Решение № 133 от 14.03.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Пловдив, 14.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Георги В. Чамбов

Членове:

Емил Люб. Митев

Антония К. Роглева при участието на секретаря Нели Б. Богданова като разгледа докладваното от Антония К. Роглева Въззивно търговско дело № 20215001000891 по описа за 2021 година

С решение № 260258/14.06.2021 г., постановено по т.д.№132/20 г.

Пловдивски окръжен съд:

ОСЪЖДА„И. Р. С.“ ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с.П. Е. ****, ул. "К.." № **, със съдебен адрес гр.П., бул. "М." № ***, ет. *, секция *, офис А*, чрез адв. Г.К., да плати на „Б. Ч. К.“ ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С. ****, район О. к., ж.к. „О. к.“, бл.***, вх. *, ет. *, ап. **, със съдебен адрес ***, чрез адвокат Ю.Н., сумата от 20 332.92 лв. /двадесет хиляди триста тридесет и два лева и деветдесет и две стотинки/, представляващи договорна неустойка по сключен между страните Договор от 12.09.2018г. за извършване на СМР на обект „Изграждане на складове за суровини и готова продукция“ на възложителя в гр.П., предприятие „Б. Ч. К.“, както и направените по делото разноски в размер на 2 309.03лв. /две хиляди триста и девет лева и три стотинки/, като ОТХВЪРЛЯиска за неустойка за разликата над уважения размер от 20 332.92лв. до предявения от 69 131.93лв.

ОСЪЖДА„Б. Ч. К.“ ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес 1 на управление гр.С. ****, район О. к., ж.к. „О. к.“, бл.***, вх. *, ет. *, ап. **, със съдебен адрес ***, чрез адвокат Ю.Н., да плати на „И. Р. С.“ ЕООД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление с.П. Е. ****, ул. "К.." № **, със съдебен адрес гр.П., бул. "М." № ***, ет. *, секция *, офис А*, чрез адв.

Г.К., 365.30лв./триста шестдесет и пет лева и тридесет стотинки/ разноски за отхвърлената част от иска.

Въззивна жалба против горното решение е подадена от „И. Р.

С.“ ЕООД ЕИК ********* чрез адв. Г.К., в частта му, с която дружеството е осъдено да заплати на „Б. Ч. К.“ ЕООД неустойка в размер на 20 332.92 лв. В жалбата се излагат съображения за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на решението в обжалваната му част, като се иска същото да бъде отменено и се постанови друго, с което искът в тази му част да бъде отхвърлен. Претендира присъждане на разноски във въззивното производство.

Въззивната страна„Б. Ч. К.“ ЕООДе подала отговор, в който се оспорва изцяло въззивната жалба и се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски по представен списък на разноските.

Пловдивският апелативен съд, след преценка на събраните доказателства по делото, във връзка с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено следното:

На първо място, в жалбата се поддържат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът се е произнесъл по искане, различно от заявеното в исковата молба. Според жалбоподателя в исковата молба ясно било посочено, че се претендира неустойка за забава на изпълнителя, а съдът е приел и обсъждал друго – че се касае за компенсаторна неустойка, за обезщетяване на вредите от прекратяване на договора, свързана с чл. 262, ал.2 от ЗЗД. Жалбоподателят счита тази норма 2 за неотносима към твърденията на ищеца, който е заявил, че е развалил договора след като е изтекъл срокът за неговото изпълнение, при което не била налице хипотезата на чл. 262, ал.2 от ЗЗД, а именно – да стане явно, че срокът няма да бъде спазен.

Съставът на ПАС счита тези оплаквания за неоснователни.

В първоначалната искова молба действително е формулиран петитум ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищеца неустойка за забава по договор за извършване на СМР от 12.09.18 г. на основание чл.

31.3 от договора. Но в подадената допълнителна искова молба ищецът е пояснил и уточнил претенцията си в съответствие с възможностите по чл.

372, ал.2 от ГПК, като в крайна сметка твърденията му са, че процесният договор за извършване на СМР е развален от ищеца поради това, че не е бил изпълнен от ответника в срок, като му е отправено уведомление от 13.06.19 г., при което е възникнало право на обезщетение за вредите от неизпълнението му чрез уговорената в т. 31.3 от договора неустойка, без да е нужно тези вреди да се доказват.

Т.е. ищцовата претенция е уточнена като такава за вреди от неизпълнението на развален договор, както е приел и първоинстанционният съд. Т.е. не е налице разминаване между произнасянето на съда и формулираното искане, уточнено с допълнителната искова молба, поради което оплакването за недопустимост е изцяло неоснователно.

Неоснователни са и оплакванията по отношение на дадената правна квалификация на исковата претенция като такава по чл. 92, ал.1 вр. чл.

262, ал.2 от ЗЗД.

Съгласно чл. 262, ал.2 от ЗЗД ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на обезщетение по общите правила. Не се споделят доводите, че цитираната разпоредба не е относима към твърденията в исковата молба, според които договорът е развален след като срокът за изпълнение вече е изтекъл, а не в хипотеза, в която е станало ясно, че срокът няма да бъде спазен. След като възложителят може да развали договора 3 преди срокът да е изтекъл, то по аргумент от по-силното основание, договорът може да бъде развален и след неговото изтичане. Преобладаващата съдебна практика приема, че нормата на чл. 262, ал.2 от ЗЗД не се явява специална спрямо чл. 87 от ЗЗД, а само препраща към същата норма, като не дава специално право на разваляне без предоставяне на допънителен срок за изпълнение. Особеното в случая обаче, е че в самия договор страните са уговорили такова право с предвиждането на чл. 31.3 от договора, съгласно който договорът може да се прекрати от възложителя едностранно, с незабавно действие, когато изпълнителят забави с повече от 30 дни крайният срок за изпълнение на работата. Т.е. по същество още в договора страните са са предвидили един допълнителен срок от 30 дни след крайния срок за изпълнение на работата, след изтичането на който възложителят има право да развали договора, без да дава още един допълнителен срок. Правото да се прекрати договора по чл. 31.3 от същия е такова поради виновно неизпълнение на изпълнителя и има всички белези на право на разваляне, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. В този ред на мисли съставът на приема доводите, че е налице разлика между правото на прекратяване, предвидено в чл. 31.3 от договора, и правото договорът да бъде развален. Законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че при договори за изработка на СМР развалянето винаги е за в бъдеще, правната връзка се запазва до прекратяването му, като не се заличава с обратна сила поради естеството на самия договор поради невъзможността да се върне вече престираното от изпълнителя по смисъла на чл.88 ал.1 от ЗЗД . Съществено за преценката дали е налице разлика между понятието "прекрати" по чл. 31.3 от договора и "развали" по чл. 262, ал.1 и чл. 87 от ЗЗД е дали са налице разлика в основанията, правната същност на волеизявлението и правните последици от същото. Доколкото такива разлики всъщност липсват, се налага извод, че правото да се прекрати договора, предвидено в чл. 31.3 от същия е всъщност право същият да бъде развален, независимо от използваната в договора терминология. Възможността за едностранното прекратяване по чл. 31.3 от договора е възможност да се упражни едно потестативно право за преобразуване на договорната връзка по волята на едната страна, което по съществото си е право договорът да се развали от изправната страна, без предоставяне на допълнителен срок за изпълнение, при наличие на забава от повече от 30 дни. При това положение и неустойката по чл. 31.3 от договора 4 е такава за неизпълнен развален договор, а не неустойка за забава, каквато страните са предвидили в чл. 33 от договора /последният предвижда неустойка за забава на изпълнителя, както и неустойка за забава при забавено плащане от страна на възложителя/.

Възражението за нищожност на уговорената неустойка по чл.

31.3 от договора е възприето частично от първоинстанционния съд по отношение на втория компонент от неустойката - 0.20 % за всеки просрочен ден след 30-тия. За тази част от неустойката съдът е приел, че не е ясно върху каква стойност се начислява 0.2 %, като действителната воля на страните не може да се изведе от останалите клаузи на договора, че така определена неустойката има характер на неустойка за забава докато се престира дължимото, а не на неустойка за неизпълнен договор поради развалянето му му поради неизпълнение, че не е ясно до кой момент същата се дължи и ако това е моментът на упражняване на правото договорът да се прекрати едностранно, това би означавало, че периодът за който се дължи неустойката зависи от волята и поведението на изправната страна, което противоречи на добрите нрави и морала, като се нарушава причинно-следствената връзка между поведението на неизправната страна по договора и определянето на размера на дължимата от същата страна неустойка. В тази връзка е отхвърлена исковата претенция за сумата 48 799.01 лв. - неустойка за периода от деня, следващ 30-я ден на просрочието до 13.06.19 г. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Прието е в обжалваното решение, че на основание чл.26 ал.4 от ЗЗД, клаузата на договора може и следв а да се приложи в останалата й действителна част - а именно в която страните са уговорили неустойка в размер на 3 % от стойността на договора, като в случая нищожността на втория компонент на неустойката не влече нищожност на цялата уговорка.

Във въззивната жалба се поддържат доводи за нищожност на уговорената неустойка и в тази й част, тъй като се предвижда неустойка от 3% върху стойността на целия договор, без да се отчита достигнатото до момента на забавата, респ. количеството и вида на изпълнените СМР, поради което при незначителни по стойност неизпълнени в срок СМР неустойката ще доведе до неоснователно обогатяване на възложителя и ще наруши 5 принципа на справедливост и еквивалентност в отношенията на търговците; тъй като е налице нееквивалентност между правата и отговорността на двете страни по договора, има несъразмерност, следваща от различния начин, по който са уговорени обезщетенията за забава за възложителя и изпълнителя, възложителят има право да прекрати договора при 30-дневно закъснение, а за изпълнителя такова право не е предвидено, възложителят дължи неустойка за забава само върху размера на забавеното плащане, а изпълнителят - върху целия размер на договора.

Както се посочи по-горе, в случая търсената неустойка не е за забава, а за вреди от неизпълнен развален договор. Действителността на предвидените неустойки за забава по чл. 33 от договора, както и тяхната еквивалентност, са въпроси, които стоят извън предмета на делото, както правилно е отбелязал и първоинстанционният съд.

Неоснователен е доводът, че за изпълнителя не било предвидено право да прекрати договора при 30-дневно закъснение. Напротив, в чл. 32 от договора е уговорено право на изпълнителя да прекрати договора при неизпълнение на задълженията на възложителя, с отправяне на писмена покана с 14-дневен срок за изпълнение. При тази редакция на текста изпълнителят има право да прекрати договора при наличие на неизпълнение веднага, без да се изчаква изтичане на някакъв определен период, при което изискването за предоставяне на 14 - срок за изпълнение е логично и кореспондиращо с обстоятелството, че такъв срок не се поставя със самия договор. Т.е. изпълнителят има право да предприеме действия по разваляне на договора поради неизпълнение от страна на възложителя дори при по-малък срок на забава на възложителя спрямо този, регламентиран в чл. 31.3 от договора, касаещ забавата на изпълнителя.

Не се споделят доводите за нищожност на договорната клауза, тъй като тя давала право да се развали договора и при наличие на минимално неизпълнение, за незначителни по стойности СМР. Съгласно чл. 87, ал.4 от ЗЗД разваляне на договора не се допуска, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора.