Решение № 211 от 15.06.2025, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 211 гр. Б., 15.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б., IV-ТИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: К. В. Н. при участието на секретаря Таня В. Бончева като разгледа докладваното от К. В. Н. Гражданско дело № 20241810100638 по описа за 2024 година

С исковата молба от В. С. П. срещу „Ф. Б.“ ЕООД e предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД – за прогласяване нищожността на Договор с № * за предоставяне на поръчителство.

В исковата молба се твърди, че на 03.11.2022 г. ищцата е сключила Договор за паричен заем № * с „И. А. М.“ АД. Отпуснатият заем бил в размер на 9000 лв. и следвало да се погаси на месечни вноски. В чл. 4 от договора се съдържала уговорка заемът да бъде обезпечен или чрез поръчителство на две физически лица, или чрез банкова гаранция в полза на кредитора. При сключване на договора за заем, ищцата подписала и Договор с № * за предоставяне на гаранция. По силата на този договор ответното дружество „Ф. Б.“ ЕООД поело задължение да обезпечи задълженията на ищцата към „И. А. М.“ АД. По силата на гаранционния договор ищцата се задължила да заплати на гарантиращото дружество „Ф. Б.“ ЕООД възнаграждение в размер на 6920 лв., разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.

Възнаграждението за гаранцията следвало да се плаща на „И. А. М.“ АД, което дружество било упълномощено от „Ф. Б.“ ЕООД да получи дължимите суми. Излагат се подробни аргументи относно потребителския характер на договора за заем и относно обвързаността му с договора за предоставяне на поръчителство. Сочи се, че „И. А. М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД и в този смисъл двете дружества, кредитор и поръчител, са свързани лица. Отпускането на заема било предпоставено от поръчителството, което било така уговорено, че на практика лишавало от избор потребителя. Кумулативните изисквания, който се поставяли към 1 хипотетичните поръчители, били неизпълними, което принуждавало потребителя да използва услугите на „Ф. Б.“ ЕООД. Възнаграждението за поръчителството било изначално известно като размер. Наред с това, възнаграждението за поръчителството и таксата за застраховка „Живот“ не били включени в годишния процент на разходите (ГПР). Във връзка с изложеното се твърди недействителност на договора за кредит. По отношение на договора за поръчителство се сочи, че същият е лишен от основание, тъй като потребителят се е задължил да заплати възнаграждение за поръчителството, срещу което не е получил и ползвал никаква услуга от поръчителя. Договорът за поръчителство бил нищожен и защото по дефиниция същият следвало да се сключи между кредитора и поръчителя, а не между потребителя длъжник и поръчителя, както е в случая. Акцентира се, че договорът за поръчителство накърнява добрите нрави, защото сумата, уговорена като възнаграждение за поръчителството е близо 77 % от главницата по кредита. По същество се иска да се прогласи нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № *. Претендират се и съдебно- деловодни разноски.

Ответникът е получил препис от исковата молба, като в законоустановения срок е депозирал отговор. Акцентира, че договорът за заем не следва да се обсъжда в настоящото производство, тъй като същият е сключен с „И. А. М.“ АД, което дружество обаче не е ответник в процеса. По същество намира иска за неоснователен.

Ответното дружество сключвало гаранционни сделки по занятие, за което получавало възнаграждение и престирало услуга, а именно – осигурявало обезпечение. Договорът за поръчителство нямал потребителски характер, поради което не можел да се обяви за нищожен на основание разпоредбите на ЗПК. Нямало основание възнаграждението на ответното дружество да се включва в ГПР. Дори да се приемело, че договорът за кредит е нищожен, по него пак се дължала чистата стойност, поради което правоотношението по договора за поръчителство оставало валидно. Сочи се, че възмездното поръчителство не нарушава закона. Липсата на еквивалентност в насрещните престации по договора за поръчителство била само привидна. Стойността на възнаграждението за поръчителство се преценявала с оглед на риска, тъй като „Ф.

Б.“ ЕООД отговаряло за евентуалното неизпълнение на цялото задължение по договора за кредит, което било солидно. По същество се иска отхвърляне на иска.

Претендират се и разноски.

В откритото съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не се представляват. Ищецът в предварително депозирано писмено становище заявява, че поддържа доводите и исканията си.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено 2 следното от фактическа страна:

С Договор за паричен заем № */04.11.2022 г. „И. А. М.“ АД се е съгласил да предаде в собственост на ищцата заемната сума от 9000,00 лв., като заемът следва да се погаси за срок от 15 месеца, на 15 вноски с конкретно посочени в договора падежи.

Уговорен е годишен лихвен процент (ГЛП) по заема – 40 %. Общата дължима за връщане от ищцата сума е 11 582,85 лв., а годишният процент на разходите (ГПР) е 49,02 %. В чл. 4 от договора за заем е уговорено, че заемателят в 3-дневен срок от сключване на договора е задължен да предостави на заемодателя едно от следните три обезпечения: 1.) поръчителство на две физически лица, всяко от които да представи служебна бележка от работодател относно размера на трудовото си възнаграждение, което да е над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от „Редовен“; 2.) банкова гаранция с бенефициер заемодателя със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор; 3.) одобрено от заемодателя дружество гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Съгл. Договор за предоставяне на гаранция № */04.11.2022 г. ищцата и ответното дружество „Ф. Б.“ ЕООД са постигнали съгласие „Ф. Б.“ ЕООД да издаде гаранция за плащане в полза на „И. А. М.“ АД във връзка с изпълнението на парични задължения на потребителя ищец, произтичащи от сключения между последния и „И.

