Решение № 2971 от 11.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2971 гр. Пловдив, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Виктория В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20255330100829 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. У., ЕГН **********, с адрес гр.

****************. С. Н., против „Креди Йес” ООД, ЕИК 200688545, със седалище и адрес на управление гр. Хасково, бул. „България“ № 196, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата от Договор за потребителски паричен заем № ********* от 23.11.2024 г., сключен между страните от разстояние, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в общ размер на 705,51 лв., е нищожна като противоречива на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изискванията на чл. 19, ал.

4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК относно задължителното съдържание на потребителския договор за кредит.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили онлайн Договор за потребителски паричен заем № ********* от 23.11.2024 г. за сумата от 700 лева, при фиксиран лихвен процент 2,50 %, и ГПР 48,003 %.

Посочено е, че съгласно погасителния план по договора е предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане в общ размер на 705,51 лв. Поддържа се, че тази клауза заобикаля закона и накърнява правата на другата страна по облигационното правоотношение. В случая липсвало еквивалентност между таксата и извършената услуга, поради което било налице нарушение на чл. 143 ЗЗП, а таксата целяла единствено обогатяване на кредитора, без да се предоставя насрещна услуга. Неравноправността на клаузата, доколкото тя не била индивидуално уговорена, водела до нейната 1 нищожност. Поддържа се, че таксата представлявала скрит разход по договора за кредит и с нея се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Предвид невключването й при изчисляването на ГПР по договора за кредит, то посочения в същия процент на разходите по кредита на годишна база не съответствал на действително приложимия такъв. В тази насока се развиват съображения от ищеца, който счита, че са нарушени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Последното имало за последица недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради което на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължал само чистата стойност на кредита, но не и други лихви, разходи и такси. По изложените съображения моли за уважаване на иска и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Креди Йес” ООД, с който се оспорва иска. Твърди, че между страните действително е сключен по реда на ЗПФУР процесния договор за потребителски кредит. В тази насока описва стъпките по сключване на кредитната сделка от разстояние, като изтъква и че заявлението на ищцата е било разгледа експресно, съобразно избраната от нея услуга, за което й била начислена и съответната такса. По същество оспорва процесната клауза да страда от визираните в исковата молба пороци, водещи до нейната недействителност.

Твърди, че таксата за експресно разглеждане не била свързана със задълженията по кредита, дължала се за допълнителна услуга, избрана от потребителя, и не била условие за сключване на договора и отпускане на заетата сума. Таксата била начислена и в съответствие с чл. 10а ЗПК, като услугата, за която се дължала, била реално предоставена на кредитополучателя, а именно разглеждане на искането за кредит в рамките на един работен час. По изложените съображения счита исковата молба за неоснователна и воли за нейното отхвърляне. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Не се спори по делото, а и се установява от представените писмени доказателства – Договор за паричен заем № ********* от 23.11.2024 г., че между ищеца Д. У. и ответника „Креди Йес” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищецът има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищеца била предоставена в заем сумата от 700 лв., срещу задължение да я върне в рамките на дванадесет месечни вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 2,50 %, и посочен ГПР от 48,003 %. Видно от съдържанието на договора – т. 1.5, за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката да одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. Таксата е дължима разсрочено с вноските по погасителния план и е в общ размер от 705,51 лв.

2

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищецът освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема процесната клауза за недействителна поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорената таксата за експресно разглеждане реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съгласно изричния текст на договора разглежданата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, т.е. пряко свързана с договора и съществуваща единствено във връзка с него. Липсват и писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тази „услуга“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит. Налице е единствено бланкетно посочване на това обстоятелство в текста договора, без реално да са представени доказателства за заявен избор. Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема, е трябвало да се включи в ГПР по кредита. С доклада по делото обаче е прието за безспорно между страните, че начислената такса за експресно разглеждане в общ размер от 705,51 лв. не е отчетена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора за кредит. По този начин потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Предвид недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК то и за нищожна се намира клаузата, предвиждаща начисляване на такса експресно разглеждане.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит се дължи въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит са такива, свързани със сключването на договор, респ. със 3 своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочената договорна клауза е да послужи за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора. Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесната клауза за такса експресно разглеждане, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

С оглед на горното искът се намират за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В полза на същия следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса.

По настоящото производство на ищцата са предоставени правни услуги от адв. С. Н., като съобразно представения Договор за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В тази връзка относно размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, то е за отбелязване, че съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Прието е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за 4 адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

На основание чл. 633 ГПК решенията на Съда на Европейските общности по отправени до него преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България.