Определение № 69 от 09.03.2022, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 69 гр. Търговище, 08.03.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, I СЪСТАВ, в закрито заседание на осми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ като разгледа докладваното от ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА Въззивно частно гражданско дело № 20223500500053 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното;

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Делото е образувано по жалба на адв. М.М., пълномощник на Л.М. от гр.

Т., срещу определение № 72 от 24.01. 2022 г., по гр.д. № 1232/ 2021 г. на РС – Търговище. С определението се изменя постановеното по делото решение в частта за разноските, като в полза на адв. М. е присъдена сумата от 300 лв. по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В жалбата се излагат съображения за необоснованост и незаконосъобразност на определението. С решението по делото правилно е прието, че съдът е предявил два иска, като за всеки от тях е внесена д.т. от по 50 лв. и на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА е определил за всеки от тях възнаграждение в размер на по 300 лв., общо 600 лв. С исковата молба са били заведени два иска, за нищожност на две отделни клаузи от договора за кредит с ответника. Уважен е искът, като и двете клаузи от договора са обявени за нищожни. Счита, че адвокатско възнаграждение се полага за всеки иск, според чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, като посочва и много съдебна практика по този въпрос. Иска се отмяна на обжалваното определение, като съдът му присъди сумата от 600 лв. и разноските за държавна такса.

Въззиваемата страна „Вива кредит“ ООД гр. София, чрез пълномощника 1 си адв. Ант. Н., оспорва жалбата и моли определението да се потвърди.

Счита, че когато се касае до искове с определен материален интерес, то при обективно съединяване на исковете, този интерес се преценява с оглед сбора от цената на всеки иск и на базата на общия материален интерес се определя и адвокатското възнаграждение. Тя също цитира съдебна практика в подкрепа на становището си.

Съдът, като провери събраните по делото доказателства, установи следното: Жалбата е редовна и процесуално допустима. По същество е основателна.

С решение № 568 от 09.12. 2021 г., постановено по гр.д.№ 1232/ 2021 г. по описа на РС – Търговище, съдът е прогласил нищожността на чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договор за кредит „Standard 30“, № ******* от 06.03. 20** г., сключен между Л. АЛ. М. и „Вива кредит” ООД, поради противоречие със закона, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и чл. 143, т. 5 от ЗЗП, присъдил е разноски, сред които и на процесуалния представител на ищцата, адв. М.М., в размер на 600 лв., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМРАВ, платими от ответника.

След постановяване на решението е постъпила молба от „Вива кредит” ООД, с която се иска изменение на постановеното решение в частта за разноските, обоснована с доводи за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на адв. М.М. съобразно разгледания иск.

По тази молба адв. М.М. е подал отговор със становище за неоснователност. Първоинстанционният съд е приел молбата за намаляване на адвокатското възнаграждение за основателна. Посочил е, че дължимите от ответника разноски следва да се определят с оглед уважаването само на главния иск, доколкото не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане и на евентуалния.

Всъщност предявеният от ищцата иск е касаел прогласяване нищожност на две клаузи от посочения договор за кредит между страните. Исковата молба е била оставена без движение за уточняване на петитума й, като адв. М. е посочил, че има два обективно съединени иска, за прогласяване нищожност на две клаузи от договора за кредит: на чл. 1, ал. 3 и на чл. 4, ал. 2. За всеки от исковете е посечена цена, като за първия тя е 1101,90 лв. и по втория е 734,95 лв.

2

Посочено е освен това, че нищожността на клаузата по чл. 1, ал. 3 се претендира на основание чл. 10а, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗПК. В условията на евентуалност нищожността се претендира на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3-то от ЗЗД.

Нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора се търси на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, а в условията на евентуалност е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

В доклада си съдът определя правна квалификация на предявения иск по чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл. 10а и чл. 21, ал. 1 от ЗПК и чл. 143, т. 5 от ЗЗП, а на евентуалния иск – по чл. 26, ал. 1, предл. трето.

В решението си съдът посочва, че договорните клаузи са нищожни поради противоречие със закона, като ги счита за неравноправни.

При така установените факти, въззивният съд прави следните изводи: на първо място е очевидно разминаването между становището на съда и ищеца относно това какви искове са предявени.

Безспорно е, че с исковата молба се търси нищожност на две отделни клаузи по договора, като за всяка от тях е посочено и основанието за нищожност, като то и за двете клаузи е посочено поотделно, един път като основно и втори път като евентуално. На тази база ищецът счита, че е предявил два обективно съединени иска, с различни основания за нищожност, а съдът е счел, че искът е един – за прогласяване нищожност на договорни клаузи, без да ги разделя като отделни обективно съединени искове.

