 2021 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 8567/02.11.2020 година, постановено по гр.д. № 500/2020 година, РС-П е :

ОТХВЪРЛИЛ исковете на "И"БГ, със седалище и адрес на управление в гр.К, ул. "Г.С.Р." №, ЕИК, предявени против С. СЛ. В., с адрес в с.М., общ.П., ул. "П.М"№, ЕГН **********, с които се претендира да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца следните суми, включени в предметния обхват на Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 1067 от 04.05.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 400/20 г. на Районен съд – гр. Петрич, а именно:

- 600 лв., на основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, предоставена от ищеца на ответницата на 12.05.2017 г. и представляваща авансово трудово възнаграждение за месец май на 2017 г., въз основа на сключен между тях трудов договор (регистриран в НАП /НАП/ на 09.05.2017 г.), по който последната е трябвало да изпълнява длъжността „полевъд“, като договорът е бил прекратен (и прекратяването му е декларирано пред органите на НАП на 15.05.2017 г.), с което е отпаднало основанието за задържане на визираната 1 сума, и

- 180,51 лв., на основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, представляваща лихва за забава върху посоченото главно вземане, начислена за периода 12.05.2017 г. – 28.04.2020 г.

Постъпила е въззивна жалба срещу това решение от адв.М.С.-С., пълномощник на "И"БГ, гр.К.

Във въззивната жалба се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Навежда се, че по делото от ищеца са били представени доказателства, а именно: Справка за регистрация на трудов договор в ТД на НАП на 09.05.2017г.2. Уведомление за заличаване на предишно уведомление , регистрирано в НАП на 15.05.2017г, платежен, документ,удостоверяващ банков превод от сумата 600 лв. и основание авансово трудово възнаграждение за м.май 2017г. Твърди се ,че с тези доказателства се удостоверявали фактите, че е регистриран трудов договор със С.В., извършен е банков превод по нейна сметка от 600 лв. с основание аванс за м.май 2017г.на 12.05.2017г.; на 15.05.2017г. и е подадено уведомление за заличаване на предишно уведомление .От последното доказателство се установявало, че трудовото правоотношение не е възникнало, тъй като имало заличаване, а не прекратяване на трудов договор.Посочва се, че С. СЛ. В. не заминала за Р Франция и не започнала работа. По тази причина "И БГ" подало Уведомление за заличаване на предишно уведомление, регистрирано в НАП на 15.05.2017г. Твърди се, че с представените доказателства с първоначалната искова молба - Справка № 09388173009287/15.05.2017г., се отразявало заличаване, а не прекратяване на трудово правоотношение. Сочи се ,че съгласно разпоредбата на чл.63, ал.4 от КТ , ако работникът не постъпи на работа в седем дневен срок от връчване на документите по чл.63, ал.1 от КТ, трудовото правоотношение се считало за невъзникнало. Посочва се, че съгласно чл.7,т. 1 от Наредба №5 от 29.12.2002г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62. ал.5 от Кодекса на труда било изпратено уведомление за заличаване на подадено преди това уведомление.

Видно от бланката на уведомлението било попълнено с кодове, съгласно Указанията за попълване на уведомление за заличаване на подадено преди това уведомление. Сочи се, че тези обстоятелства били пояснени от ищеца в първото по делото заседание и с пояснение към исковата молба на основание чл.143, ал.2 от ТПК. Посочена била разликата между заличаване и прекратяване в подадените уведомления. Тази разлика била отразена в Наредба № 5 от 29.12.2002г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62.ал.5 от КТ/съответно чл.З и чл.7,т.1 от Наредбата/.Заличаването по чл.7,т.1 от Наредба № 5 от 29.12.2002г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62.ал.5 от КТ означавало, че трудовото правоотношение се считало за невъзникнало.

Уточнението към исковата молба на основание чл.143, ал.2 от ГПК посочвало,че трудовото правоотношение не било прекратено /отпаднало основание за плащане/, а не било възникнало/неосъществено основание за 2 плащане/. Сочи се, че при непроменени доказателства, относно правнорелевантите факти, съдът решил, че няма пояснение по чл.143, ал.2 от ГПК, а изменение на иска по чл.214. ал.1 от ГПК. Този извод на съда бил неправилен, тъй като основанието на иска се определяло от изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, които оставали същите - размера на дължимата сума, която се дължала на основание неоснователно обогатяване, непроменено било и заявеното искане, т. е. петитума на исковата молба.,така че в случая не се касаело за изменение на иска. Навежда довод, че установените с доказателства факти сочели, че имало невъзникнало, а не - прекратено трудово правоотношение,.

Иска се от въззивния съд да постанови решение, с което да се отмени решението на първоинстанционния съд и да му бъдат присъдени сторени разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор по въззивната жалба от другата страна. С отговора се изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Отправено е искане за оставянето и без уважение и постановяване на решение, с което да се потвърди постановеният от първостепенния съд съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Претендира сторените по делото разноски.

Не са събирани нови доказателства от въззивния съд.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити и са извършени необходимите действия по администрирането й, поради което съдът я намира за допустима.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС Петрич е валидно.

