Решение № 65 от 12.05.2025, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Ямбол, 12.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Светла Р. Димитрова при участието на секретаря Ваня Д. Динева като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20252300500073 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от М. М. В. от гр.*****, подадена чрез пълномощника адв. Сн. Е. от АК- Ямбол и по въззивна жалба от Д. С. В. от с.***, обл.***, подадена чрез пълномощника адв. В. С. от АК- Ямбол, против Решение № 684 от 02.12.2024 г. на Ямболски районен съд, поправено с Решение № 18 от 16.01.2025 г., постановени по гр.д. № 342 по описа на този съд за 2024 г., с което М. М. В. е осъдена да заплати на Д. С. В. сумата от 11 660.49 лв.- главница, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, въз основа на платени ½ от лизингови вноски към лизингодател по лизингов договор 183706433407/06.11.2017 г., с която сума ответницата се обогатила за сметка на ищеца, сумата от 4 865.00 лв., представляваща лихва за забава, изчислена върху ½ от всяка вноска, извършена по време на брачното съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба01.02.2024 г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за главница за сумата над 11 660.49 лв. до предявения размер от 15 835.49 лв. и за лихва за забава над сумата от 4 865.00 лв. до предявения размер от 5 433.02 лв. като неоснователен и страните са осъдени да заплатят разноски пред първата инстанция една на друга съобразно уважената и отхвърлената част от исковете.

Въззивницата М. М. В. обжалва първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена да заплати на Д. С. В. сумата от 11 660.49 лв.- главница, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване, въз основа на платени ½ от лизингови вноски към лизингодател по лизингов договор №183706433407/06.11.2017 г., с която сума ответницата се обогатила за сметка на ищеца, сумата от 4 865.00 лв., представляваща лихва за забава, изчислена върху ½ от всяка вноска, извършена по време на брачното съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на исковата молба- 01.02.2024 г. до окончателното изплащане на 1 вземането. Според оплакванията й, решението на първата инстанция в тази му обжалвана част е недопустимо, незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Въззивницата В. счита, че в обжалваното решение съдът е възпроизвел позициите на страните, описал е част от доказателствата, но не се е произнесъл по това кои доказателства кредитира и защо, не е извършил анализ на доказателствата, не се е произнесъл по всички възражения на страните, в резултат на което е постановил незаконосъобразен, необоснован и неправилен съдебен акт. Поддържа, че съдът недопустимо е променил правната квалификация на предявения иск в решението, като е приел, че иска е по чл. 59 от ЗЗД, а не по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, както е възприел в доклада по делото, без да даде указания на страните за разпределението на доказателствената тежест при променена правна квалификация, поради което била лишена от възможността да се защитава по иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД, а всички възражения и оспорвания на тази страна са били във връзка с предявен иск по чл. 55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Счита се, че в производството пред районния съд не са установени елементите от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД, а ЯРС не е обсъдил и анализирал възраженията на тази страна относно приложението на хипотезата на чл.55, ал.2 от ЗЗД, изключваща неоснователно обогатяване, когато едно лице е изпълнило свой нравствен дълг, която в процесния случай е налице. Според въззивницата, фактическата обстановка по делото не е установена правилно от първостепенния съд, който не е извършил анализ на писмените и гласни доказателства, от които се установява, че именно тя е заплатила всички лизингови вноски с изтеглените от нея кредити, като поддържа въз основа на това, че при изплащането на автомобила не са влагани семейни средства и страните не са имали намерение да придобият вещта в режим на СИО. Твърди се, че при постановяване на обжалваното решение съдът не е отчел особеностите на договора за финансов лизинг, както и факта, че правото на собственост върху вещта е придобита след прекратяване на брака между страните, поради което автомобила няма статут на част от СИО по чл.21, ал.1 от СК.

Позовава се на това, че съгласно лизинговия договор, заплащането на лизинговите вноски не води до възникване на облигационното право лизингополучателят да придобие вещното право на собственост върху лизинговата вещ. Институтът на неоснователно обогатяване изисква наличие на обогатяване на едната страна по правоотношението и обедняване на другата, а в конкретния случай ищецът не е предоставял лични средства, а е ползвал вещта и самият той е спестил своята част от разходите за покриване на лизинговите вноски. Сочи се, че за да бъде основателен предявения иск, ищецът е следвало да докаже, че е обеднял поради плащане на нещо без правно основание и че от това се е обогатил ответника до размера на обедняването, каквото доказване в случая не е проведено, а дори и ищецът да е извършил някакви плащания във връзка с лизинга, според въззивницата В., това не е било без основание. По тези съображения се моли за отмяна на решението на първата инстанция в оспорената част и за постановяване на ново решение от въззивния съд, с което исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло, с присъждане на направените по делото разноски.

С подадения писмен отговор Д. Ст. В. е оспорил жалбата на М. М. В., по съображения, че оплакванията на въззивницата В. не се подкрепят от доказателствата по делото, а приетата правна квалификация от съда не променя изводите относно основателността на предявения иск. Изложени са доводи, с които се оспорват твърденията на насрещната страна, че в случая е налице съзнателно изпълнение на нравствен дълг от страна на ищеца по отношение на ответницата. Поддържа се, че в процесния случай даденото от ищеца е само и единствено с оглед на бъдещото придобиване в режим на СИО на процесната вещ, което след прекратяване на брака не е могло да се реализира, а придобиването на вещта от ответницата като нейна лична е обусловило правния интерес на ищеца да поиска даденото от него.

