Решение № 4628 от 21.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4628 гр. Пловдив, 21.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330101998 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от П. П. И., с ЕГН: ********** против „ВИВА КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: 207343548, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1 , предл. 1 ЗЗД за осъждане на „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, с ЕИК 201995287, да заплати на П. П. И. ЕГН **********, следните суми: 226, 81 лева - недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за заем № ** от **г, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане;

256, 34 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по Договор за заем № ** от **г, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане; 303, 90 лева - недължимо платена по клауза за такса експресно разглеждане на заявка за отпускане на заем по Договор за заем № ** от **г, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда – 02.02.2024г. до окончателното й изплащане. /Размерът на исковата претенция е съобразена с допуснатото увеличение на иска на основание чл.

214 от ГПК с Протоколно определение на съда от открито съдебно заседание на 22.10.2024г./.

Ищцата твърди, че между нея, в качеството й на кредитополучател и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, в качеството на кредитодател, бил подписан договор за паричен заем № ** от **г.

Ищцата излага, че договорът е потребителски по смисъла на чл.9 от 1

Закона за потребителския кредит (ЗПК) и недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК. Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределяла във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план. Освен това, договорената възнаградителна лихва от 40, 31% била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.

Ищцата твърди, че в нарушение на чл.11, ал.1. т.10 ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия. респ. общо дължимата сума по него. В договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота водила до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена.

Това означава, че договорът е недействителен с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК.

Ищцата сочи, че договорът е недействителен на основание по чл.22. вр. чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, тьй като не било посочено в погасителния план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай, всяка вноска, включвала главница, възнаградителна лихва, ГПР и неустойка. В погасителния план било посочено само разпределението между неустойката и сборът от главницата, възнаградителната лихва и ГПР, но нямало разпределение между последно изброените три компонента.

Ищцата твърди, че не е подписвала общи условия, респ. не е спазена императивната разпоредба на чл.11, ал.2 ЗПК и договорът е недействителен.

Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й е добрите нрави. Неустойката, предвидена в договора, също била нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречила и на материалния закон - чл.71 ЗЗД.

Ищцата твърди, че клаузата за неустойка противоречила и на императивната разпоредба на чл.ЗЗ ЗПК, която предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.

Ищцата сочи, че всички такси платени над гладница подлежат на възстановяване т.к били платени при начална липса на основание, т.к. договора за потребителски кредит е недействителен.

Прави докателствени искания. Претендира разноски, включително и по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на искова молба от „ВИВА КРЕДИТ“ АД, с който оспорва предявените искове.

2

Ответниъкт твърди, че исковете са процесуално допустими, но исковата молба е нередовна на следните основания: исковата молба не е подписана от П. И., а от адв. К. К., която съгласно предметния обхват на представеното пълномощно от 07.12.2022 г. не е натоварена с мандат да изготви, подпише и депозира исковата молба, респ. да осъществява процесуално представителство в производство срещу представляваното от мен дружество, по заявените претенции; налице е несъответствие между петитума и обстоятелствената част на исковата молба, доколкото в обстоятелствената й част са въведени й твърдения за нищожност на договор за потребителски кредит № **/** г., (подолу само „Договора"); ищцата не е представила заверено копие от цитирания от него договор за паричен заем № **/** г., с което бил нарушен принципът за дирене на обективната истина.

Ответникът сочи, че съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, процесният договор бил съставен в два екземпляра, като единият е представен на заемателя, и същият разполага с документа.

Ответникът твърди, че в исковата молба не е посочено кой е титуляр на описаната банкова сметка, макар това обстоятелство да не се отразява върху редовността на исковата молба. В случай, че това е сметка на процесуалния представител на ищцата, то липсват доказателства, че банковата сметка в "УниКредит Булбанк" АД била учредена в изпълнение на чл.39 от Закона за адвокатурата, както и доказателства за използването й от страна на адвокат К..

Ответникът сочи, че в процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент по кредита уговорен е срок на договора съдържа, както и условия за прилагането му, поради което не било нарушено правилото на чл.

11, ал.1, т. 9 ЗПК. От договора ясно се виждало какъв е размерът на възнаградителната лихва, както и размера на всяка вноска и включените в нея компоненти.

Ответникът твърди, че са неоснователни твърденията на ищцата за противоречие на договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит следвало да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая, в договора се съдържала необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което следвало да се приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор. Доколкото в него е уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми, дължими при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за 3 установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва ищецът да установи факта на плащане на процесните суми в полза на ответника, а ответникът от своя страна да установи наличие на валидно правно основание за това имуществено разместване.

Видно от представената от самия ответник на л. 27-29 от делото справка за заплатени суми по Договор за паричен заем № **/**г., преди завеждане на исковата молба в съда, в периода 03.12.2019г. – 19.05.2020г., ищецът П. И. е заплатила в полза на ответника „Вива Кредит“ АД търсените с исковата молба суми. Страните навеждат твърдения, че помежду им е сключен договор за заем, но такъв по делото не се представя, още повече, че с оглед наведеното от страна на ищеца възражение за недействителност на същия, при непредставянето му от страна на ответника, не би могло да се направи преценка за наличие на валидно правно основание за получаване на сумите.

Ето защо съдът приема, че ответникът не доказа по делото наличие на валидно правно основание за имущественото разместване в отношенията между страните и получаване на сумите, поради което предявеният осъдителен иск се явява основателен.

При този изход на спора, право на разноски се поражда в полза на ищеца, които възлизат в размер на 42, 50 лева за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. К. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. К., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и 4 адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. К. следва да се определи възнаграждение в размер от 400 лева, което да бъде заплатено от ответника.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: 207343548 да заплати на П. П.

И., с ЕГН: ********** следните суми: 226, 81 лева /двеста двадесет и шест лева и осемдесет и една стотинки/ - заплатена при начална липса на основание сума по клауза за възнаградителна лихва по Договор за заем № **/**г. ; 256, 3 4 лева – заплатена при начална липса на основание сума по клауза за неустойка по Договор за заем № **/**г. както и сумата от 303, 90 лева /триста и три лева и деветдесет стотинки/ - заплатена при начална липса на основание сума по клауза за такса експресно разглеждане на заявка за отпускане на заем по Договор за заем № **/**г., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване исковата молба в съда – 02.02.2024г. до окончателното им изплащане.