Решение № 4957 от 30.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4957 гр. София, 30.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. И.а

Диана Василева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно гражданско дело № 20251100502364 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.

С Решение № 22341 от 09.12.2024 г. на СРС по гр. д. № 753/2024 г. по описа на СРС, ГО, 182 състав, е признато за установено по предявените искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 150 ЗЕ и чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че С. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр. София, гр. София, ж.к. ****, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 832,43 лв., представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 274922, ведно със законната лихва за периода от 27.09.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 95,96 лв., представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 13.09.2023 г., сумата от 10,37 лв., представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.11.2021 г. до 30.04.2022 г. за посочения по-горе топлоснабден имот, ведно със законната лихва за период от 27.09.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 52905/2023г. по описа на СРС, 182-ри състав, като предявения иск за обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на 1,84 лв. за периода от 15.08.2021 г. до 13.09.2023 г. е отхвърлен.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която исковете са 1 уважени, е депозирана въззивна жалба от С. И. И., чрез адв. Х.. В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано. Въззивникът счита, че не е доказано да е потребител на топлинна енергия и че са налице облигационни отношения между него и ищеца. Конкретно сочи, че по делото не е установена идентичност между процесния топлоснабден имот, находящ се гр. София, ж.к. Сердика, ал. **** и придобития от неговата майка М.М.С. имот - ап. ****, находящ се в гр. София, ж.к. ****, поради което ищецът не е доказал пълно и главно, че имотът, описан в акта за собственост е същият, за който се претендират задължения за топлинна енергия. На следващо място сочи, че наследството е прието по опис, за което представя съдебно решение, в което е посочено, че в наследството няма права и задължения. Моли съда да отмени обжалваното решение в посочените части и да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемият – „Топлофикация София“ ЕАД, е подал отговор на въззивната жалба със становище за нейната неоснователност.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „МХ Елвеко“ ООД, не е подало отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решение в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на оплакванията във въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:

Предявени за разглеждане са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Първоинстанционното производство е образувано въз основа на искова молба, подадена от „Топлофикация София“ ЕАД против С. И. И..

Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за топлоснабден 2 имот, с адрес: гр. София, ж.к. Сердика, ал. ****, както и че е налице облигационно отношение, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителя, без да е необходимо изричното им приемане.

Като писмено доказателство по делото са приети договор от 05.06.1973г. във връзка с решение на ИК на СГНС от 07.06.1971г., протокол № 18, статия 19, от който се установява, че М.М.С. (наследодател на ответника) е получила като обезщетение – ап. ****, находящо се в гр. София, ж.к.****. По делото е представена и изходяща от същата молба-декларация от 24.11.1998г. за откриване на партида на нейно име за жилище на адрес гр. София, ж.к.

Сердика, ал. ****, както и сключен договор с топлинен счетоводител от представител на етажните собственици на бл. ****, находящ се в гр. София, ж.к. Сердика, протокол на ОС на ЕС за вземане на решение за сключване на договор с топлинен счетоводител и списък на етажните собственици към него, подписан от М.М.С., който протокол не е оспорен от ответника. Приети са Общи условия за продажба на топлинна енергия на битови абонати от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София (ОУ-2016 г.), одобрени от КЕВР, в сила от 12.08.2016 г.

На основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Според разпоредбата на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват наймалко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

От представените по делото доказателства, се установява, че М.М.С. е собственик на топлоснабдения имот, по силата на договор от 05.06.1973г. във връзка с решение на ИК на СГНС от 07.06.1971г., протокол № 18, статия 19.

По делото е представено и заявление, подписано от нея, с което е направила искане пред ищцовото дружество за откриване на партида на нейно име за процесния имот.

Оплакването, че не е установена идентичност между процесния топлоснабден имот и този, придобит от наследодателя на ответника е неоснователно. При извършена служебна справка се установява, че жилищен комплекс „Баталова воденица“ е старото наименование на жилищен комплекс „Сердика“ в гр. София. Преименуването е извършено през 1971 г. Този факт е 3 общоизвестен и лесно проверим в публични източници. Поради гореизложеното, съдът приема, че имотът, находящ се в гр. София, ж.к.

Сердика, бл. ****, е идентичен с имота, описан като ап. ****, находящ се в гр.

София, ж.к. ****. Разликата в наименованието на жилищния комплекс в различните документи не води до липса на идентичност на имота, а е резултат от административна промяна, настъпила във времето.

По отношение на оплакването, че наследството е прието по опис и в решението е посочено, че в него няма права и задължения, въззивният съд намира следното. Ответникът неправилно тълкува както правните последици на този институт, така и доказателствената сила на съдебния акт, на който се позовава. Решението, с което е допуснато приемането на наследството по опис и в което е отразено, че в наследството няма права и задължения, представлява охранителен акт. Като такъв, той е издаден в едностранно, безспорно производство, чиято единствена цел е да удостовери волеизявлението на наследника и да послужи като основание за съставяне на опис на имуществото. Констатациите в този акт се основават изцяло на декларациите на самия молител – ответника в настоящото производство. Поради своя охранителен характер, този съдебен акт не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо ищеца, който е трето лице за охранителното производство, и направените в него констатации са напълно непротивопоставими в настоящия исков процес. На практика, този съдебен акт удостоверява само, че ответникът е заявил пред друг съдебен състав, че няма задължения, но не и че такива обективно не съществуват.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 64 ЗН при приемане на наследството по опис, наследникът е длъжен да посочи на районния съдия всички известни нему наследствени имоти, за да се впишат в описа, иначе губи изгодите, които са свързани с приемане на наследството по опис. Съдът стига до извод, че ответникът е имал пълното съзнание за съществуването на процесния имот в патримониума на своята наследодателка. Този извод се налага от съвкупния анализ на няколко безспорни факта: постоянният и настоящ адрес на ответника, на който са му връчвани всички съдебни книжа по делото, съвпада напълно с адреса на топлоснабдения имот; този адрес е идентичен с посочения от наследодателката му приживе, както и с адреса, вписан в представеното от самия ответник удостоверение за наследници.

По изложените съображения въззивният съд счита, че е обоснован изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди.

По разноските по производството:

При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, 4 съобразно извършената от юрисконсулт дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 100 лева.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № № 22341 от 09.12.2024 г. на СРС по гр. д.

№ 753/2024 г. по описа на СРС, ГО, 182 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по предявените искове с правно основание чл.

422 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че С. И. И., ЕГН **********, с адрес: гр.

София, гр. София, ж.к. ****, дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 832,43 лв., представляваща главница за цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ****, аб. № 274922, ведно със законната лихва за периода от 27.09.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 95,96 лв., представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2022 г. до 13.09.2023 г., сумата от 10,37 лв., представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.11.2021 г. до 30.04.2022 г. за посочения по-горе топлоснабден имот, ведно със законната лихва за период от 27.09.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 52905/2023г. по описа на СРС, 182-ри състав, КАКТО И В ЧАСТТА, с която С. И. И. е осъден да заплати на “Топлофикация София” ЕАД направените пред СРС разноски.