Определение № 788 от 12.03.2026, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 788 гр. София, 12.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно частно гражданско дело № 20261000500401 по описа за 2026 година

Производство по чл.248 ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на И. Д. Д. чрез пълномощник адв. В.Т. против определение от 29.10.2025 г. по в.гр.д.№ 10295/2025г. на СГС , с което е оставена без уважение негова молба по чл.248 ГПК за изменение на определение от 21.09.2025г по същото дело, с което е осъден да заплати на „Йото груп“ ООД разноски в производството в размер на 400 лева.

Поддържа се неправилност на обжалваното определение. В тази връзка изтъква оплаквания против решаващите изводи на съда, че разноски се дължат в полза на „Йото Груп“ ООД, тъй като производството, в което се обжалват действия на съдебния изпълнител, макар и свързано с изпълнителното производство, не е продължение на изпълнителния процес, протича извън него, което го определя като самостоятелно спорно съдебно производство. С оглед на това по отношение на него намира приложение нормата на чл. 81 от ГПК, предвиждаща задължение на съда във всеки акт, с който приключва делото на съответната инстанция, да се произнесе и по сторените в процеса разноски. В този смисъл, при приключване на производството по жалба по чл. 435 от ГПК страните имат право да претендират сторените от тях в съдебното производство разноски, респ. съдът дължи произнасяне по заявени от страните претенции за разноски. Сочи за неправилни тези изводи, защото в това производство съдът е действа като контролно-отменителна инстанция и не решава правен спор относно претендираното или отричаното субективно материално право – в този смисъл изп. процес не приключва и следователно нормата на чл. 81 ГПК не намира приложение в това производство. Поддържа неправилност и на основание, че към депозиране на жалбата си на 18.07.2025г против действията на съдебния изпълнител, в материалите по изп. дело не съществувала молбата от 09.04.2025г. на взискателя „Йото груп“ ООД за прекратяване на изпълнителното производство, и за такава не били уведомени от съдебния изпълнител, но също и че след прекратяването на изпълнителното производство на осн. чл.433, ал.1, т.2 от ГПК по молба на взискателя, последният вече не е страна в изпълнителното производство и не му се 1 дължат разноски по него. В условията на евентуалност, сочи за неправилни мотивите на съда, с които е отхвърлил възражението му по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Твърди се, че съдът не е обвързан от минималните размери в НМРАВ, а следва да прецени фактическата и правна сложност на делото, качеството на оказаната правна защита в производството по чл.435 ГПК и процесуалните усилия положени от адвоката на „Йото Груп“ ООД, които не обосновавали възнаграждение в този размер.

Насрещната по жалбата страна „Йото Груп“ООД не е подала отговор в срок.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество – за неоснователна.

От фактическа страна се изяснява, че частният жалбоподател Д. е обжалвал в производство по чл.435 ГПК действия на съдебния изпълнител, изразяващи се в отказ да го присъедини като взискател по изп. дело № 394/2024г по описа на ЧСИ М. М..

Въз основа на жалбата му е образувано гр.д. 10295/2025г по описа на СГС 2 състав, приключило с определение от 21.09.2025г, с което жалбата е оставена без разглеждане като процесуално недопустима. Този извод е обоснован в мотивите към него със съображения, че преди подаване на молба от жалбоподателя Д. на 24.06.2025г за конституирането му като взискател, в изпълнителното производство вече е имало депозирана такава на 09.04.2025г от от взискателя „Йото Груп“ООД, с която е поискал прекратяване на изп. производство на основание чл.433, ал.1, т.2 ГПК. Прието е, че искането на жалбоподателя Д. за присъединяване почива на удостоверение по чл.456, ал.2 ГПК, което не е пряко изпълнително основание и го легитимира като кредитор само за присъединяване в изпълнителен процес, но не и за водене на самостоятелно изпълнително производство. При искане за прекратяване на изп. производство от първоначалния взискател, и с оглед липсата на други взискатели със самостоятелно право на принудително изпълнение, съдебният изпълнител е прекратил изп. производство с вл. в сила постановление от 19.08.2025г, от което решаващият съд е приел, че жалбоподателят Д. няма правен интерес да се присъедини към прекратено вече изп. дело. Със същото определение в полза на насрещната в производството страна „Йото Груп“ООД са присъдени разноски в размер на 400лв, със съображенията, че производството, в което се обжалват действия на съдебния изпълнител, макар и свързано с изпълнителното производство, не е продължение на изпълнителния процес, което го определя като самостоятелно спорно съдебно производство. С оглед на това по отношение на него намира приложение нормата на чл. 81 от ГПК, предвиждаща задължение на съда във всеки акт, с който приключва делото на съответната инстанция, да се произнесе и по сторените в процеса разноски.

