Решение № 448 от 05.03.2020, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София,

……………..г.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ

- 12 състав в публичното заседание на 06.12.2019 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Колев при участието на секретаря………, като взе предвид докладваното от съдия П.Колев т.д.№ 3496 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ.

Ищецът

„С.3“ ЕООД, ЕИК ********, твърди, че в молбата за предявяване на вземането си срещу „Т.А. ООД“ (в несъстоятелност), ответникът И.П. посочва, че „Р.К.” ООД е предоставило заем на „Т.А.” ООД в размер на общо 260 000 лв., че заемът не е погасен от „Т.А.” ООД и на 22.07.2011 г. „Р.К.” ООД е прехвърлило вземането си към „Т.А.“ ООД в полза на К.К.с подписване на

Тристранно споразумение от 22.07.2011 г., че на 27.01.2012 г. К.К.прехвърля част от това вземане (в размер на 190 000 лв.) в полза на И.П., че на 02.03.2012 г. е подписано Споразумение между „Т.А.“ ООД и И.П., с което Т.А.се задължава да издаде запис на заповед в полза на И.П. за сумата от 210 000 лв. като обезпечение на задължението към П., както и че на 16.06.2014 г. е подписано Споразумение между „Т.А.“ ООД и И.П., с което дружеството се задължава да учреди ипотека върху четири свои апартамента в полза на И.П. като обезпечение на задължението си. Поддържа, че посочените поредица от прехвърлителни сделки не са породили транслативен ефект, респ. че И.П. няма качеството на кредитор на дружеството, тъй като основното вземане, което е прехвърляно с последващи споразумения /първоизточникът на процесното вземане - вземането, произтичащо от заема, предоставен от „Р.К.” ООД на „Т.А.” ООД/, е било прехвърлено от неговия носител („Р.К.“ ООД) в полза на Д.Р.П.на 20.06.2011 г. Поради това намира, че „Р.К.” ООД не е имало вземане срещу „Т.А.” ООД към 22.07.2011 г., следователно към този момент не е можело да се прехвърлят права, които не е имало. Поддържа, че понеже със Споразумението от 22.07.2011 г. К.К.не е придобил вземането на „Р.К.” ООД към „Т.А.“ ООД, то последващият договор за цесия, сключен на 28.04.2012 г. между К.К.и И.П. за част от същото вземане, също не е произвел транслативен ефект.

Счита, че ако не се приеме гореизложеното, то Споразумението от 22.07.2011 г. е нищожно на следните основания. На първо място, липсва основание (кауза) за прехвърляне от страна на „Р.К.” ООД на вземането му срещу „Т.А.“ ООД, произтичащо от дадени на последното заеми, в полза на К.К..

Намира, че е налице основание за прехвърляне на вземането на „Р.К.“ ООД към „Т.А.“ ООД в полза на Р.П.. Поддържа, че К.К.не е предоставял в заем на „Р.К.“ ООД свои парични средства, и не е налице основание за прехвърляне от „Р.К.“ ООД на вземане от „Т.А.“ ООД към К.К.. На второ място, намира за невярно твърдението на И.П., че Р.К. е прехвърлило вземането си от „Т.А.“ ООД към К.К.преди това вземане да бъде прехвърлено на Д.П.. Счита, че сключените между „Р.К.“ ООД и К.К.договори за цесия от 27.04.2011 г., 18.05.2011 г, 13.06.2011 г. и 21.07.2011 г. не са съществували към датата на предявяване на вземането на И.П. срещу „Т.А.“ ООД, а освен това дори да са съществували, то поради това, че с всяко едно от тях вземането е прехвърляно, то т. нар. обобщаващо споразумение от 22.07.2011 г.

(представено към молбата по чл. 685 ТЗ) не е имало транслативен ефект, тъй като вземането в неговата цялост вече е било прехвърлено с предходните споразумения (договорите за цесия). На трето място, намира, че Споразумението от 22.07.2011 г. между „Р.К.” ООД, „Т.А.” ООД и К.К.е абсолютна симулативна сделка.