В разпореждането за оставяне на исковата молба без движение, съдът приема, че искът е оценяем и дава указания за внасяне на д.т. според направените уточнения. Ищецът е внесъл сумата от 100 лв. държавна такса и съдът е преценил, че исковата молба е редовна, т.е. приел е, че има два оценяеми иска и държавната такса е внесена правилно.

В случая, на първо място следва да се определи колко обективно съединени иска има предявени и правилно ли е процедирал съдът, какви по естеството си за тези искове – оценяеми или не.

Практиката на ВКС приема, че при искане за обявяване нищожност на целия договор, искът е оценяем и държавната такса се определя върху стойността на договора. Когато се търси нищожност на определена клауза от 3 договора, искът може да бъде и неоценяем. Преценката е свързана с това дали самата клауза е обща и може ли да има конкретно материално измерение. В случая нищожността на клаузите има точно определен материален интерес, поради което правилно районният съд е квалифицирал исковете като оценяеми.

Следва ли обаче да се счита, че е предявен един иск, когато се търси нищожност на повече от една клауза по един договор, както е приел районният съд или това са два отделни иска – каквото е становището на ищеца.

Въззивният съд счита, че се касае до отделни искове. Това е така, защото ищецът може да ги предяви с отделни искови молби, по различно време. Т.е. абсолютно допустимо е за всяка една от клаузите ищецът да търси прогласяване на нищожност с отделна искова молба, която във всички случаи ще бъде допустима. Всяка от клаузите е различна и се обсъжда поотделно от съда, на посочените от ищеца основания. Като се добави към това и евентуално посочените основания за нищожност, то на практика исковете стават два главни и два евентуални.

Районният съд от една страна е приел че дължимата държавна такса е по 50 лв., т.е. за два отделни материални интереса – чл. 72, ал. 2 от ГПК, а от друга страна приема, че имало един главен иск – т.е. един материален интерес.

След като съдът е уважил два обективно съединени иска, на това основание трябва да бъде определено и адвокатското възнаграждение. Като цяло в молбата по чл. 248 от ГПК, ответникът е развил съображения, че при обективно съединяване на исковете, дължимото адвокатско възнаграждение се определя на базата на цялостния материален интерес, а не според броя и цената на всеки един иск.

Ако бъде възприето това становище, то минималното адвокатско възнаграждение за процесния случай ще надхвърли сумата от 300 лв./около 360 лв./Ако исковете са отделни, сумата ще е малко над 600 лв.

По този правен въпрос обаче действително има различна съдебна практика, цитирана и от двете страни, като следва да се има предвид, че една част от нея е постановена преди изменението на чл. 2 от НМРАВ.

Настоящият съд обаче счита, че следва да бъде възприето становището, че 4 адвокатско възнаграждение се дължи за всеки отделен иск, според правилото на чл. 2, ал. 5 от цитираната наредба. Следователно на адвокат М. се дължат 300 лв. по единия иск, който е с цена до 1000 лв. и 307 по другия.

Дори и да се възприеме становището на ответника, че хонорарът трябва да бъде изчисляван според общия материален интерес, то сумата ще бъде около 360 лв. минимум. С оглед свършената работа и вложените от адвоката усилия, включително и за производството по чл. 248 от ГПК, сумата от 600 лв. е адекватно възнаграждение.

С оглед на това, първоначалното становище на РС – Търговище, с което се определя адвокатски хонорар от 600 лв. в полза на адвокат М., е било поправилно. Не са били налице основания за изменение на решението в тази част по молба на другата страна.

Обжалваното определение е неправилно и следва да се отмени, като на негово място се постанови ново, с което молбата за изменение да се остави без уважение.

По разноските. На въззивника следва да се присъдят 15 лв. разноски за внесената държавна такса.

По изложените съображения, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 72 от 24.01. 2022 г., по гр.д. № 1232/ 2021 г. на РС – Търговище И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на адвокат Ант. Н., пълномощник на „Вива кредит“ ООД гр. София, за изменение на решението на РС – Търговище по гр.д. № 1232/ 2021 г. в частта за разноските чрез намаляване на адвокатския хонорар на другата страна, като неоснователна.

ОСЪЖДА „Вива кредит“ ООД гр. София, ЕИК 201995287, район „Люлин“ бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, офис 73г, да заплати на Л. АЛ.

М. от гр. Т., сумата от 15 лв. разноски по настоящото дело.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

5

2. _______________________

6