Определение № 1272 от 17.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1272 гр. София, 17.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20248002104051 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. П. Р., чрез адв. Г. Г. против решение № 407/02.07.2024 г. по в.гр.д. № 338/2024 г. на Окръжен съд Враца, с което като е отменено частично решение № 29/5.03.2024 г. по гр.д. № 710/2023 г. по описа на Районен съд Оряхово, е отхвърлен предявения от касатора срещу Районен съд Козлодуй, иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 950,00 лв. –обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на гр.дело № 827/2022 г. по описа на Районен съд Козлодуй, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 7.11.2023 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението като поддържа, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора, въпреки установените отделни продължителни периоди на бездействия по делото от страна на съдията - докладчик, въззивният съд неправилно е приел, че не е налице необосновано забавяне на производството по делото, като този 1 му извод е в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.2б ЗОДОВ и на стандартите и практиката на ЕСПЧ по приложение на чл.6, ал.1 КЗПЧОС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 48/06.04.2020 г. по гр.д. № 1610/2019 г. на IV г.о. по следните въпроси: 1/ Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл.2б ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната на конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд; 2/ Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл.2б ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция и 3/ Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е приложил нормата на чл.2б ЗОДОВ в противоположен на нейния основен смисъл – да противодейства на необоснованите забавяния при разглеждане и решаване на делата.

За да отмени решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявения от ищеца срещу Районен съд Козлодуй иск по чл.2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 950,00 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото за разглеждане и приключване в разумен срок на гр.дело № 827/2022 г. и да постанови друго, с което да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че страните нямат спор по фактите, свързани с образуването и движението по процесното гражданско дело, а единствено по приложението на нормата на чл.2б ЗОДОВ. Фактите са следните: делото е образувано на 19.07.2022 г. по искова молба на Р. П. Р. срещу ОДМВР Враца и е разпределено на съдия Жаклин Димитрова-Алексиева; на 20.07.2022 г. е разпоредено връчване на препис от исковата молба и доказателства на ответника; на 16.08.2022 г. е постъпил отговор на исковата молба, с който е поискано привличане на трето лице-помагач на страната на ответника и е 2 предявен обратен иск; в з.з. на 30.09.2022 г. предявеният обратен иск е оставен без движение за внасяне на дължимата държавна такса по него; на 13.10.2022 г. указанията са изпълнени; с определение от 25.11.2022 г. е конституиран „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД като трето лице-помагач на ответника, приет е за разглеждане предявения срещу него при условията на евентуалност обратен иск, постановено е изпращане на препис от исковата молба по обратния иск на третото лице-помагач; на 31.01.2023 г. е подаден отговор от „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалния иск; с определение по чл.140 ГПК от 9.08.2023 г. съдът е изготвил проект за доклад на делото, произнесъл се е по доказателствените искания на страните и е насрочил делото за разглеждане в о.с.з. за 19.09.2023 г.; на посочената дата е проведено открито съдебно заседание, в рамките на което са събрани допуснатите доказателствени средства и делото е обявено за решаване; на 7.11.2023 г. е постановено решение; последвали са молби по чл.248 ГПК и въззивна жалба срещу решението;

При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна следното: с приемане на нормата на чл.2б ЗОДОВ /ДВ, бр.98/11.12.2012 г. в сила от 15.12.2012 г., е въведен изричен фактически състав на отговорност на държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС, като посочените в ал.2 на чл.2б ЗОДОВ критерии, въз основа на които съдът следва да направи преценка дали е допуснато нарушение са общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Посочил е, че доколкото се защитава право, предвидено в чл.6, §1 от Конвенцията, приложими са и следва да се съобразяват и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, според която разумността на срока на едно производство зависи от конкретни обстоятелства, като факторите, които винаги се вземат под внимание, са сложността на случая, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните административни и съдебни органи, като при прилагането на последния критерий, съдът взема предвид и какво е „в риск“ за жалбоподателя. При прилагане на първия критерий за 3 преценка разумността на срока, въззивният съд е приел, че продължителността на делото пред първата инстанция – от депозиране на исковата молла до постановяване на съдебното решение е 1 г. и 3 м., като този период не може да бъде приет като „неразумен срок“ за разглеждане на конкретното дело с оглед неговите специфики, а именно: предявени два главни и два акцесорни обективно съединени искове, привличане на трето лице-помагач на ответника, приет за съвместно разглеждане обратен иск, значителен обем писмени доказателства, допусната съдебно-счетоводна експертиза. От друга страна, макар и спорът да е трудов, същият не подлежи на разглеждане по глава XXV „Бързо производство“, тъй като предметът му е не е свързан с лишаването на ищеца от правото на труд и съответно от възможността да реализира трудов доход, а се претендира заплащането на още 10% от допълнително възнаграждение – поощрение, което е изплащано на ищеца и заплащането на възнаграждение за положен извънреден труд. При съобразяване на изложените в исковата молба твърдения, че е налице допусната забава в периода от м.01.2023 г. до насрочване на делото, въззивният съд е приел, че в действителност е налице един значителен период, в който се констатира бездействие на съдията-докладчик, а именно от 31.01.2023 г. – когато е приключила размяната на книжа по предявения срещу третото лице-помагач обратен иск до 9.08.2023 г., когато съдът е постановил определението си по реда на чл.140 ГПК за насрочване на делото. Приел е, че този период на забава не променя извода за разумна обща продължителност на съдебното производство, като се е позовал на конкретно посочена практика на ВКС, според която релевантна за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство-от предявяване на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделни съдопроизводствени действия е без значение, както и че е възможно общата продължителност на делото да е в нарушение на гаранцията за „разумен срок“, въпреки че отделните етапи на производството да са имали разумна продължителност, и обратното-при допусната забава в отделна част на производството да няма нарушение на чл.6, §1 КЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай е налице втората хипотеза – допуснато е забавяне при насрочването на делото, но 4 останалите съдопроизводствени действия са извършвани в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед установените отклонения във връзка с предмета и страните по делото. Посочил е, че към момента съдебното производство не е приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което установеното забавяне на конкретното процесуално действие не е достатъчно основание, за да се направи извод, че правото на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок е нарушено, доколкото забавата евентуално би могла да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. За неоснователни са приети заявените от въззиваемата страна – ищец в отговора на жалбата доводи, че след като останалите съдебни състави в Районен съд Козлодуй са приключили разпределените им идентични дела значително по-бързо от съдията-докладчик по процесното дело, това налагало извод, че последното е приключило в неразумен срок. В тази връзка въззивният съд е посочил, че по отношение на съдията – докладчик по конкретното дело са били налице обективни причини, довели до забавяне на процесуалното действие по насрочване на делото а именно отсъствие от работа поради ползване на отпуск поради временна неработоспособност в размер на 85 календарни дни.

Същевременно е посочил, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но така посоченият обективен факт, прави некоректно и неточно сравняването на развитието на конкретното производство с това по останалите дела, разпределени и разгледани от другите състави на съда. Относно доводът, че Районен съд Козлодуй следва да носи отговорност, тъй като не е предприел всички необходими мерки за по-бързото приключване на делото чрез контрол върху работата на съдията, възлагане на работата по делото на други съдии, командироване на съдии от други съдилища, въззивният съд е посочил, че макар и отсъствието на съдията поради отпуск за временна неработоспособност да е било продължително, то е било в различни периоди и не би могло да обоснове необходимост от предприемане на мерки като преразпределение на делата на останалите съдии от съда или командироване на съдии от други съдилища, каквито мерки обикновено се предприемат при продължително непрекъснато отсъствие на съдия.

При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, че не е налице 5 нарушение на изискването за разглеждане на производство в разумен срок от първата инстанция, доколкото производство все още е висящо, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС.