Решение № 93 от 13.02.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. София, 13.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева при участието на секретаря Цветанка Ист. Найденова като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20228002104644 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 1549/08.06.2023 г. по касационна жалба на Мария Г. Г.

– лице с юридическа правоспособност, е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 364/2.09.2022 г., постановено по в.гр.д. № 241/2022 г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1476/29.12.2021 г. по гр.д. № 2189/2021 г. на Районен съд Велико Търново, с което Ч. Г. Г. е осъдена на основание чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ, да заплати на „Еврокапитал – България“ ЕАД (в несъстоятелност) сумата от 9 507 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в незаконосъобразно удържани разноски от ЧСИ Г. по изп.д. № 150/2016 г., вкл. такса по т.26 ТТРЗЧСИ, ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа доводи за неправилност и необоснованост на последното. Не претендира разноски за касационната инстанция.

Насрещната страна

–

„Еврокапитал

1

–

България“

ЕАД

(в несъстоятелност), чрез синдика адв. Н. Г., в отговора на жалбата поддържа становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, развити в касационната жалба. В открито съдебно заседание, не се явява и не се представлява.

За да потвърди решението на първата инстанция, с което е уважен предявения от „Еврокапитал – България“ ЕАД (в несъстоятелност), чрез синдика адв. Н. Г. срещу Ч. Г. Г. иск с правно основание чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищцовото дружество е предоставило свое имущество за обезпечение на задължение на длъжника по образуваното при ЧСИ Г. изп.дело, което имущество е изнесено на публична продан, от която продан била събрана сума, включваща и процесната сума в размер на 9 507 лв.- начислени такси по ТТЗЧСИ. Съдът е приел, че ЧСИ не е имал правно основание да начислява такси по ТТЗЧСИ в своя полза от сумата, получена в резултат на проведената публична продан на недвижимото имущество на ищцовото дружество – ипотекарен длъжник, тъй като съгласно чл.79 ГПК разноските по изпълнението всякога са за сметка на длъжника в изпълнителното производство, освен при изключенията, предвидени в чл. 79, ал.1, т.1-3 ГПК, каквито в случая обаче не били налице; че ищцовото дружество не притежава материалноправното, а оттам и процесуалноправното положение на длъжник в изпълнителното производство, а е трето за изпълнението лице, което е предоставило свое вещно право в обезпечение на чужд дълг и отговаря пред взискателя в изпълнителното производство единствено до рамките на предоставеното в обезпечение на чуждия дълг, а не с цялото свое имущество, както отговаря длъжникът по изпълнението; че възникването на допълнителни тежести, каквито са разноските по изпълнението и по-конкретно начислени такси в полза на ЧСИ, е по причина единствено на поведението на длъжника образуване на изпълнително производство поради липса на доброволно изпълнение и осъществяване на отделни изпълнителни действия, като не следва последиците от неизпълнението на неговите правни задължения да бъдат възлагани върху третото лице, предоставило своя имот в обезпечение на чужди дълг в полза на кредитора. С оглед на горните съображения, въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност на ЧСИ – противоправно поведение, изразяващо се в начисляване без правно основание на такси по ТТЗЧСИ в общ размер на 2

9 507 лв. в тежест на ищеца, настъпили реални вреди за същия в посочения размер и причинно-следствена връзка между неправомерното поведение на ЧСИ и причинената имуществена вреда.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса има ли качеството на длъжник в изпълнителното производство лицето ипотекирало свой имот за обезпечаване на чужд дълг, респективно има ли право частният съдебен изпълнител да събере от това лице такса по т.26 ТТЗЧСИ от получената в резултат на публичната продан цена на ипотекирания имот, за да се провери налице ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 4/2017 г. от 11.03.2019 г. по т.д. № 4/2017 г. на ОСГТК и решение № 640 от 4.10.2010 г. по гр.д. № 9240/2009 г. на IV г.о.

Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.2 от посоченото тълкувателно дело, този който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. В мотивите на тълкувателния акт е посочено, че лицето, дало обезпечение за чуждо задължение, се ползва със защитата на закона, а такава се дава на страна в изпълнителния процес, в който единственият обект, към който се насочва принудителното изпълнение, може да бъде само неговата вещ. Ипотекарният длъжник има правен интерес да плати чуждия дълг и така да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор и в изпълнителния лист, като по този начин осуети проданта. На последния не може да бъде отречено и правото му да избере да участва в проданта, ако счита че цената на имуществото, с което отговаря е по-ниска от дълга, и така да се суброгира само до размера на платеното от него.

Разноските са за сметка на длъжника, защото се събират от полученото, но се удовлетворяват предпочтително и не намаляват дълга.

В решение № 640 от 4.10.2010 г. по гр.д. № 9240/2009 г. на IV г.о. е прието, че съгласно чл.79, ал.1 ГПК, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати съгласно чл.433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени от съда. Плащането е направено след 3 започване на изпълнителното производство, когато длъжникът е погасил задължението си след предявяване на изпълнителния лист от взискателя пред съдебния изпълнител по смисъла на чл.426, ал.1 ГПК. Изключение от този принцип се съдържа в чл.53, ал.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съгласно който държавният съдебен изпълнител не събира такса върху сумата, която длъжникът е погасил в срока за доброволно изпълнение. В случаите обаче, когато изпълнението се извършва от частен съдебен изпълнител, длъжникът дължи такса и при плащане в срока за доброволно изпълнение, като таксата върху събраната сума за изпълнение на парично вземане по т.26 ТТРЗЧСИ, по общото правило на чл.79, ал.1 ГПК е за сметка на длъжника, платил след започване на изпълнението, независимо дали е извършил плащането пряко на взискателя или сумата е постъпила по изпълнителното дело.