С молба от 07.10.2025г жалбоподателят е поискал изменение на определението от 21.09.2025г в частта за разноските, като бъде отменено по отношение на присъдените в полза на „Йото Груп“ООД разноски, евентуално бъдат намалени по размер, поради прекомерност.

С обжалваното определение от 29.10.2025г въззивният състав е оставил молбата по чл.248 ГПК без уважение, със същите като изложените вече съображения.

Определението е правилно, по следните съображения:

За да остави без уважение искането по чл.248 от ГПК за отмяна на присъдените с определение от 21.09.2025г разноски в полза на „Йото Груп“ООД /поради недопустимост на жалбата на И. Д. Д./, СГС се е позовал на изхода от спора и на нормата на чл.81 от ГПК, определяйки я за приложима в производството по чл.435 от ГПК.

2

Тези мотиви напълно се споделят от настоящия състав на САС. Принципът по чл.78 и сл.ГПК, че страната, подала недопустим иск/ респ. жалба, носи отговорност за разноските, направени от насрещната страна (ответник / взискател или длъжник) се отнася и за производството по чл.435 ГПК. Съдебното производство , образувано по жалба срещу действия на съдебния изпълнител цели отмяната на правните последици от извършеното незаконно действие на съдебния изпълнител. Верни са доводите, че е свързано с изпълнителното производство, но то не е продължение на изпълнителния процес, което го определя като самостоятелно спорно съдебно производство. От посоченото следва, че приложение спрямо него ще намери нормата на чл.81 от ГПК , предвиждаща задължение на съда във всеки акт, с който приключва делото на съответната инстанция, да се произнесе и по сторените в процеса разноски.

Независимо как ще приключи производството по жалба по чл.435 от ГПК /с решение по същество или с определение за оставяне на жалбата без разглеждане и прекратяване на производството/, страните имат право да претендират сторените от тях в съдебното производство разноски, респ. съдът дължи произнасяне по заявени от страните претенции за тях. Доколкото жалбата на И. Д. е оставена без разглеждане поради нейната недопустимост, то насрещната страна- в производството по чл.435 от ГПК има право на сторените разноски и такива правилно са присъдени.

Ирелевантни към спора, но и фактически неверни са доводите на частния жалбоподател, че към депозиране на жалбата на 18.07.2025г по изп. дело не е съществувала молбата от 09.04.2025г. на взискателя „Йото Груп“ ООД, дала основание за прекратяване на изпълнителното производство на осн. чл.433, ал.1, т.2 от ГПК. Те се опровергават от материалите на приложеното изпълнително производство, видно от които тя не само обективно съществува, но и е била надлежно входирана в регистъра на съдебния изпълнител с дата 10.04.2025г. Необосновани на следващо място са възраженията на жалбоподателя, че не е бил надлежно уведомен за нея от съдебния изпълнител, тъй като последният има задължение да връчва преписи на страните само от актовете, които подлежат на самостоятелно обжалване /по арг. чл.7 ал.2 ГПК/.

За неоснователни се приемат и наведените в условията на евентуалност оплаквания в жалбата за прекомерност на присъдените разноски. С решение на Съда на Европейския съюз на 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че: „Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.“ Правилни поради това са доводите в жалбата, че предвиденото възнаграждение в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, с ново наименование към днешна дата, не обвързва съда, и в този случай преценката следва да се извърши като се вземе предвид предмета на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност. В този смисъл е и актуалната практика, застъпена в определение по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I Т.О. и определение по т.д. № 1990/2023 г. на ВКС, II Т.О. Действително, производството по чл.435 ГПК не се е отличавало с особена правна и фактическа сложност, което не следва да води до подценяване квалифицирания труд на адвоката, който е подал 3 надлежно отговор, предхождан от проучване на казуса фактически и от правна страна, включително с проучване на приложимата задължителна съдебна практика.

Действително, цитираната наредба не обвързва съдилищата съобразно разрешението дадено в решение по дело С-438/2022 г., но тя може да служи като ориентир за адекватния размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед на реално извършените действия по правна защита отговаря на предвидените минимални размери /в случая от 400лв/ и няма основание да занижава под този праг.

С оглед на изложеното, САС

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение от 29.10.2025 г. по в.гр.д.№ 10295/2025г. на СГС, с което е оставена без уважение молбата на И. Д. Д. чрез пълномощник адв. В. Т. по чл.248 ГПК за изменение на определение от 21.09.2025г по същото дело, с което е осъден да заплати на „Йото груп“ ООД разноски в производството по чл.435 ГПК в размер на 400 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4