Решение № 13894 от 12.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13894 гр. София, 12.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЯНА М. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20261110105589 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба от С. Н. И. против „АКСЕС ФАЙНЕНС“ АД, в която са изложени твърдения, че между страните по спора бил сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № ***/09.01.2023 г., по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца сумата в размер на 1500 лева, която следвало да бъде върната на месечни вноски. Ищецът поддържа, че съгласно чл. 15 от съглашението следвало да осигури обезпечение по заема – банкова гаранция с бенефициер дружеството кредитор или поръчител, който да отговаря на определени изисквания касателно възраст, трудова заетост и кредитна задлъжнялост. В исковата молба са изложени твърдения, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита на основание чл. 20 от сделката в тежест на кредитополучателя била начислена неустойка. Страната намира, че посредством начисляването на сочената неустойка се заобикалят императивните правила относно годишния процент на разходите по кредита, като при включване на задължението за неустойка в годишния процент на разходите, то същия би бил над максималния законоустановен праг. По изложените доводи е направено искане клаузите по чл. 15 и чл. 20 о т Договор за кредит „Бяла карта“ № ***/09.01.2023 г. да бъдат прогласени за недействителни. Направено е искане сторените по делото съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответника.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юрисконсулт Н. оспорва заявените от ищеца доводи за недействителност на процесния договор.

Представителят на страната поддържа, че не е налице законоустановена забрана кредиторът да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени, като изискването за предоставяне на обезпечение е разяснено на кредитополучателя преди сключване на сделката посредством предоставяне на Стандартен Европейски Формуляр. В депозирания отговор са изложени твърдения, че уговорената неустойка не е прекомерна или противоречаща на принципите на справедливостта. Представителят на страната поддържа, че неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, от което следва, че задължението за заплащане е условно и възникването му е обусловено изцяло от поведението на потребителя. По изложените доводи е направено искане предявения иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца бъдат 1 възложени сторените съдебни разноски. При условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.

В отговора на исковата молба са изложени твърдения, че по силата на договор за цесия 23.01.2025 г. вземанията по процесния договор са прехвърлени в полза на „АГЕНЦИЯ ПО ВПИСВАНИЯТА“ АД, като цесионерът е упълномощен да уведоми длъжника за настъпилото частно правоприемство на страната на кредитора. Процесуалният представител поддържа, че ответното дружество не разполага с актуална информация относно размерът на непогасените задължения по договора.

По допустимостта на производството, съдът намира следното:

Във връзка с поддържаните от ответника доводи за настъпило частно правоприемство на страната на кредитора по процесния договор за кредит следва да бъде посочено, че действително от представените ведно с отговора на исковата молба писмени доказателства се установява, че по силата на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 30.11.2023 г. „Аксес Файнанс“ ООД е прехвърлило на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД вземанията си срещу С. Н. И., произтичащи от Договор за кредит „Бяла карта“ № *** от 09.01.2023г. Както е видно от разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД, предмет на договора за цесия е вземането на цедента към длъжника, като от момента на прехвърлянето цесионерът придобИ. въпросното притезание и придобИ. качеството на частен правоприемник.

Цесионерът не придобИ. качеството страна в договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото, независимо че придобИ. вземането с всичките му предимства и недостатъци, поради което и длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента.

Едно от правните средства за защита, с които длъжникът разполага, е възражението за недействителност на договора, което е допустимо да релевира срещу цедента – арг. от чл.

103, ал. 3 ЗЗД /в този смисъл Решение № 114 от 10.10.2019г. по т.д. № 2704/2018г. на ВКС, II т.о., Решение № 127 от 30.07.2018г. по т.д. № 1103/2017г. на ВКС, II т.о./. В това отношение, цедентът се явява пасивно процесуално легитимиран да отговаря по предявения от длъжника установителен иск за прогласяване на нищожността на договорни клаузи.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на клаузите по чл. 15 и чл. 20 от Договор за кредит „Бяла карта“ № ***/09.01.2023 г. е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор с описано в исковата молба съдържание, както и че клаузите са недействителни на соченото от страната правно основание.

При съобразяване на поддържаните от страните твърдения и доводи с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че между С. Н. И. и „АКСЕС ФАЙНЕНС“ АД е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № ***/09.01.2023 г., по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца сумата в размер на 1500 лева, че съгласно чл.

15 от договора кредитополучателят следва да представи обезпечение по кредита – банкова гаранция или осигуряване на поръчител, който да отговаря на определени изисквания относно възраст, трудова заетост и кредитна задлъжнялост, като при неизпълнение на соченото задължение съгласно чл. 20 от договора дължи неустойка, която не е включена в годишния процент на разходите по сделката.

Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне 2 предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно.

Уговорките по договора за потребителски кредит за заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Изискването за представяне на банкова гаранция или осигуряване на поръчител, който отговаря на редица изисквания за възраст, трудова заетост и кредитна задлъжнялост е практически неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Несъмнено целта на регламентираната неустойка излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т. е. същата противоречи на добрите нрави, което прави уговорката за дължимостта нищожна - т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009г., ОСТК, ВКС. По същество така уговорената неустойка представлява скрита допълнителна възнаградителна лихва по договора за кредит. За пълнота следва да бъде отбелязано, че без значение за изводите на съда относно действителността на договора за кредит е обстоятелство дали дружеството е претендирало уговорената по съглашението неустойка за непредставяне на обезпечение или не. Това е така, тъй като недействителността на договора следва от съдържанието на неговите клаузи към момента на сключване на сделката и не е обусловено от последваща преценка на кредитора дали да претендира всички вземания, произтичащи от съглашението или не.

С уговаряне на сочената неустойка по договора е нарушено изискването по чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, тъй като макар в съглашението да е посочен ГПР в същия като разход не е включено допълнителното задължение в тежест на потребителя. Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.

Предвид изложеното исковата претенция се явява основателна.

С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски за внесена държавна такса за разглеждане на спора в размер на 25,56 евро, както и разноски за заплатено в брой съгласно договор за правна помощ и съдействие на лист 90 от делото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната. Ищецът претендира и съдебни разноски за адвокатски хонорар в размер на 398,81 евро ( 780 лева). При своевременно заявено възражение за прекомерност на претендирани от насрещната страна разноски съдът е 3 задължен да определи размера им с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. Правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството. Производството не се характеризира нито с правна, нито с фактическа сложност, поради което дължимото от насрещната страна адвокатско възнаграждение следва да бъде определено в размер на 204,52 евро. Общо в тежест на ответника за съдебни разноски следва да бъде възложена сумата в размер на 230,08 евро.