Разгледана по същество, въззивната жалба е частично основателна.

Съображения:

Производството пред първоинстанционният съд е образувано въз основа на искова молба депозирана от "И"БГ, със седалище и адрес на управление в гр.К, ул. "Г.С.Р." №, ЕИК срещу ответницата С. СЛ. В., с адрес в с.М., общ.П., ул. "П.М"№, ЕГН **********.

3

В исковата молба се твърди, че между дружеството (като работодател) и ответницата (като работник) е бил сключен трудов договор, регистриран в НАП (НАП) на 09.05.2017 г. Поддържа, че трудовият договор е бил за длъжността „полевъд“, която е трябвало да бъде изпълнявана в Р Б. Сочи, че на 12.05.2017 г. е извършил банков превод от 600 лв. в полза на ответницата, представляващи авансово трудово възнаграждение за месец май на 2017 г.

Изтъква, че тя е отказала да замине на работа, поради което трудовоправната връзка е била прекратена, а прекратяването е било декларирано пред органите на НАП на 15.05.2017 г. Счита, че по тази причина е отпаднало и основанието за задържане от нейна страна на авансовото възнаграждение, в резултат на което то подлежи на връщане. Заявява, че върху визираната сума се дължи и лихва за забава в размер на 180,51 лв., начислена за периода 12.05.2017 г. – 28.04.2020 г. Посочва, че за процесните вземания е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответната страна е депозирала възражение по чл. 414 от същия кодекс. Иска постановяване на съдебно решение, с което да бъде признато за установено тяхното съществуване.

Претендира и съдебни разноски.

Ответницата С. СЛ. В. намира ищцовите претенции за неоснователни, моли за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебно-деловодните разходи, които е направила. Излага доводи, че: между нея и ищеца не е бил сключван трудовият договор, сочен от последния; помежду им са съществували други трудови правоотношения, последното от които е било прекратено през 2016 г.; по него ищцовото дружество е дължало обезщетение за неползван платен годишен отпуск, за което е била преведена и исковата сума от 600 лв.Желае, съдът да постанови решение, с което да отмени атакуваният съдебен акт и да постанови друго, с което уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира сторените по делото разноски.

Във връзка с постъпилия писмен отговор и преди насроченото о.с.з. е постъпила уточнителна молба от ищцовото дружество, в която е пояснено, че въпреки уговорката с ответницата, до сключването на трудов договор не се е стигнало, тъй като той не бил подписан от нея; сумата от 600 лв. била преведена „във връзка със започването на работата и пътуването до Р Б“.

Първоинстанционният съд приел, че предмет на разглеждане са установителни искови претенции по:

- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 55, ал.

1, предл. 3 ЗЗД – за сумата от 600 лв., предоставена от ищеца на ответницата на 12.05.2017 г. и представляваща авансово трудово възнаграждение за месец май на 2017 г., въз основа на сключен между тях трудов договор (регистриран в НАП на 09.05.2017 г.), по който последната е трябвало да изпълнява длъжността „полевъд“, като договорът е бил прекратен (и прекратяването му е декларирано пред органите на НАП на 15.05.2017 г.), с което е отпаднало основанието за задържане на визираната сума, и

4

- чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86, ал.

1, изр. 1 ЗЗД – за сумата от 180,51 лв., представляваща лихва за забава върху посоченото главно вземане, начислена за периода 12.05.2017 г. – 28.04.2020 г.

Съобразил, че тези вземания са включени в обхвата на Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК с № 1067 от 04.05.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 400/20 г. на Районен съд – гр. Петрич и че срещу цитираната заповед ответницата (като длъжник в заповедното производство), при условията на чл. 414 ГПК, е подала възражение, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от същия кодекс, ищецът бил предявил срещу нея исковете относно съществуването на оспорените вземания.

Първоинстанционният съд приел, че исковата претенция е неоснователна на заявеното основание. Посочил, че възстановяването на една и съща престация от едно и също лице, поради неосъществено или отпаднало основание, предполага евентуално обективно съединяване на исковете по чл.

55, ал. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД. Когато едната от тези две искови претенции вече е била заявена самостоятелно, преминаването към другата е възможно чрез изменение на основанието на иска, съобразно чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК, но този процесуален не е приложим при установителния иск по чл. 422 ГПК, защото неговият предмет се простира до вземането по вече издадената заповед за изпълнение, като в тази ситуация релевирането на различно основание е мислимо с първоначалното предявяване на евентуален осъдителен иск (съобр. мотивите към т. 11.б на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г., ОСГТК на ВКС).

Въззивният съд при преценка на писмените доказателства събрани в първоинстанционното производство и установената фактическа обстановка, по която няма спор между страните, намира направеният от първоинстанционния съд краен правен извод за неправилен.

Не може да се сподели извода, че молбата на ищеца внася нови обстоятелства по чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и че така се цели първоначалният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да бъде изменен по реда на чл. 214 ГПК, което не може да стане в производство по реда на чл. 422 ГПК.

Въззивният съд приема, че не се касае до изменение на предявен иск с внесеното уточнение по фактите.