А. М.“ АД Договор за паричен заем № *. В чл. 1, ал. 2 от договора за гаранция е регламентирано, че гаранцията се издава и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на гаранционния договор и в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за заем, а именно да представи обезпечение – поръчителство на две физически лица или банкова гаранция. В чл. 3 от гаранционния договор е уговорено възнаграждение за предоставената гаранция – 1754,80 лв., платимо разсрочено на вноски от по 5337,15 лв. Падежите на вноските са идентични с тези по погасителния план, инкорпориран в договора за заем.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да бъде уважен, в тежест на ищеца е да докаже, че процесният договор за поръчителство противоречи на закона и/или го заобикаля.

Поначало заемното правоотношение и правоотношението по гаранционната сделка са самостоятелни. В настоящия случай обаче те не могат да бъдат разгледани 3 изолирано едно от друго, а следва да се обсъдят в своята систематическа и функционална обвързаност, поради следните съображения:

Макар и формално обективирани в два различни документа, договорът за заем и договорът за гаранция са неразривно свързани, сключени са неслучайно на една и съща дата и под един и същ номер, а клаузите на единия договор препращат към тези на другия и обратното. Договорът за заем поставя като изискване за отпускане на кредита кумулативни условия, които са трудно изпълними, особено в уговорения кратък 3 – дневен срок. По този начин заемодателят само формално предоставя на потребителя три опции за обезпечаване на кредита, но всъщност поради затрудненото изпълнение на първите две, го принуждава да прибегне към последната трета опция, а именно издаване на гаранция от одобрен от заемодателя гарант – в случая „Ф. Б.“ ЕООД. Отделно от това, заемодателят „И. А. М.“ АД и предварително одобреният от него гарант „Ф. Б.“ ЕООД са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на ТЗ, тъй като „И. А. М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“ ЕООД, който факт е служебно известен на съда, а и публично известен, предвид, че всеки може да го установи при справка в Търговския регистър. Обстоятелството, че договорът за гаранция е сключен формално със субект, различен от заемателя, има за цел единствено да създаде състояние на привидност, че се касае за два напълно независими договора, с различно основание и сключени с различни договарящи страни. Договорът за гаранция цели единствено с позволени от закона средства (договорът за гаранция е уреден в закона) да се постигне забранена от закона цел, а именно по скрит и заблуждаващ начин да се генерира допълнителна печалба за заемодателя, респ. кредитът да бъде оскъпен за потребителя. Т. нар. възнаграждение за издадената гаранция обективно води до оскъпяване на заема, поради което следва да се включи и посочи в ГПР, съгл. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК. Не на последно място, възнаграждението по договора за гаранция е включено в анюитетните вноски по кредита и следва да се заплаща заедно с тях на заемодателя „И. А. М.“ АД, овластен от гаранта да приема изпълнението. Всичко изложено обосновава извод, че атакуваният договор за гаранция е предназначен единствено, за да заобиколи закона, като генерира допълнително възнаграждение за кредитора в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в действителност гаранционният договор представлява част от кредитното правоотношение. Затова процесният гаранционен договор е нищожен на основание чл.

26, ал. 1, предл. второ ЗЗД и следва да бъде прогласен за такъв, респ. искът по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи.

По разноските

С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 276,80 лв. (двеста седемдесет и шест 4 лева и осемдесет стотинки), представляваща разноски в исковото производство за държавна такса.

На основание чл. 38 ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. (четиристотин и осемдесет лева), съобразно фактическата и правна сложност на делото. Следва да се отбележи, че съдът при определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА не е обвързан от конкретните размери, които претендира адвокатът, а в процесния случай е съобразено и възражението за прекомерност, релевирано от ответника. Наред с това, минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с НМРАВ № 1/2004 г. на ВАС, не са задължителни съгласно актуалната практика на СЕС, поради което и националните съдилища нямат задължение да съобразяват минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредбата и могат да присъждат хонорари под тези минимуми, ако справедливостта налага това.

Така мотивиран, Б.ският районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА по иск с правно основание чл. 124 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД от В. С. П. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Б., ул. „Г. Б.“ № *, срещу „Ф. Б.“ ЕООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, ап.

*, НИЩОЖНОСТТА на Договор за предоставяне на гаранция № */04.11.2022 г.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ф. Б.“ ЕООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № *, ет. *, ап. *, да заплати на В.

С. П. с ЕГН: **********, с постоянен адрес: гр. Б., ул. „Г. Б.“ № *, сумата от общо 276,80 лв. (двеста седемдесет и шест лева и осемдесет стотинки), представляваща разноски в исковото производство за държавна такса.