Решение № 4448 от 11.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4448 гр. София, 11.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100501061 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20202811 от 26.10.2021 г., постановено по гр. дело № 57578/2020 г. по описа на СРС, 173-ти състав, са били частично уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е.

А. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ, з а сумата от 2232,49 лева, представляваща главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия за периода м.04.2017г.-м.04.2019г. ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 04.06.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен предявения иск за горницата над уважения размер от 2232,49 лева до пълния му предявен размер от 2274,99 лева и за периода м.07.2016 г.- м.03.2017г., ведно с припадащата се лихва за забава; за сумата 40,89 лева, представляваща главница за дялово разпределение за периода м.04.2017г.- м.04.2019г., ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 04.06.2020 г до окончателното им изплащане, като иска е отхвърлен за горницата над 40,89 лева до пълния му предявен размер от 44,09 лева и за периода м.02.2017г.-м.03.2017г., ведно с припадащата се лихва за забава и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 216,29 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2017г.-27.05.2020г., като този иск е отхвърлен за горницата над 216,29 лева до пълния му предявен размер от 220,41 лева; за сумата от 7,74 лева, представляваща законна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 31.03.2017г.-27.056.2020г., като иска е отхвърлен за 1 горницата над 7,74 лева до пълния му предявен размер от 8,35 лева.

Със същото решение Е. А. М. е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 715,59 лева, представляваща разноски в производството пред СРС, както и сумата от 98,96 лв., представляваща разноски в заповедното производство, а „Т.С.” ЕАД е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 11,08 лв., представляващи разноски в исковото производство съразмерно на отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която исковете са били частично уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа, че между страните не е налице договор, тъй като от негова страна липсва волеизявление за сключване на такъв, както и че имотът не е бил фактически използван, а и в имота няма монтирани отоплителни тела и измервателни уреди. При условията на евентуалност на оплакванията, сочи че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване количеството доставена топлинна енергия. Сочи, че е правилен извода на съда, касаещ погасените по давност задължения. Моли съда да отмени решението в обжалваната част.

Въззиваемият ищец - „Т.С.” ЕАД, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения.

Третото лице-помагач на страната на ищеца - „Т.С.” ЕООД, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която са били частично отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е. А. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във 2 въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Процесният договор за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество.

Ето защо, противно на поддържаното в жалбата, съобразно цитираната нормативна уредба, възникването на облигационно правоотношение за битови нужди, не е въз основа на индивидуален договор, а възниква по силата на закона със собственика или вещния ползвател на топлоснабдения имот. В конкретния случай по делото е представен Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот в груб строеж № 34 от 18.12.2009 г., том II, рег. № 9747, дело 217/2009 г. на нотариус В.Я., от който се установява, че Е. А. М. е собственик на процесния имот, до който ищецът твърди да е доставил топлинна енергия.

Следователно противно на поддържаното в жалбата именно жалбоподателката е пасивно материално легитимирана да отговаря по иска. Ирелевантно е обстоятелството дали имотът фактически е обитаван, тъй като нормативно задължен да заплаща стойността на доставената топлинна енергия е собственикът или вещният ползвател.

По отношение на оплакването, че въпреки демонтираните радиатори в имота, ищецът е начислявал топлинна енергия следва да се отбележи, че от заключението на допуснатата и изслушана пред СРС СТЕ, което не е било оспорено от страните и настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно даденото, и кредитира с доверие се установява, че 3 топлинна енергия не е била начислявана за отопление на имот и БГВ, тъй като отоплителните уреди не са били свързани към тръбната мрежа, а е начислявана само за сградна инсталация, като съгласно заключението на вещото лице, което съдът намира за компетентно и обективно дадено, задължението възлиза на сумата от 2275,00 лв., което изчисления е извършеното в съответствие с разпоредбата на чл. 61, ал. 1, т. 7 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяване от 04.2007 г., тъй като жалбоподателят не е предоставил достъп, а не съобразно посочената във ВЖ методика, която е била отменена с цитираното решение № 477/13.04.2018 г. В тази връзка следва да се отбележи, че за да възникване задължението за топлинната енергия отдадена от сградна инсталация е достатъчно ответникът д а е собственик на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се счита за потребител. При това той остава такъ в потребител дори и да е прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава потребител на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.

В този смисъл са и събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката ). Нещо повече, с решение от 5 декември Съдът на Европейския съюз (СЕС) прие, че в българската правна уредба, която задължава собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент, не противоречи на правото на ЕС и в частност на правата на потребителите и регулацията за нелоялните търговски практики. Напротив, следва сметките за използваната топлоенергия в тези общи части да се изготвят индивидуално за всеки собственик на обект в сградата, като се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно размерите на уважените обектвино съединени главни и акцесорни установителни искове, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и същото следва да се потвърди.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20202811 от 26.10.2021 г., постановено по гр. дело № 57578/2020 г. по описа на СРС, 173-ти състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕ № 20202811 от 26.10.2021 г., постановено по гр. дело № 57578/2020 г. по описа на СРС, 173-ти състав, в частта, с която частично са били отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Е. А. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени 4 установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 33Д, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕАД - „Т.С.” ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5