Счита, че общата воля на страните при сключване на договора е била единствено да се увреди „Т.А.” ООД. Счита, че е налице и недействителност на Споразумението от 22.07.2011 г. и на последващия договор за цесия от 27.01.2012 г. с И.П., на основание чл. 40 ЗЗД. Намира, че като управител на „Т.А.“ ООД К.К.е злоупотребил с представителната си власт, сключвайки договорите във вреда на представлявания – „Т.А.“ ООД. Излага съображения, че при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на „Т.А.“ ООД и мотивите на представителя да сключи Споразумението от 22.07.2011 г. се установява, че „Т.А.“ ООД не е имало необходимост от предмета на Споразумението, а мотивите на представителя К.К.да постигне съгласие с представляваното от него „Р.К.” ООД и със себе си, са да създаде задължения за „Т.А.“ ООД. Поддържа, че Споразумението от 22.07.2011 г. по смисъла на чл. 40 ЗЗД не е произвело действие за представлявания – „Т.А.“ ООД.

Твърди, че документите за сделките, на които И.П. основава предявените си вземания, са частни документи без достоверна дата, че същите са съставени за нуждите на производството по несъстоятелност и че договорът за цесия между К. К. и Ив. П. от 27.01.2012 г. няма действие спрямо длъжника „Т.А.” ООД. Поддържа, че в счетоводството на „Т.А.“ ООД не са отразени счетоводни данни или записвания относно твърденията на И.П., че вземането на „Р.К.“ ООД срещу „Т.А. ООД“ за връщане на заема, е цедирано към К.К., както и че Т.А.има задължения към И.П., вкл. че същите са обезпечени с издаване на Запис на заповед от „Т.А.“ ООД и учредяване на ипотека върху апартаменти на „Т.А.“ ООД в полза на Ив. П.. Навежда доводи, че недействителността на договора за цесия обуславяла и недействителност на обезпечаващата функция на записа на заповед.

На следващо място поддържа, че заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист, издадени на основание запис на заповед с поемател И.П., са актове на съда, които не се ползват със сила на пресъдено нещо. Намира, че понеже не е имало производство по установителен иск по чл. 422 ГПК, заповедта за изпълнение не е стабилизирана и няма задължителна сила спрямо всички трети лица, както и че неподаването на възражение може да се обясни с пропускането на срока за възражение от страна на „Т.А.“ ООД, представлявано от К.К..

Поддържа, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на вземане на И.П., което същият не е имал, а липсата на валидно задължение по каузална сделка, което записът за заповед да обезпечава, обуславя извод за липса на кауза на менителничния ефект. На отделно основание счита за нищожна уговорката в записа на заповед за мораторна лихва върху неплатената част от задължението в размер на 1 % месечно върху неплатената сума, без посочен краен срок на начисляване на лихвата, поради което и тази сума е недължима на поемателя.

В случай, че се приеме, че вземанията на И.П. са възникнали, прави възражение за недължимост на приетите от синдика вземания, представляващи лихви, поради погасяването им по давност.

Поради това моли съда за постановяване на решение, с което да бъде установено по отношение на ответниците „Т.А.“ ООД (н) и И.С.П., на синдика и всички кредитори в несъстоятелсността, че „Т.А.“ ООД (н), не дължи на И.П., сумата в размер на 93 194,55 лв., включваща главница в размер на 65 288,71 лв. и 26 385,84 лв. - лихва за забава, както и деловодни разноски по гр.д. 51214/12г., ведно със законна лихва върху главницата до окончателно изплащане, прието с основание: “Два договора за цесия и издадена заповед за незабавно изпълнение.”

Синдикът на несъстоятелното дружество – В.С., на основание чл. 694, ал. 4 ТЗ е депозирала отговор на исковата молба. Счита предявения иск за допустим, но по същество за неоснователен. Сочи, че е приел вземането на кредитора П. като обезпечено с поредност на удовлетворяване по чл. 722, т.1 ТЗ. Поддържа, че вземането се основава на два договора за цесия – „Р.К.“ ООД цедира вземане към „Т.А.“ ООД на съдружника К., който от своя страна цедира вземането към „Т.А.“ ООД в полза на И.П.. Поддържа, че за приетото вземане има издадена влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по гр.д. 48567/12 г. на СРС и издаден по нея ИЛ, въз основа на който е образувано изп.д. 8/13 г. на ДСИ при РС Разлог. Твърди, че вземането на кредитора П. е обезпечено с учредена договорна ипотека върху 4 недвижими имота, находящи се в гр. Банско. Поддържа, че е зачел като изпълнително основание издадения ИЛ, приложен към молбата на П. за предявяване на вземането. Счита, че с влизане в сила на заповедта за изпълнение е разрешен спор за материално право, което съществува и на основание чл. 297 ГПК е задължителна за него, поради което е зачел и силата на пресъдено нещо при приемане на вземането на кредитора П.. Счита, че не е налице твърдяното от ищеца основание по чл. 40 ЗЗД за недействителност на споразумението. Намира, че ищецът няма право да се позовава на изтекла давност в полза на несъстоятелния длъжник.

