Определение № 1752 от 10.04.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1752 гр. София, 10.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100646 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №285987/21.09.2023г. на „Б. - З. Г. К.“ АД, ЕИК[ЕИК], представлявано от Пл. Н., чрез адв. Хр. Х. срещу решение №261065/21.07.2023г. по в. гр. дело №4237/2021г. по описа на СГС, с което е потвърдено решение от 23.12.2020 на СРС по гр.д. № 4785/2016г., с което е признато за установено по предявения от А. К. против „Б.-З. Г. К.“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че ответникът не е собственик на 14 ид.ч. от УПИ 302 в кв. 3 по плана на [населено място], Н. „Военна рампаизток“, целият с площ от 480 кв.м, който ПИ съгласно КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед №РД-18- 53/23.11.2011г., съставлява имот с идентификатор [№] с адрес: [населено място], [улица], отменен е на осн. чл. 537, ал.2 ГПК нот. акт за собственост № 56, т. II, рег.№2613, д.№ 233/2001г., с който ответникът е признат за собственик на поземлен имот с площ от 87427 кв.м в м. „Военна рампа-изток“, в частта относно описания по-горе имот № 302 и за 1/2 ид.ч.; прогласява се по предявени от А. К., А. М. и П. К. против „Б.-З. Г. К.“ АД и „Е. Е.“ АД, искове с правно осн. чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожността на договор за продажба на недвижим имот от 18.05.2017 г., обективиран в нот. акт № 127, т. I, per. № 1671, дело № 125/2007 г., в частта относно 28/42 ид. ч. от имот УПИ 302 в кв. 3, съставляващ имот с идентификатор [№] с адрес: [населено място], [улица], поради заобикаляне на закона. Според касатора, решението е изцяло неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място счита, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим поради липса на правен интерес отрицателен установителен иск за собственост срещу „Б.-З. Г. К.“ АД. На следващо място твърди, че ищцата А. К. като наследник на ответника по прекратеното поради отказ от иск по чл.108 ЗС, чл.45 ЗЗД и чл.

1

59 ЗЗД от „Б.-З. Г. К.“ АД по гр. дело №14277/2006г., няма правен интерес от завеждането на тъждествен иск. Счита също, че за ищците липсва и правен интерес от прогласяване нищожността на сделката между „Е. Е.” АД и „Б.- З. Г. К.” АД, обективирана в н.а. № 127/18.05.2007г. по отношение на ПИ № 302, поради заобикаляне на закона, тъй като решението няма да има силата на пресъдено нещо, че правото на собственост принадлежи на ищците, нито диспозитив, който да реши въпроса за защитата на владението и ползването от страна на ищците. Излага, че обжалваното решение е постановено по недопустими искове, тъй като не е приложен специалният ред за защита по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя. Твърди, че произнасяйки се по исковете с правно основание чл. 124, ал.1, пр. 3 ГПК първоинстанционният съд неправилно е приложил правните последици на силата на пресъдено нещо, прикрепена към отказа от иск на „Б.-З. Г. К.“ АД по гр. д. №14277/2006г. като сила на пресъдено нещо, произтичаща от съдебно решение, с което се решава спора за материалното право. Излага, че решението в обжалваните му части е неправилно поради неправилно прилагане на материалния закон и като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде отменено, като на негово място се постанови друго, с което се прекрати делото поради недопустимост на предявените искове, респ. решение, с което исковите претенции се отхвърлят като неоснователни и недоказани, като на касатора бъдат присъдени разноски за производството пред всички инстанции. В изложението на касационните основания, касаторът посочва, че решението на СГС е неправилно и противоречи на постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №246/23.10.13г. по гр.д. №3418/13г., решение №30/28.02.2018г. по гр.д. №1999/2017г., решение №48/12.0б.2017г. по т.д. №408/15г., на т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, когато предметът на делото касае произнасянето на съда по приложението на императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да се произнесе дори и да няма искане от жалбоподателя, като се твърди, че въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба възражения за недопустимост на решението на СРС. Според касатора е налице противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съдържаща се в посочените по-горе решения, по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззнвннят съд е ограничен от посоченото в жалбата? 2.

Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за липсата на право на иск като абсолютна процесуална предпоставка? 3.

Наличието на отказ от иск по чл. 108 от ЗС, направен от лице и потвърден от съд с влязъл в сила съдебен акт, процесуална пречка ли е за предявяване спрямо същото лице на иск по чл.

124, ал. 1, пр. 3 ГПК? Следва ли в такъв случай съдът да извърши проверка относно идентичността на двете дела по страни, основание и петитум? Твърди се също, че произнасянето по исковете с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД на договор за продажба на недвижим имот от 18.05.2017 г., обективиран в нот. акт № 127, т. I, peг. № 1671, дело № 125/2007г. в частта относно 28/42 ид. ч. от имот УПИ [№] противоречи на решение №224 от 23.10.2018г. по гр. д. № 1634/2018г., в което се приема, че „...когато 2 искането за прогласяване нищожността на сделка на основанията по чл.26 ЗЗД е от страна по делото, която обаче не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността, постановеното решение е недопустимо, поради липсата на правен интерес.“, т.е. решението е недопустимо като постановено в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: 4. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сделка от страна по делото, която не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността?

По следващия формулиран въпрос: 5. Като се има предвид задължително тълкуване ма ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015г. на ВКС, може ли ищецът да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита или следва да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя, в случаите когато е пропуснал срока за обжалване на извършения въвод? касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл е противоречие е ТР №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №3/2015г. на ВКС, в което се съдържат разяснения относно реда за защита на трето лице, заварено в имота. Като не е съобразил приложимия специален ред за защита, съдът е постановил решение по недопустими искове. По 6-тия въпрос: Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?, касаторът счита, че произнасянето е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като без да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, въззивният съд бланкетно е посочил, че „поради покриване на крайните изводи на настоящия съдебен състав с тези на районния съдия, с настоящите се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съобразно предоставената от законодателя възможност по смисъла на чл. 272 ГПК“ и е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Счита, че в противоречие на мотивите по т. 19 от ТР №1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите на т. 2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк д.

№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и решение №60163 от 09.02.2022г. на ВКС по гр. д.

№1368/2021г., въззивният съд не е изпълнил задължението си да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, което е основания за допускане до касационно обжалване. Следващият въпрос: 7. Длъжен ли е въззивният съд да изследва възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения? се поставя с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възраженията във въззивната жалба, приемайки, че те „са същите като в 3 отговорите па исковата молба и на тях е даден подробен и адекватен отговор със съдебния акт па първоинстанционния съд“. Счита, че по този начин, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №208 от 12.03.2021г. на ВКС по гр. д. №983/2020г. Според касатора, посочените по-горе въпроси от 1 до 5 представляват и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са обусловили изхода на делото, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения се моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване.

Чрез депозирания писмен отговор ответниците по касационната жалба – А. А. М. и Е. П. К. оспорват наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Считат, че с обжалваното решение съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поради което молят същото да не бъде допускано да касационно обжалване. В случай, че такова бъде допуснато, молят решението да бъде потвърдено като допустимо, правилно и законосъобразно, като им бъдат присъдени разноски.

Ответницата А. К. не е депозирала писмен отговор.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, чл. 26, ЗЗД и чл. 537 ГПК, предявени от А. С. К., А. А. М. и П. Т. К. срещу „Е. Е.“ АД и „Б. З. Г. К.“ АД. Ищцата А. К. твърди, че придобила от баща си С. М. 1/2 ид.ч. от недв. имот УПИ [№] в кв. 3 по плана на [населено място], Н. „Военна рамка-изток“, целият с площ от 480 кв.м., съставляващ имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със заповед №РД-18-53/23.11.2011г. чрез договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 02.09.2014 г., обективиран в нот.акт № 167, т. IV, рег. № 13818, д. № 0693/2014 г. Ищецът А. М. твърди, че е придобил 2/21 ид.ч. от същия имот по силата на наследяване по закон от своя баща А. М., починал на 12.02.1972г., и от своята баба Вишня М., починала на 11.12.1977г. Ищцата П. Т. К. посочва, че е собственица на 1/14 ид.ч. от имота по наследство от А. М., починал на 12.02.1972г. Ищците твърдят, че имотът бил придобит от техен общ наследодател К. И. още през 1928г. и 1932г., като оттогава и досега не бил отчуждаван за обществени мероприятия, като повече от 70 години и към датата на исковата молба имотът се владеел от наследодателите на ищците и от самите ищци. На 14.08.1996г. бил издаден Акт за държавна собственост №12473 от председателя на ИК на ОНС, с който поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот №302, бил предоставен на „Б.-З. Г. К.“, който бил преобразуван в ответника „Б.-З. Г. К.“ АД. Последният с нот.акт за собственост №56, т. II, рег. №2613, д. №233/2001г. бил признат за собственик на поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот №302. Въз основа на този нот.акт и 4 при твърдения, че бил владелец на имота, чието владение било отнето, през 2005г. ответникът по съдебен ред на осн. чл. 126, б. „ж“ ГПК/отм./ опитал да установи владението върху имота неправомерно, но опитът му не успял. През 2006г. предявил иск за собственост по чл. 108 ЗС против наследодателя на ищцата К. – С. М., но в хода на делото направил отказ от иска, поради което ищците считат, че той е загубил правото си да претендира, че е собственик на имота. На 18.05.2007г. с договор за продажба ответникът „Б.-З. Г. К.“, АД продал на втория ответник „Е. Е.“ АД реални части от поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот № 302. Ищците считат, че този договор е нищожен като сключен при заобикаляне на закона, тъй ответниците целели създаването на изпълнително основание по чл. 237, б. „ж“ ГПК/отм./ против наследодателите на ищците, при знанието, че те не са собственици на имота, и при условие, че двамата ответници са свързани лица. Поради извършения отказ от иска на 11.10.2007г. съдът, сезиран с петиторната претенция на ответника „Б.-З. Г. К.“ АД прекратил делото, като според ищците силата на пресъдено нещо на влязлото в сила прекратително определение обвързвала и двамата ответници. Въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание чл. 237, б. „ж“ ГПК /отм./ по гр.д. №12847/2007г. досежно имот пл. № 302, ответникът „Е. Е.“ АД опитал да отстрани наследодателя на ищците от владение от имота, но опитът му бил осуетен. Въз основа на същия НА през 2015г. „Е. Е.“ АД направил опит за нов въвод във владение в имот №302. С оглед изложеното ищците мотивират наличието на правния си интерес от предявяване на искове против първия ответник за признаване за установено, че той не е собственик на процесния имот №302 и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на констативния нот.акт за собственост №56, д. №233/2001 г. досежно имот пл. №302, както и иск да се прогласи за нищожен договорът за продажба на недвижим имот от 18.05.2007г., обективиран в нот.акт №127, т. I, рег. №1671, дело №125/2007г. за идеалните части на всеки ищец.