Решение № 260593 от 25.02.2021, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 3182/2020
- Вид
- Решение № 260593
- Подписан
- 25.02.2021
- В сила
- 12.07.2021
- Състав
- АННА ДИМИТРОВА ДЪБОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 154, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 164, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 180 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 240, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 77 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 3, ал. 1 · Закон за ограничаване на плащанията в брой
РЕШЕНИЕ № 260593 гр. Пловдив, 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на двадесет и шести януари две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АННА ДЪБОВА при секретаря Цвета Василева, като разгледа докладваното гр. дело № 3182 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от Р.Н.Ч. против Й.Д.У. установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл.
415, ал. 1 ГПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД за установяване на паричното притезание, за което е издадена Заповед № 8638/02.10.2019 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 15015/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XVII граждански състав, за сумата в размер от 7 200 лв., представляваща незаплатена главница по договор за заем от 15.06.2017 г. с нотариална заверка на подписите при ****М.И.с ***.
Ищецът твърди, че по силата на сключен с ответника Й.Д.У. договор за заем от 15.06.2017 г. с нотариална заверкана подписите при ****М.И.с ***., предал на последната сумата в размер от 10 000 лв. срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок до 15.06.2018 г. Твърди, че ответната страна заплатила сумата в размер от 2 800 лв., като останала непогасена сумата от 7 200 лв., въпреки настъпване на падежа на задължението и изпадането на ответната страна в забава. По така изложените съображения моли за уважаване на предявения установителен иск за сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК.
Ответната страна Й.Д.У., е депозирала в законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, отговор на исковата молба. Счита предявеният иск за недопустим. Твърди, че не е налице пълно съответствие между вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и това, предмет на предявената искова претенция, тъй като в исковата молба се въвеждат нови и различни обстоятелства, които не са посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Твърди, че в заповедното производство кредиторът е претендирал сумата от 7 200 лв. по сключен между страните договор за заем с размер от 10 000 лв., а в исковото производство е посочено, че договорът е сключен на 15.06.2017 г. и сумата от
7 200 лв. се претендира като непогасен остатък от главницата. По така изложените съображения се моли за постановяване на решение, с което исковата молба да се върне като недопустима. При условията за евентуалност излага съображения за неоснователност на предявения иск, като моли за неговото отхвърляне. Излага твърдения, че ответната страна не е получила процесната сума. оспорва предявения иск по неговото основание и размер.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд
– Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК и чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
Допустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК е обусловена от положителното установяване както на общите условия, от които зависи съществуването на правото на иск, така и на допълнителните /специални/ предпоставки, каквито са предявяването му в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК и наличието на пълен субективен и обективен идентитет на вземането, предмет на исковата претенция и това, установено в заповедта за изпълнение.
Вземането като относително материално право се характеризира с неговите страни, основание и размер, като по отношение на посочените юридически факти следва да е налице идентичност между заявеното в заповедното производство и исковата молба за установяване със сила на пресъдено нещо съществуване на задълженията, за които е издадена заповедта за изпълнение.
В случая производството по делото е допустимо образувано, като е налице пълен обективен и субективен идентитет между вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и това, предмет на исковото производство, по отношение на претенция за присъждането на главница. Основанието, от което произтича процесното вземане, и неговият размер, са идентични със заявените в производството по издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Налице е пълен обективен идентитет, изразяващ се в основанието, на което се претендира присъждане на сумата в исковото производство – правопораждащият юридически факт – правоотношение по договор за заем, както и идентитет по отношение на размера на заявената за разглеждане претенция. Не са налице факти и обстоятелства, които след уточняването им в исковото производство, да променят предмета на произнасяне на съда. В този смисъл съдът намира за неоснователни възраженията на ответника, поддържани и в хода на устните състезания в производството, като не са налице предпоставките за прекратяване на делото.
По своята правна природа договорът за паричен заем представлява неформален, реален, едностранен, възмезден и комутативен договор, чиито правни последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Възникването на претендираното от ищеца субективно притезателно право се обуславя от положителното установяване при условията на пълното и главно доказване на основание чл. 154, ал. 1 ГПК от негова страна на следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1. наличие на действително правоотношение по договор за заем; 2. получаване на претендираната сума от страна на ответника - заемател на основание договора за заем; 3. настъпване на падежа за изпълнение на задължението за връщане на заетата сума – изтичане на уговорения срок.
Договорът за заем е неформален договор, за действителността на който не се изисква нарочна писмена форма. За да бъде доказано, обаче, сключването на действителен договор за паричен заем за суми над 5 000 лв. е необходима винаги писмена форма, предвид разпоредбата на чл.
164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Доколкото договорът за заем е реален договор следва да бъде доказано реалното предаване на сумата, чрез надлежни писмени доказателства.