Ответникът „Т.А.“ ООД

(н), ЕИК *******, чрез ликвидатора и управителя си, е подал отговор на исковата молба. Моли за отхвърляне на предявения иск. Счита иска за допустим, по същество за неоснователен. Твърди, че Д.П.е кредитор на дружеството с неприето вземане в производството по несъстоятелност. Поддържа, че П. предявил иск за съществуване на вземането му по чл. 694 ТЗ, за което било образувано т.д. 5/18 г. по описа на СГС, VI-12 с-в, но ищецът направил отказ от предявения иск, т.е. вземането му било отречено със сила на пресъдено нещо. Счита, че документите, касаещи вземането на П. били порочни. Твърди, че счетоводителя на „Т.А.“ ООД (н) – З.Л.е осчетоводила договора за заем между К.К. и „Р.К.“ ООД, заема между „Р.К.“

ООД и „Т.А.“ ООД и последващите договори за цесия, че в счетоводствата на дружествата не са постъпвали документи, отнасящи се до вземания на Д.П.за 220 000 лв., че през 2013 г. й е било забранено от Д.М.– управител на „Т.А.“ ООД, да осчетоводява документи, които не са й дадени от него. Счита, че не е налице твърдяното увреждане за дружеството на споразумението от 22.07.11 г., както и че не е налице нищожност на клаузата за неустойка за забава по записа на заповед, а и такова вземане И.П. не е претендирал в молбата си по чл. 685 ТЗ.

Ответникът И.П. е подал отговор на исковата молба. Оспорва предявения иск. Твърди, че споразумението от 22.07.11 г., сключено между него и „Р.К.“ ООД е крайно споразумение, което се предшества от три предходни споразумения, сключени между същите страни – от 27.04.11 г., от 18.05.11 г. и от 13.06.11 г. за общо 220 000 лв. и от четвърто споразумение от 21.07.11 г. за 40 000 лв. Твърди, че подписът върху споразумението от 22.06.11 г., сключено между „Р.К.“ ООД, „Т.А.“ ООД и Д. П., не принадлежи на последния.

Счита, че това споразумение не може да прехвърли нищо, тъй като към датата на сключването му , „Р.К.“ ООД не е притежавало вземания , които да прехвърли.

Намира, че споразумението е създадено с такава дата, че да увреди И.П. като кредитор на несъстоятелния длъжник, а също и другите му кредитори. На следващо място, твърди, че Д.П.няма вземане към „Т.А.“ ООД поради извършения отказ от иска му по чл. 694 ТЗ по т.д. 5/18 г. по описа на СГС, VI-12 с-в, а определението по повод на отказа от иска влязло в законна сила. Навежда довод, че определението на съда има установително действие в отношения на длъжника, синдика и кредиторите в несъстоятелността – чл. 694, ал.

8 ТЗ. Твърди, че К.К.е предоставил заем на „Р.К.“

ООД, за което съществували и данни в счетоводството на „Т.А.“ ООД, но такива данни в същото счетоводство по отношение на вземане на Д.П.липсвали. Оспорва твърденията за симулативност на цесията между „Р.К.“

ООД и К.К., а също и доводите за недействителност на договора за цесия по смисъла на чл. 40 ЗЗД, тъй като в случая не можело да се говори за злоупотреба с представителна власт. Оспорва твърдението за наличието на презумпция за недобросъвестността на третото лице. Счита, че възражението за недействителност на записа на заповед е черпено от каузалното правоотношение и е недопустимо да се прави от лица, които не са страна нито по ефекта, нито по правоотношението. Счита, че записът за заповед е редовен от външна страна и е достатъчно основание за съществуване и приемане на вземането му.

Ищецът е депозирал допълнителна искова молба от 30.03.18 г. Намира за неоснователно становището на синдика, изложено в отговора на исковата молба, относно силата на пресъдено нещо на влязлата в сила заповед за изпълнение.

Поддържа доводите за недействителност на споразумението от 22.07.11 г. на основание чл. 40 ЗЗД. Счита, че в случая е и налице забраната по чл. 38, пр. първо ЗЗД, тъй като сделката е сключена между дружеството чрез управителя му и самия управител като физическо лице. Намира, че няма пречка в настоящото производство да заяви възражения за изтекла давност в полза на несъстоятелния длъжник по отношение вземането на кредитора.