Решение № 199 от 02.06.2026, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 199 гр. Пловдив, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Александър Стойчев

Миглена Площакова при участието на секретаря Красимира Хр. Н. Кутрянска като разгледа докладваното от Миглена Площакова Въззивно търговско дело № 20265001000141 по описа за 2026 година

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано въз основа на въззивна жалба вх. № 4104/02.02.2026 год., подадена от ответника в първоинстанционното производство „Юробанк България“ АД, против решение № 1/05.01.2026 год., постановено по т.д. № 249/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

С оспорения първоинстанционен съдебен акт ОС – Пловдив е постановил следното:

„ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, да върне на М. И. М. ЕГН ********** от ****, недължимо получената сума, при начална липса на основание, от 13 498,11 евро /тринадесет хиляди четиристотин деветдесет и осем евро и единадесет евроцента/ с равностойност от 26 400 лв., представляваща част от главница за погасяване на задължения по Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL ** от *** г., ведно със законна лихва от 22.10.2025 г. до окончателно плащане на сумата и направените по делото разноски в размер на 1255,73 евро /хиляда двеста петдесет и пет евро и седемдесет и три евроцента/ с левова равностойност от 2 456 лв.“ Жалбоподателят счита решението за недопустимо и неправилно.

В нарушение на диспозитивното начало съдът се произнесъл по иск, с който не е сезиран, като е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала /оттеглила ги е/ и така е разгледал иск на непредявено основание. В п. I от жалбата подробно 1 аргументира становището си за недопустимост на решението. Акцентира върху обстоятелството, че ищцата по делото М. М. не е страна по договора за кредит от 02.09.2008 год., който според съда е нищожен поради включени в съдържанието му неравноправни клаузи. Страна по този договор бил единствено М.М., по отношение на който производството по делото е прекратено. Поради това жалбоподателят счита, че съдът, ограничен от диспозитивното начало, не е оправомощен да изследва действителността на договора, по който ищцата М. не е страна. С оттеглянето на иска на М.М. първоинстанционният съд бил десезиран и не следвало да обсъжда наведените от М. твърдения за нищожност на договора за кредит.

Според жалбоподателя решението е неправилно. Подробно са обосновани доводите на банката за действителността на договора за кредит и на договора за рефинансиране. Поддържа се възражението за погасяването на претенциите по давност – приложима към вземанията била кратката тригодишна давност, предвид периодичния характер на вноските и тя започвала да тече от получаването на престацията.

Предвид изложеното, към въззивния съд е отправено искане да обезсили оспореното първоинстанционно решение, а ако бъде прието, че то е допустимо, същото да бъде отменено като неправилно и постановено друго по съществото на спора, с което исковете бъдат отхвърлени. Претендират се сторените по делото разноски.

Въззиваемата страна М. М. в подадения отговор на въззивната жалба оспорва същата. Оспорват се както доводите за недопустимост на решението, така и възраженията срещу неговата правилност. Поради изложеното се настоява жалбата да бъде оставена без уважение. Претендират се сторените във въззивното производство разноски.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ след запознаване с данните по делото констатира следното:

Първоинстанционното производство е образувано въз основа на искова молба, подадена на 15.04.2025 год., от двама ищци – М. М. и М.М.. Поискано е да бъде признато за установено по отношение на „Юробанк България“ АД, че М. М. и М.М. не дължат при условията на солидарна отговорност сумата 25 100 лева, представляваща част от главница по договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит, сключен на *** год., както и банката да бъде осъдена да заплати на М. М. сумата 1 300 лв., представляваща разлика между действително дължимите и реално заплатените анюитетни вноски по договора за рефинансиране. Впоследствие, предвид оттеглянето на иска на М.М., с влязло в сила на 30.10.2025 год. определение производството по делото е частично прекратено спрямо него, а на основание чл. 214 ГПК установителният иск е изменен в осъдителен.

Така, към момента на приключването на съдебното дирене, първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която М. И. М. иска осъждане на ответника „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД да върне недължимо платена, при начална липса на основание, сума в размер на 26 400 лв. /сбор на главниците 25 100 лв. и 1 300 лв./, представляваща част от главница за погасяване на задължения по Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL *** от *** г., ведно със законна лихва от 22.10.2025 г. до окончателно плащане на сумата.

Исковата молба е основана на следните фактически твърдения:

На 02.09.2008 г. М.М. и ответното дружество сключили Договор за потребителски кредит НL ***, по който ответникът предоставил на кредитополучателя М. сумата от 100 2

000 евро в равностойността й в швейцарски франкове по курс „купува“ на банката в деня на усвояване на кредита срещу възнаграждение в размер на годишна лихва, представляваща базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в СНF, който към момента на сключване на договора е бил 5%, заедно с надбавка от 2.2 пункта или 7.2% годишен лихвен процент. Кредитът бил усвоен на 11.09.2008 г. в размер на 65 241 СНF при курс 1.6229087 по приложение № 1, равняващи се на 40 200.04 евро, и на 25.09.2008г. в размер на 97 477.83 СНF при курс 1.6300641 по приложение № 2, равняващи се на 59 799.99 евро. Усвояването било извършено чрез заверяване на сметка на кредитополучателя със сумите в СНF, след което били превалутирани служебно от банката и кредитополучателят получил сумите в евро по друга негова сметка. По този начин било извършвано погасяване на дълга до *** г. чрез служебно превалутиране на суми от евро в СНF по курс „продава“.

