Решение № 1760 от 16.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1760 гр. Пловдив, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330107317 по описа за 2025 година

Производството е образувано е по искова молба на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” ЕАД /с ново наименование: „Бест кепитъл България“ ЕАД/, ЕИК 202423225, против С. С.

М., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 600 лева – главница, дължима по Договор за паричен заем № ........, сключен между ответника и „Креди Йес” ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от 12.01.2024 г.; сумата в размер от 104.24 лева – възнаградителна лихва за периода от 11.10.2022 г. - 11.07.2023 г. и сумата в общ размер от 606.76 лева – неустойка по чл. 8 от Договора в размер на 546.76 лева и неустойка по чл. 14 от Общите условия – в размер на 60 лева, представляваща 10 % от остатъчната главница, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 27.02.2025 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че на 11.10.2022 г. между ответника и трето лице - кредитор „Креди Йес” ООД е сключен Договор за паричен заем № ....., по силата на който е предоставена сумата от 600 лева срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне последната на 9 погасителни вноски от по 139 лева, за периода от 10.11.2022 г. до 11.07.2023 г. Сочи, че в договора е установен фиксиран лихвен процент от 3,330 % за целия срок на договора, като е дължима възнаградителна лихва в размер от 104.24 лева. Твърди, че на основание чл. 8 от Договора, поради непредставяне на обезпечение се дължи неустойка в размер на 546.76 лева, както и неустойка на основание чл. 14 от Общите условия в размер на 10 % от 1 остатъчната главница в размер на 60 лева. Срокът на договора е изтекъл с настъпване на падежа на последната погасителна вноска – 11.07.2023 г.

Посочва се, че по договора ответникът не е извършвал никакви плащания.

Ищецът твърди, че е кредитор на ответника по силата на Договор за цесия от 12.01.2024 г., сключен между „Креди Йес” ООД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ” АД, с което цедентът прехвърлил на ищеца процесните вземания срещу длъжника, описани в Приложение № 1. Твърди, че е надлежно упълномощен от страна на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърляне на вземането, за което последният е уведомен с препоръчано писмо с обратна разписка. В условията на евентуалност моли да се приеме, че уведомлението за извършената цесия е връчено на длъжника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.

Поради липсата на погасяване, ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, което било изцяло отхвърлено по ч.гр.д. № 3879/2025 г., поради което и предявява настоящите осъдителни искове, с които претендира процесните суми.

Моли предявените претенции да бъдат уважени в цялост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда –27.02.2025 г. до окончателното й погасяване. Претендират се разноските.

В хода на процеса е настъпила промяна в наименованието на ищеца на „Бест кепитъл България“ ЕАД, която ще се отрази като актуално в диспозитива.

Ответникът С. С. М. не е депозирал в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

От приетия като писмено доказателство по делото – Договор за паричен заем № ..... от 11.10.2022 г. /л.7-8/се установява, че между „Креди Йес“ ООД и С. С. М. е подписан Договора от 11.10.2022 г.

Ето защо и, съдът приема за доказано подписването на Договор за паричен заем № ....... от 11.10.2022 г. между първоначалния кредитор и ответника, съгласно който е налице съглашение за предоставяне на паричен заем в размер от 600 лева, който е следвало да бъде върнат в срок до 11.07.2023 г., с плащането на 9 месечни погасителни вноски, при месечен лихвен процент о т 3.330 %, а ГПР е 48.307 %, като е посочена обща сума за погасяване:

704.24 лева.

В чл. 4, ал. 1 – потребителят изрично е декларирал, че е получил заемната сума.

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в 2 полза на Заемодателя.

С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 546.76 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

От рамковия договор за цесия от 12.01.2024 г. и приложение № 1/12.01.2024 г. към него /л.15-27/, в което под № 1181 фигурира вземането към ответника/ се установява, че между „Креди Йес“ ООД и „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД е сключен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за заем.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с искове като процесните, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 3 недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.307 %, а възнаградителната лихва– 3.330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 48.307 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на две кумулативни обезпечения – гарант, отговарящ на условията по чл. 10, ал. 2, т. 1 ОУ, както и с – ипотека върху недвижим имот, особен залог, банкова гаранция или ценна книга, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо.

При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък 4 към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.