По делото е представен договор за заем от
15.06.2017 г., с нотариална заверка на подписите при ****М.И.с ***, от който се установява, че ищецът е предал в заем на ответника сумата от 10 000 лв., срещу насрещното задължение да върне предоставения финансов ресурс в същата валута и размер, а именно 10 000 лв., в срок до 15.06.2018 г. – наведнъж.
В разпоредбата на чл. 3 от Договора е установено, че с подписване на договора заемополучателят декларира, че е получил сумата от 10 000 лв., като договорът представлява разписка за получената сума и друга разписка за това плащане не се издава. Установено е, че заемодателят може по негова преценка да приеме частично плащане, като последния издава разписка след плащане на цялата заемна сума от длъжника.
Задължението за връщане на получена сума пари на основание договор за заем възниква при наличие на валидно възникнало заемно правоотношение. Тъй като договорът за заем е неформален, последният може да бъде сключен и в устна форма, но с оглед реалния му характер, се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. В този смисъл е и константната практика на Върховния касационен съд, постановена на основание чл.
290 ГПК с Решение № 142/27.04.2015 г. по гр.д. № 5917/2014 г. на IV г.о. на ВКС.
Основанието, на което се сключва един договор, подлежи на доказване от страната, която се позовава на него, поради което ищецът следва да установи, че предаването на процесната сума пари е сторено на основание договор за заем, по силата на който за насрещната страна е възникнало задължение за връщане на дадената сума в същата валута и размер.
Съгласно практиката на Върховния касационен съд, постановена с Решение № 142 от 07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС, обективираното в договора изявление, че при подписването му заемателят е получил посочената в последния сума като заем, може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищецът е провел пълно и главно доказване на факта на реалното предаване на процесната сума по договор за заем. В така цитираното съдебно решение се приема, че ако ответникът е релевирал в срока по чл. 131 ГПК правоизключващо възражение, че получаването на сумите е на друго основание, различно от удостовереното в разписката, и е представил доказателства, удостовереното в квитанциите към приходните касови ордери обстоятелство за получаване на сумите като заем, следва да бъде обсъдено заедно с всички събрани по делото доказателства.
В процесния случай ответникът – в срока за отговор на исковата молба, възразява против основателността на предявения иск, като твърди, че не е получил процесната сума. С така релевираното оспорване не са наведени конкретни възражения от страна на ответника, които да са доказани в производството.
Съдът намира, че от така представения договор за заем се установява, че страните са постигнали съгласие за предаване на процесната сума на основание договор за заем – срещу насрещното задължение на заемополучателя да върне процесната сума в същата валута и размер в установения в договора срок. В този смисъл са изричните уговорки на страните, обективирани в постигнатото писмено съглашение.
По делото се установява, че в деня на сключване на договора за заем ищецът – заемодател е предал и ответникът – заемополучател е получил сумата от 10 000 лв., в който смисъл е обективираното в разпоредбата на чл. 3 от Договора удостоверително изявление на длъжника. В тази част договорът за заем представлява частен диспозитивен документ, като истинността на изявлението на длъжника, с оспорване автентичността на подписа, не е оспорена от ответника в преклузивните за това срокове.
Следователно така издадения документ обективира неизгодни за страната факти – признание за получаване на процесната сума, и се ползва с формална доказателствена стойност относно обстоятелството, че изявлението изхожда от лицето, сочено като негов автор – арг. чл. 180 ГПК.
Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД изявлението на заемателя, с което е удостоверил получаване на определена сума, служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума.
Същинското съдържание на един договор за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписано от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. В посочения смисъл са Решение № 277/02.12.2019 г. по гр. д. № 237/2019 г., ГК, ІV г. о. на ВКС и Решение № 123/02.5.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г., ГК, III г.о. на ВКС.
Следователно в производството по делото следва да се приеме за безспорно установено, че ответникът е получил от ищеца сумата от 10 000 лв. на основание договор за заем, в който смисъл е изявлението, обективирано в подписания от ответника договор, имащ характер на разписка за получаване на сумата.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че заемната сума е в размер на 10 000 лв., поради което по отношение на последната намира приложение разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Това обстоятелство обаче не оборва правния извод, до който съдът в настоящия съдебен състав достигна, тъй като нарушаване на посоченото ограничение не се отразява на редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само реализиране на административно-наказателна отговорност на нарушителя. В този смисъл е константната практика на Върховния касационен съд – така Определение № 731 от 05.11.2019 г. по гр. д. № 1657/2019 г., Г. К., ІІІ г.о. на ВКС и Определение № 120 от 6.03.2017 г. по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II т.о. на ВКС.
Разпечатката съдържа 35 от 52 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/c1a327f2-8faf-4a80-879d-35ec90a9234b