С т.3 на Тълкувателно решение № 2/2021 г. от 22.11.2022 г. по т.д. № 2/2021 г., ОСГТК на ВКС прие, че вземанията на държавата, респ. на частния съдебен изпълнител към длъжника по принудителното изпълнение за дължимите, но незаплатени от взискателя такси /авансови, субсидиарни и пропорционални/ по изпълнителното производство, се ползват с привилегията по чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД, когато таксите са начислени и необходими за осъществяването на конкретния изпълнителен способ, чрез който е получена подлежащата на разпределение сума.

С оглед изложеното, даденото от въззивния съд разрешение на повдигнатите правни въпроси противоречи на задължителната и казуална практика на ВКС. В конкретния случай ищецът, който е ипотекирал свой недвижим имот за чуждо задължение, върху който е насочено принудително изпълнение има качеството на длъжник в изпълнителното производство.

Ипотекарният длъжник не е платил чуждия дълг и съответно не е осуетил публичната продан на имота си, като последният е продаден за сумата от 134 251 лв. и е възложен на обявения за купувач с влязло в сила на 14.12.2017 г. постановление за възлагане, с което е приключило индивидуалното принудително изпълнение по отношение на този изпълнителен способ. Няма спор, че постановлението за възлагане е влязло в сила преди спирането на изпълнителното дело по реда на чл. 629а, ал.1, т.3 ТЗ и преди откриване на производството по несъстоятелност по отношение на ипотекарния длъжник.

При съобразяване на разпоредбата на чл.78 ЗЧСИ, че такси по изпълнението 4 се събират за извършването на изпълнителни действия, правилно ЧСИ е начислил необходимите разноски по изпълнението, както и пропорционална такса по т.26 ТТРЗЧСИ върху събраната от публичната продан сума, която такса представлява възнаграждение за положения от него труд и се събира именно от получената от продантна сума, като се ползва с привилегията по чл.136, ал.1, т.1 ЗЗД.

Приемайки, че искът по чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ е основателен, тъй като ЧСИ е начислил без правно основание разноски и такси по ТТРЗЧСИ в т.ч. и по т.26 в общ размер на 9 507 лв. с вкл. ДДС, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл.293 ГПК, като вместо него следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен. Съображенията за това са следните:

Фактическият състав на отговорността по чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ включва следните елементи: 1) противоправно действие или бездействие извършено от съдебния изпълнител при или по повод осъществяваните от него функции, т.е. да е налице хипотезата на така наречената процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение ( напр. удържане на възнаграждение за труд в нарушение на разпоредбите на чл.446 от ГПК). За материално незаконосъобразно принудително изпълнение съдебният изпълнител не отговаря защото той е обвързан от изпълнителния лист в неговите обективни и субективни предели, като за длъжника съществува друг ред за защита срещу материално незаконосъобразно принудително изпълнение - исковете по чл.439 от ГПК и чл.440 от ГПК; 2) трябва да са настъпили вреди; 3) причинна връзка между противоправното действие или бездействие извършено от съдебния изпълнител и настъпилите вреди и 4) вина, която се предполага - арг. от чл.45, ал.2 от ЗЗД. Съдебният изпълнител отговаря по реда на чл.441 ГПК вр. чл.74 ЗЧСИ вр. чл.45 ЗЗД, само и единствено когато е провел незаконосъобразно индивидуално принудително изпълнение по реда на ГПК, вследствие на което на длъжника са причинени вреди.

Съгласно чл.79, ал.1 от ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника с изключение на случаите, когато делото се прекрати съгласно чл.433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство или изпълнителните действия бъдат 5 изоставени от взискателя или отменени от съда. Съгласно чл.79, ал.2 от ГПК когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те се събират от длъжника. Според разпоредбата на чл.78, ал.1, т.1 от ЗЧСИ такси по изпълнението се събират за извършването на изпълнителни действия, а съгласно т.34 от ТТРЗЧСИ таксите и разноските по изпълнителното дело се плащат от взискателя и са за сметка на длъжника. При систематичното тълкуване на гореописаните разпоредби се налага извода, че съдебният изпълнител придобива качеството кредитор спрямо длъжника по изпълнителното производство по отношение на частното си вземане за възнаграждение за положен труд, когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя или когато таксата се събира директно от осребреното имущество, какъвто е и процесния случай. По характера си това е особен извъндоговорен източник на облигационни отношения, който възниква при настъпване на определени юридически факти: в случая извършване на публична продан на недвижим имот, за осъществяването на който способ са сторени разноски и се дължи такса по т.26 ТТРЗЧСИ /т.нар. „такса за успех“/, която не се внася авансово, а се събира от длъжника след като имуществото му бъде осребрено и разпределено.