Решение № 5808 от 25.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5808 гр. София, 25.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100510261 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 250 от ГПК.

Образувано е по молба на ответника в първоинстанционното производство С. А. К. с искане за допълване на постановеното на 22.07.2024г. решение по делото чрез произнасяне по релевираното възражение за погасяване на процесното вземане по давност.

Насрещната страна по молбата – „СОФИЙСКА ВОДА“ АД не изразява становище.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и обсъди релевираните в молбата основания, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно нормата на чл. 250, ал. 1 от ГПК страната може да поиска да бъде допълнено постановеното решение въз основа на молба, подадена в едномесечен срок от връчване на решението или от влизането му в сила. За да се уважи молбата и да се постанови допълнително решение, съдът следва да констатира дали са налице следните кумулативни процесуални предпоставки: да е сезиран от легитимирано лице; молбата да е подадена в едномесечен срок и да е постановено непълно решение.

1

В случая молбата е подадена от легитимирано лице законоустановения срок, поради което е процесуално допустима. и в

Разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения:

Молителят твърди, че постановеното решение е непълно, тъй като съдът не се е произнесъл по релевираното в отговора на исковата молба възражение за погасяване на процесното вземане по давност. Развити са подробни съображения, че в случая е приложима кратката 3 годишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което част от претендираното вземане е погасено по давност.

Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет, като липсва формирана воля относно някой от съединените искове /например съдът е разгледал само част от обективно или субективно съединените искове, произнесъл се е за сума в по-малък размер от потърсената и др./ или допълнителните искания на страните. Чрез институтът на допълване на съдебни актове, уреден в чл. 250 ГПК, се отстранява порок на съдебното решение, допуснат във фазата на постановяването му и изразяващ се в непроизнасянето на съда в диспозитива по целия спорен предмет /по част от делимо спорно право, по акцесорни искания, свързани с главния спорен предмет или по някой от съединените искове/. Не сме изправени пред непълнота на решението, ако съдът не е обсъдил в мотивите някое от възраженията на страните, или пък доказателства по делото или доводи на страните /така решение № 95 от 11.04.2011г. на ВКС по гр.д. № 1625/2009г., І ГО/. Мотивите към решението, макар и обективирани в един писмен документ със самото решение /диспозитива/ не съставляват част от решението и не подлежат на поправка или допълване по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК. От друга страна, съдът не дължи произнасяне с диспозитива на решението по направените от страните правни доводи, възражения, оплаквания, а ги разглежда само в мотивите. В този смисъл се налага извод, че непълнотата на мотивите не води до непълнота на решението. Чрез искането за допълване на съдебното решение не могат да се допълват мотивите на съдебния акт и да се постанови резултат, различен от вече постановения поради непроизнасяне по релевирани възражения.

В случая твърденията за непроизнасяне на съда по правопогасяващо 2 възражение на ответницата в първоинстанционното производство са оплаквания, с които същата се стреми по същество към ревизиране на крайния правен резултат, което е недопустимо в производството по чл. 250 от ГПК, нямащо за предмет въпроси относно правилността на съдебния акт. В аспекта на изложеното се налага извод, че оспорването на вземането по възражение за изтекла давност като правопогасяващо средство за защита на спорното право не представлява самостоятелна претенция, по която съдът дължи произнасяне в диспозитива на съдебния акт. По същото следва да е налице произнасяне в мотивите на акта – чл. 236, ал. 2 от ГПК. В случай, че възражението е основателно, това ще се отрази на крайния резултат. При изложените в настоящата молба твърдения се налага извод, че молителят цели пререрашаване на спора с произнасяне по правопогасяващо възражение, което е недопустимо в производството по чл. 250 от ГПК. Непроизнасянето по доводи и възражения на страните от съда, постановил съдебното решение, сочи на евентуална негова неправилност, която не може да бъде отстранена от същия съд /чл. 246 от ГПК/.

Независимо от изложеното, следва да се посочи, че въззивният съд като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор и в съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК, както и предвид уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, се произнася в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК. В конкретния случай въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, в който е заявила, че поддържа конкретно посочените в нея възражения срещу основателността на иска, сред които не е възражението за погасяване по давност на процесното вземане. В хипотеза, в която въззиваемият не е навел в отговора на въззивната жалба конкретно правопогасяващо възражение /каквото е това за изтекла погасителна давност/ въззивният съд не дължи произнасяне по основателността на същото, независимо, че това възражение е било въведено в първоинстанционното производство в преклузивния за това срок. Предметът на въззивна проверка /относно правилността на обжалваното решение/ е ограничена от релевираните във въззивната жалба оплаквания и от наведените в отговора на въззивната жалба възражения и доводи.

По тези съображения съдът приема подадената молба за неоснователна, поради което същата следва да се остави без уважение.

3

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване по аргумент от нормата на чл. 250, ал. 3 от ГПК, доколкото постановеното по делото основно решение не подлежи на касационно обжалване.

Водим от горното, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 250 от ГПК на С. А. К. за допълване на решението от 22.07.2024г., постановено по в.гр.д. №

10261/2023г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4