Решение № 12837 от 29.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12837 гр. София, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20251110124448 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата А. С. П. твърди в подадената на 28.04.2025 г. искова молба и в молба от 23.06.2026 г., че е сключила с първия ответник „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № ****** от 25.01.2023 г., по силата на който й била отпусната в заем сумата от 4700 лв. при посочен лихвен процент 19,86% и ГПР от 21,77%. В договора за кредит и в общите условия на първия ответник било предвидено, че ищцата следва в 48-часов срок да предостави обезпечение – две физически лица поръчители, банкова гаранция или договор с одобрено от заемодателя дружество гарант. Такъв договор с такова дружество – вторият ответник „Ай Тръст“ ЕООД – бил сключен: договор за предоставяне на поръчителство от 25.01.2023 г., с който било уговорено възнаграждение 3081,51 лв. Главниците по двата договора били платими заедно на вноски. Ищцата счита, че договорът за заем е нищожен като противоречащ на закона и нарушаващ чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а договорът за поръчителство – нищожен като съдържащ неравноправни клаузи и заобикалящ закона. Ето защо ищецът моли съда да прогласи нищожността на двата договора, като противоречащи на закона и като заобикалящи закона. Предявява иск за осъждане първия ответник да плати сумата от 209,41 евро – надплатена сума без основание по договор за потребителски кредит за възнаградителна лихва, както и сумата от 663,67 евро недължимо платена сума без основание по договор за предоставяне на поръчителство. Претендира разноски.

Ответникът „Кредисимо“ ЕАД оспорва предявения иск като неоснователен. Не оспорва, че е получил плащане от 35,79 над главницата. Твърди, че договорът за потребителски кредит не съдържа нищожни клаузи. Нямало уредено задължение, а само 1 възможност за сключване на договор за предоставяне на поръчителство. ГПР бил посочен коректно. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца.

Ответникът „Ай Тръст“ ЕООД оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че договорът за гаранция не съдържа нищожни клаузи. Нямало уредено задължение, а само възможност за сключване на договор за предоставяне на гаранция. Договорът за поръчителство не накърнявал закона или добрите нрави. Не било налице заблуждаваща търговска практика. Вземането на ищеца било и погасено по давност. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищеца.

По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД По предмета на исковете

Ищецът предявява искове за прогласяване нищожността на два договора. Твърдят се различни техни пороци.

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на 2 отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Следва да се припомни, че самата думичка „правоотношение“ (Rechtsverhältnis) и самото понятие за правоотношение са измислени през 1840 г. от проф. Карл Фридрих фон Савини. А искове за нищожност (querela nullitatis, action en nullité) има още от средновековното право. Опитът да се обяснят исковете за нищожност като разновидности на установителни искове за несъществуване на правоотношение или право, създадени като уредба през 1877 г. с Германския гражданскопроцесуален закон (ZPO), реципирани в България през 1907 г., в тази връзка не е грешен, а е нелеп, смехотворен. Няма как да се твърди, че един процесуален правен институт, което е съществувал самостоятелно стотици години, е разновидност на друг институт, който се е появил стотици години по-късно; още повече, че старият институт е станал излишен или се е „претопил“ в новия, така че допустимостта на стария зависи от условията на новия институт.

Следователно, ако ищецът беше предявил например установителен иск за признаване, 3 че не дължи платени суми на ответниците, този иск би бил недопустим поради липса на интерес – тъй като има интерес да предяви иск по чл. 55 ЗЗД, какъвто е и предявен. Той обаче не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договорите, а за признаване нищожността на договорите. Такива искове при това не са отрицателни установителни, а положителни. Те не се дублират с осъдителен кондикционен иск за връщане на платени суми по договорите. Съгласно мoтивитe нa Tълĸyвaтeлнo peшeниe oт 27.04.2022 г. пo тълĸ.д. № 1/2020 г., OCГTK, „Πpинципът нa диcпoзитивнoтo нaчaлo ce пpoявявa в пълнoтa пpи пpeдявявaнe нa иcĸ пo peдa нa чл. 124, aл. 1 ГΠK зa пpoглacявaнe нищoжнocт нa пpaвнa cдeлĸa или нa oтдeлни ĸлayзи oт нeя. Koгaтo e ceзиpaн c тaĸъв иcĸ, cъдът e oбвъpзaн дa ce пpoизнece caмo пo пocoчeния в иcĸoвaтa мoлбa пopoĸ нa cдeлĸaтa. Aĸo иcĸът ce oтxвъpли пopaди нeocъщecтвявaнe нa твъpдяния oт ищeцa oпopoчaвaщ фaĸт, caмo тoзи фaĸт ce oбxвaщa oт oбeĸтивнитe пpeдeли нa cилaтa нa пpecъдeнo нeщo. Ocтaнaлитe oпopoчaвaщи cдeлĸaтa фaĸти, aĸo имa тaĸивa, нe ce пpeĸлyдиpaт и мoгaт дa бъдaт пpeдмeт нa нoв иcĸ.“

По основателността на исковете

В случая ищецът е предявил иск за нищожност за договора за потребителски кредит поради противоречие на закона и искове за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство поради накърняване заобикаляне на закона.

Двата договора са с една дата, като с договора за заем, сключен с първия ответник длъжникът потребител е поел задължение да осигури обезпечение, вкл. да сключи договор за предоставяне на поръчителство именно с втория ответник в тридневен срок от подписването на договора за заем. Същия ден, длъжникът потребител е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник, в който вторият ответник обезпечава задълженията на длъжника потребител по договора за заем. Нещо повече, съгласно чл. 8 от договора за предоставяне на поръчителство възнаграждението на поръчителя може да се плати и по банкова сметка на заемателя, или да се получи от последния. Справка в ТР установява, че едноличен собственик на капитала на втория ответник е първият ответник.

На практика, става дума за две тясно свързани помежду си и предварително подготвени правоотношения от търговците, без възможност за индивидуално уговаряне от страна на потребителя, по силата на който потребителят поема заплащането на допълнителен разход, за да получи заем. Рискът от неплатежосподобността и зле преценената кредитоспособност на потребителя се възлага върху самия потребител, като върху него се прехвърля още един допълнителен разход. Всеки разход обаче в тежест на потребителя по договора за потребителски кредит трябва ясно да е описан в договора и да бъде посочен в ГПР.