Решение № 184 от 14.02.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 184 гр. София, 11.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20201000502611 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 1348 от 19.02.2020г., постановено по гр.д. № 12994/218г., СГС, I ГО, 6 състав е осъдил Република България, представлявана от министъра на финансите, Народното събрание на Република България и Районен съд - Сливница, гр.Сливница да заплатят на основание чл. 4, §3 от Договора за Европейски съюз на О. Е. сумата от 393 024,04 лв. - обезщетение за причинената на ищеца имуществена вреда от нарушение на правото на ЕС, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска-04.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Решението е обжалвано от Районен съд - Сливница, чрез процесуалния представител, с възражения за неправилност и необоснованост. Релевира се довод за допуснато в случая достатъчно съществено нарушение на общностното право, като се поддържа, че първостепенният съд не е отчел всички фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд, което следва изрично от практиката на Съда на ЕС, систематизирана последно в Решение от 28 юли 2016г. Т., С-168/15, според което тази отговорност би могла да се ангажира само в изключителния случай, в който националната юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, е допуснала очевидно нарушение на приложимото право. В жалбата се сочи, че сред елементите, които могат да се вземат предвид в това 1 отношение се включват степента на яснота и прецизност на нарушената норма, обхватът на правото на преценка, който нарушената норма оставя на националните органи, умисълът или небрежността при извършването на нарушението или при причиняването на вредата, извинимият или неизвиним характер на евентуалната грешка при прилагане на правото. Релевира се оплакване, че от приетото не ставало ясно откъде съдът извежда презумпция за достатъчно съществения характер на извършеното нарушение. Поддържа се становище, че от изискването санкциите при неспазване на задължението за деклариране да са ефективни, съразмерни и възпиращи, съгласно чл.9, §1 от Регламент № 1889/2005г. не би могло да се изведе по очевиден начин несъвместимостта на чл. 251, ал.2 НК с тази разпоредба. Релевира се възражение, че очевидността на извода за несъответствие следвала единствено от тълкуването, което Съдът на ЕС е възприел едва с Определението от 30 януари 2019г., АК, С-335/18 и С-336/18. Поддържа се твърдение, че в случая не било съобразено, че постановеното на 12.07.2017г. определение по н.о.х.д. № 516/2017г. на РС-Сливница е постановено в производство по чл.384, ал.1 във връзка с чл.381 НПК въз основа на споразумение между прокурор при РП-Сливница и упълномощен защитник на О. Е., като от съдържанието на съдебния протокол, било видно, че подсъдимият се е признал за виновен, разбрал е последиците от предложеното споразумение, съгласил се е с тези последици и доброволно е подписал споразумението. Прави се извод, че това процесуално поведение на ищеца също следвало да е от значение за преценката на това дали извършеното от РС-Сливница нарушение при одобряване на споразумението е достатъчно съществено. Излага се възражение, че бил неправилен изводът, че процесното определение противоречи на практиката на Съда на ЕС, тъй като такава до постановяването му не е имало. Релевира се оплакване, че несъвместимостта на мярката по чл.251, ал.2 НК с правото на Съюза била установена по несъмнен начин едва с Определението от 30 януари 2019г., АК, С-335/18 и С-336/18, ЕU:С:2019, т.е. отговорът на този въпрос бил ясен за националните съдилища, считано от 30.01.2019г. Изразява се несъгласие с приетото от първоинстанционния съд, че преюдициалните тълкувателни заключения на Съда на ЕС имат обратно действие, като се сочи, че това е вярно, но само по отношение на висящите правоотношения, възникнали преди тълкувателното решение, а не и по отношение на правоотношения, по които е налице влязъл в сила съдебен акт, какъвто е процесният случай. В жалбата се отправя искане до въззивния съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Предявява се претенция за присъждане на разноски.

Срещу осъдителното решение е подадена и въззивна жалба от Народно събрание на Република България, чрез процесуалния представител. В жалбата се релевира възражение за недопустимост на решението, евентуално неправилност и необоснованост. Поддържа се оплакване, че ЗОДОВ е неприложим по отношение на Народното събрание, като се сочи, че с оглед 2 задължителната тълкувателна практика на ВКС (ТР № 5 по т.д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС), както и след логическо и систематично тълкуване на последните изменения на ЗОДОВ /обн., ДВ бр. 94/2019 г./, като процесуален субституент на държавата в хипотезата на реализиране на вреди по реда на ЗОДОВ не би могло да бъде привлечено Народното събрание. В жалбата се релевира възражение, че Народното събрание не е процесуално легитимирано да отговаря за последиците, произтекли от осъществяване на законодателен процес и реализиране на предоставените му конституционни правомощия.

Прави се оплакване, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизвводствените правила. Сочи се, че, за да е налице извъндоговорната отговорност на държавата по чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз следва да е налице нарушение на правна норма на ЕС, която има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, нарушението да е достатъчно съществено и наличието на причинно-следствена връзка между нарушението и вредата.

Допълва се, че при преценката дали е налице нарушение, следва да се има предвид целта, която се преследва с конкретна норма. Поддържа се твърдение, че чл. 9, § 1 от Регламента не предоставя права, а въвежда задължение за държавата-членка да санкционира определено поведение на субектите на границата, поради което се прави извод, че не е налице първият елемент от фактическия състав за ангажиране на отговорността на Народното събрание, който е основополагащ за разглеждане на иск по чл. 4 § 3 ДЕС.

Излага се довод, че липсата на засегнати от процесната разпоредба права на частноправни субекти прави невъзможно обосноваването на отговорност и прави безпредметно коментирането на останалите елементи на фактическия състав на чл. 4 § 3 ДЕС. Поддържа се становище, че в случай, че съдът приеме, че е налице нарушение на права, то същото е оправдано от съображения за обществен ред и обществена сигурност. В жалбата се отправя искане до въззивния съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Предявява се претенция за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Срещу осъдителното решение е подадена въззивна жалба и от Държавата, чрез министъра на финансите, в която се излага становище за недопустимост на исковата претенция. Релевира се възражение, че отговорността на държавата следва да се реализира по ЗОДОВ, а по цитирания ред държавата отговаря, чрез органите причинили увреждането.

Прави се оплакване и за неоснователност на претенцията с твърдението, че в решението липсвали конкретни мотиви по отношение ангажирането на отговорността на държавата. Прави се искане въззивният съд да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Предявява се претенция за присъждане на разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемият-ищец – О. Е., чрез процесуалния си представител, 3 депозира писмен отговор, с който оспорва трите въззивни жалби. Представя писмена защита.

Прокурорът от С. поддържа становище за основателност на въззивните жалби.

Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:

Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Предмет на разглеждане е предявен иск с правна квалификация чл. 4, § 3, ал.2 ДЕС. До датата на депозиране на исковата молба във вътрешното ни право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. В правото на ЕС също не се съдържат разпоредби относно реда за ангажиране отговорността на държавата - членка по чл. 4, § 3 ДЕС, поради което и в съответствие с принципа за процесуална автономия процесуалният ред за разглеждане на такива искове се определя от националните процесуални правила. В тази връзка, СЕС приема в своите решения, че предявените пред националния съд искове за обезщетяване на такива вреди следва да бъдат разгледани по ред, който да не е понеблагоприятен от този за подобни искове по националното право. Затова и с оглед установените с практиката на СЕС изисквания състав на ВКС с определение № 269/08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е приел, че отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право, произтичащи от чл. 4, § 3 от ДЕС, следва да бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ. В същия смисъл са и последвалите законодателни изменения, обнародвани в ДВ, бр. 94 от 2019г., с които изрично с разпоредбата на чл. 2в се регламентира редът, по който да се разглеждат исковете за вреди от нарушаване на правото на Европейския съюз, с което се преодоляха противоречията в съдебната практика. Това е специален ред, предвиден във вътрешното законодателство, за разглеждане на искове, свързани с отговорността на държавата за вреди от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица. Касае се за обективна отговорност, каквато е и отговорността на държавата по чл.4, §3 ДЕС, при която се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице /чл.4 ЗОДОВ/.

Ищецът по делото-О. Е. е посочил в исковата молба, че ответникът РССливница му е причинил имуществени вреди в резултат на неприлагане на правото на ЕС при осъществяване на правораздавателна дейност. Посочил е, че на 10.07.2017г., преминавайки през Митнически пункт-Калотина, не е 4 декларирал сумата от 200 950 евро, като по образуваното НОХД № 516/2017 г. по описа на РС-Сливница, на основание чл. 251, ал. 1 НК, е било постановено определение № 192 на 12.07.2017 г. за одобряване на споразумение, с което му е било наложено наказание в размер на 5 месеца лишаване от свобода, отложено с три годишен изпитателен срок, като недекларираната сума, предмет на престъплението, е била отнета в полза на държавата, съгл. чл. 251, ал. 2 НК. Посочил е, че с това е нарушен чл. 4, §3 от ДЕС, чл. 9 от Регламент № 1889/2005 г. на Европейския парламент и на Съвета, като му е причинена имуществена вреда в размер на 200 950 евро.

Изложил е твърдения, че СЕС се е произнесъл в преюдициално производство по инициатива на РС-гр. Свиленград относно съвместимостта на чл. 251, ал. 1 и ал. 2 НК с правото на ЕС, като с определение по дело С 707/2017 г. е приел, че не се допуска национална правна уредба, която като санкция за неизпълнение на задължението за недеклариране по чл. 3 от този Регламент, предвижда отнемане на недекларираната сума в полза на държавата и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението, тъй като е несъразмерно тежко и следва да отговаря за претърпените от него вреди на същото основание. В подкрепа на изложеното е посочил, че срещу Република България е образувана „Процедура за нарушение № 2012/2085 по описа на ЕК за отстраняване на противоречие на режима на санкции за недеклариране на пари в брой при излизане или влизане в ЕС, установен в чл. 251 от НК, чл. 9 от Регламент /ЕО/ № 1889/2005“, както и че от страна на Министерския съвет е внесен законопроект за изменение и допълнение на НК с мотиви именно образуваната срещу държавата наказателна процедура. С тези доводи е ангажирал отговорността на държавата, чрез министъра на финансите.