На *** г. М.М. и М. М. от една страна, от друга - ответната банка, сключили нов Договор за кредит за рефинансиране на ипотечен кредит НL ***, чиято цел била погасяване на всички задължения по предходния договор от 02.09.2008 г. в размер на 166 333.84 СНF, равняваща се на 258 212 лв., като погасяването било в лева. На 23.05.2013 г. със средства в този размер била заверена сметката на М. М., средствата били превалутирани в СНF и били погасени задължения по първия договор. След това всички плащания към ответника по втория договор били извършвани от сметката на М. М..

Твърди се, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13, чл. 22-24 от първоначалния договор са нищожни, защото били неравноправни клаузи в потребителски договор, които не били договорени индивидуално. Те не били ясни и разбираеми за потребителя. Не била предоставена цялата информация при сключване на договора, позволяваща да се преценят икономическите последици и валутния риск при значително обезценяване на валутата, в която се получават доходите. Упражняване на право на превалутиране било при плащане на комисионна, обвързано било с курс „купува“ на банката за датата на превалутиране, определен едностранно. Върху потребителя се прехвърлял изцяло валутният риск и с това се създавало значително неравновесие на права и задължения. Негов израз била клаузата на чл.

6, ал. 2 за служебно събиране на необходимите суми от други налични банкови сметки и превалутирането им в СНF за погасяване на падежирала вноска, а също така водело до повишаване на дължимите вноски, изразени в лева или евро. В чл. 3, ал. 5 било предвидено право на банката на едностранна промяна на базовия лихвен процент по кредита, а това според ищцовата страна водело до неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП. С чл. 6, ал. 3 била указана автоматична промяна на размера на погасителни вноски при едностранно променен от банката базов лихвен процент за жилищни кредити, а последното било недопустимо и липсвала индивидуална договорка. Чл. 13 бил неравноправен, защото позволявал едностранна промяна на дължимите лихви, такси и комисионни.

Въведено е твърдение, че целият договор от 02.09.2008 г. е нищожен поради противоречие със закона, като се позовава на съдебна практика, според която при договор за банков кредит, по който заемната сума е в чуждестранна валута, клаузите за валутния риск определят основния предмет на този договор по смисъла на чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г.; не се позволява адаптиране на клаузите за валутния риск чрез промяна на валутата, в която е договорен кредитът или чрез промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент; чл. 6, ал. 2 и чл. 22-24 от първия договор имали икономически смисъл само заедно с чл. 1 и чл. 2 и съвместно определяли основния предмет на договора - предоставен кредит в СНF в размер равностойността на СНF към резервна валута /евро/ по курс „купува“ за СНF към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Поради съгласието на кредитополучателя, че промяната в курса на купува/продава на СНF към лева/еврото може да има за последица повишаване размера на погасителните вноски, било налице пълно приемане да носи за своя сметка валутния риск. Липсата на прозрачност на групата от клаузи, определяни като „основен предмет на договора“ и техния неравноправен характер налагало извода за недействителност на целия договор, защото той не можел да се изпълни без неравноправните клаузи.

Аргументиран е довод, че нищожността на договора за кредит от 2008 год. води до нищожност и на втория договор за неговото рефинансиране от *** г., защото представлява спогодба върху непозволен договор. Евентуално, вторият договор бил нищожен поради липса 3 на предмет като следствие от нищожността на първия договор. При нищожни договори се дължала взаимна реституция на полученото по тях. Евентуално, ако се приеме, че първият договор може да се прилага без неравноправните клаузи, то по него към *** г. задължението на кредитополучателя било само за главница в СНF по курс на деня на усвояване на кредита или 162718.83 СНF, ведно с възнаградителна лихва от 7.2%, като предвид усвояването на две части, върху сумата от 65 241 СНF лихва се дължала от 11.09.2008 г. до *** г., а върху сумата от 97 477.83 СНF лихва се дължала от 25.09.2008 г. до *** г.

Ищцовата страна счита, че при преценката за погасения размер на задълженията по кредита трябва да се вземе предвид плащане на вноски във валута, различна от тази на кредита, с превалутиране на курса на СНF към датата на усвояване на кредита 25.09.2008 г., когато е 1.6300641 СНF за едно евро. Счита, че в главницата по втория договор не следва да се включват редовна лихва и просрочена лихва, защото прибавяне към размера на редовната главница на задължения за изтекли лихви представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал.

3 от ЗЗД.

Твърди се, че в хода на делото - на 18.09.2025г., ищцата М. погасила изцяло чрез плащане задълженията по жилищно-ипотечния кредит от *** г. Ангажирани са доказателства, претендират се разноски.

В своевременно подадения отговор на исковата молба ответникът не е признал исковете по основание и размер. Признавал е сключването на договора за кредит от 02.09.2008 г. с М.М. за сума в швейцарски франка, който бил целеви - рефинансирал ипотечен кредит и текущи задължения. Твърди се, че кредитът е усвоен в швейцарски франкове чрез заверка сметка на М.М.. Уговорката била за връщането му в швейцарски франкове. Признава се и сключването на *** г. на договор с М. М. и М.М., по който главницата била договорена в лева, предназначен бил за рефинансиране на неизплатените задължения за главница, лихви и такси по договора от 02.09.2008 г., които са в швейцарски франкове. С него бил уговорен лихвен процент от 10.25% и той намалявал постепенно до 2.703%, считано от 25.03.2014 г. Възразява се срещу твърденията, че страните и по двата договора имали качеството потребители - то не се предполагало, а подлежало на доказване.