Въззивникът Д. Ст. В. е обжалвал решението на ЯРС в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от него иск за главница за сумата над 11 660.49 лв. до предявения 2 размер от 15 835.49 лв. и за лихва за забава над сумата от 4 865.00 лв. до предявения размер от 5 433.02 лв. Счита, че решението в тази му обжалвана част противоречи на материалния закон и събраните по делото доказателства, поради което е и необосновано. Намира, че първостепенния съд правилно е установил фактическата обстановка по делото, но е приложил неправилно материалния закон, като е приел в решението си, че предявения иск е с правна квалификация чл.59, ал.1 от ЗЗД, а не тази, посочена в исковата му молба- чл. 55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. В тази връзка се сочи, че с иск по чл.59, ал.1 от ЗЗД могат да бъдат защитени права, за които ищецът не притежава друг иск, а настоящия случай не е такъв, тъй като доказателствата по делото сочат, че ищецът е вложил парични средства по лизингов договор за закупуване на лек автомобил при наличието на основания- договор за лизинг на автомобила, сключен по време на брака между страните, автомобилът е закупен за нуждите на семейството и управляван от ищеца при липса на правоспособност на ответницата, като длъжници по този договор са двамата съпрузи, а паричните средства се депозират със съзнание за придобиване на вещта в режим на СИО, респ. придобиване на право на собственост върху тази вещ на ищеца. Въззивникът В. счита, че прекратяването на брака, респ. придобиване на вещта след постановяване на развода само на името на ответницата, определящо личния характер на вещта, налага извод за отпадане на основанията, при които са били депозирани парични средства от него и формира хипотезата на чл.55, ал. 1, предл.3 от ЗЗД за възстановяване на вложените от ищеца парични средства в патримониума на ответницата, придобила заплатената с общи и на ищеца лични средства еднолично вещта, ангажираща гражданската й отговорност. При правилно установен от ЯРС размер на действително вложените парични вноски по време на брачното съжителство на страните и съвместния им принос съгласно чл.21 от СК, се твърди, че съдът неправилно и в противоречие с материалния закон е приел, че ответницата не дължи възстановяване на погасените от ищеца лизингови вноски за периода 08.10.2022 г.-11.09.2023 г. /период на фактическата раздяла между страните/,като е третирал лизинговите вноски като наемни такива. Сочи се, че ищецът има качеството на съдлъжник по договора за лизинг, поради което за него съществува задължението за заплащане на месечните лизингови вноски до окончателното им изплащане, респ. сключване на договора за покупко-продажба. В този период не са налице предпоставки за заплащане на наем за ползване на автомобила, както към лизингодателя, така и към ответницата, която към този момент не е собственик на автомобила и не съществува основание тя да претендира заплащане на наем за ползване на вещта. Въззивникът В. счита, че хипотезата за заплащане на наем за ползване на автомобила по време на съществуването на лизингов договор е приложима единствено в отношенията лизингодател- лизингополучател при неизпълнение на договора, връщане на вещта и обсъждане на депозираните лизингови вноски. По изложените съображения въззивникът В. моли за отмяна на решението оспорената му част и за постановяване на решение, с което иска за главница да бъде уважен в пълния предявен размер, като в пълен размер бъде уважен и иска по чл.86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава. При уважаване на жалбата се настоява за коригиране размера на разноските пред първата инстанция, както и за присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

М. В. с подадения писмен отговор е оспорила въззивната жалба на Д. В. като неоснователна, с доводи за неоснователност на оплакванията в жалбата.

В о.с.з. въззивникът Д. В. се явява лично и с процесуален представител- адвокат, поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на насрещната страна по съображенията, изложени в същата.

В о.с.з. въззивницата М. В. се явява лично и с процесуален представител- адвокат, поддържа въззивната си жалба, оспорва въззивната жалба на насрещната страна по съображенията, изложени в същата

Страните претендират сторените от тях разноски по делото, като от страна на 3 пълномощника на въззивника В. е направено възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

ЯОС намира, че въззивните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страни, в срок, поради което следва да се разгледат по същество.

За да се произнесе по въззивните жалби, ЯОС установи следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от Д. С. В. от с.***, обл.*** против М. М. В. от гр.***** искове по чл. 55, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 15 835,49 лв. /след изменение на иска/, получена на отпаднало на основание, от които 11 660,49 лв.- съставляващи ½ ид.ч. от депозираните парични суми по договор за лизинг по време на брачното съжителство на страните за периода от 28.08.2018 г. до 07.10.2022 г. и сумата от 4 175,00 лв.- съставляваща погасени суми по договора за лизинг по време на фактическата раздяла на страните през периода от 08.10.2022 г. до 11.09.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и сумата от 5 433,02 лв. /след изменение на иска/- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка месечна вноска в периода на депозиране на вноските за посочения погоре период до датата на подаване на исковата молба.