Определение № 5129 от 10.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5129 гр. София, 10.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20258002102426 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от В. Х. П. от [населено място], действаща чрез адвокат Е. Н. от АК - Р., касационна жалба срещу въззивно решение № 177 от 15.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 257/2025 г. по описа на Окръжен съд - Русе, с което е потвърдено решение № 253/16.02.2025 г., постановено по гр. д. № 2680/2024 г. по описа на Русенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на В. Х. П., че Е. М. Е., Г. Е. Г. и А. Е. Г. като наследници на Е. Г. Е., починал на 04.04.2024 г., собственик на ЕТ „Ф. - Е. Г. Е.“, ЕИК[ЕИК], не дължат поради изтичане на погасителната давност сумата от 20 500 лева - главница по нотариално заверена спогодба от 22.04.2009 г., допълнена с нотариално заверено споразумение от 24.06.2011 г., ведно със законната лихва от 31.08.2011 г. до окончателното й изплащане, както и 410 лева - държавна такса и 2 000 лева - адвокатско възнаграждение по изпълнителен лист от 03.09.2011 г., издаден по ч. гр. дело № 7223/2011 г. по описа на Русенския районен съд.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Изразява становище, че 1 въззивният съд е тълкувал мотивите на ТР № 4/14.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 4/2019 г. на ОСГТК стеснително и формалистично.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 като формулира следните въпроси:

1. Следва ли приемането от длъжника на покана за доброволно изпълнение и извършените след изтичане на срока за доброволно изпълнение принудителни действия за събиране на дълга да се ценят като направено признание на дълга?

2. Как следва да се цени липсата на възражение за погасяване и отписването на задължението по давност пред съдебния изпълнител?

3. Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички приети по делото доказателства?

Позовава се на т. 19 oт TP № 1/04.01.2012 г. и т. 2 от TP № /09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постъпил е отговор на касационната жалба от насрещната страна, действаща чрез адвокат А. Г. от АК – Р., в който се изразява становище за неоснователност на депозираната касационна жалба. Претендират се разноски в производството.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.

1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд, след като е очертал предмета на въззивното производство с оглед постъпилата въззивна жалба и наведените в нея съображения, е приел, че по делото няма спор, че въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 03.09.2011 г., издадени по ч. гр. д. № 7223/2011 г. по описа на РС - Русе наследодателят на ищците, като ЕТ „Ф. - Е. Г. Е.“, ЕИК[ЕИК], е осъден да 2 заплати на В. Х. П. сумата 20 500 лева - главница по нотариално заверена спогодба от 22.04.2009 г., допълнена с нотариално заверено споразумение от 24.06.2011 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК - 31.08.2011 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 410 лева - държавна такса и 2 000 лева - адвокатско възнаграждение, както и че въз основа на този изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 574/2011 г. по описа на ЧСИ В. М. с район на действие Окръжен съд - Русе, прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление № 1297/21.02.2018 г. Не е спорно и обстоятелството, че въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изп. дело № 836/2023 г. по описа на ЧСИ В. М., рег. № *** на КЧСИ, по което на 25.08.2023 г. е връчена покана за доброволно изпълнение на длъжника Е. Г. Е., починал впоследствие на 04.04.2024 г., като производството е продължило срещу неговите наследници Е. М. Е., Г. Е. Г. и А. Е. Г., ищци в първоинстанционното производство.

Въззивният съд е приел, че по делото няма спор и относно изтеклата погасителна давност за вземането към момента на образуване на новото изпълнително дело № 836/2023 г. по описа на ЧСИ В. М., рег. № *** на КЧСИ, а спорният въпрос се свежда до това налице ли е след този момент признание на дълга от страна на наследодателя на ищците, т. е. отказ от изтекла давност с приемането на поканата за доброволно изпълнение и последващите изпълнителни действия и ако е налице, обвързва ли неговите наследници.

Въззивният съд е дал отрицателен отговор на този въпрос като се е позовал на трайната и непротиворечива съдебна практика, както и изложените в ТР № 4/2022 г. мотиви, съобразно които признанието на един факт или обстоятелство може да бъде обективирано изрично или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на едната страна до другата, за която се отнася, като в случая това следва да бъде извършено от длъжника, отправено до кредитора, каквото в случая не е налице. Съдът е посочил, че бездействието на Е. Е., в качеството му на собственик на ЕТ “Ф. Е. Е.“, след получаването на поканата за доброволно изпълнение, не може да се характеризира като признаване на задължението, описано в същата, наймалко, защото не е конкретен акт - действие или бездействие, отправено към взискателя по делото. Въззивният съд е споделил довода, че оспорването на задължението и неприемането на дълга става именно по реда на исковото 3 производство по чл. 439 ГПК, каквото в случая е инициирано, и по което е постановено съдебно решение. Според въззивния съд при бездействие от страна на взискателя, продължило повече от две години, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК настъпва прекратяване на изпълнителното дело по силата на закона, като с обратна сила, считано от датата на последното валидно предприето изпълнително действие, започва да тече давността, с която се погасява самото вземане и изтича след изтичане на срока на давност, установена за това вземане.

Не е от компетенцията на съдебния изпълнител, според въззивния съд, той да установява дали даден дълг е погасен по давност или не - подобна преценка е само в правомощията на съда. Съставът на Русенския окръжен съд е отбелязал, че докато в правния мир продължава да съществува изпълнителният лист, въз основа, на който е образувано изпълнителното дело, в задължение на съдебния изпълнител е да събира дълга, дори когато вижда, че вземането е погасено по давност. Съдът е достигнал до извода, че поради тези съображения приемането или отказът да се приеме поканата за доброволно изпълнение, отправена от съдебния изпълнител, както и нереагирането на извършваните от него изпълнителни действия, е ирелевантно към отношенията длъжник - кредитор, свързани с признаване или непризнаване на задължението. Цитираното във въззивната жалба Решение № 2204-1959 г. - II г.о., според въззивния съд, е неотносимо към настоящия случай, тъй като същото касае ситуация, при която длъжникът е признал вземането на кредитора, след като е знаел или е могъл да узнае, че за него вече е възникнало правото да възрази за изтекла давност, но не се е позовал на нея. В настоящият случай, съдът е заключил, че няма отправено към кредитора признаване на вземането му.

Като е приел за установено по отношение на В. Х. П., че Е. М. Е., Г. Е. Г. и А. Е. Г., всички като наследници на Е. Г. Е., починал на 04.04.2024 г., собственик на ЕТ „Ф. - Е. Г. Е.“, ЕИК[ЕИК], не дължат поради изтичане на погасителната давност сумата от 20 500 лева - главница по нотариално заверена спогодба от 22.04.2009 г., допълнена с нотариално заверено споразумение от 24.06.2011 г., ведно със законната лихва от 31.08.2011 година до окончателното й изплащане, както и 410 лева - държавна такса и 2 000 лева - адвокатско възнаграждение по изпълнителен лист от 03.09.2011 г., издаден по ч. гр. дело № 7223/2011 г. по описа на Р., според въззивната 4 инстанция, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Присъдени са разноски във въззивното производство.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т. е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д.

№ 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл.

280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но 5 същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/.

Първите два от поставените в изложението на касатора въпроси, така както са формулирани, не представляват материалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, ГПК, които могат да послужат като основание за касационно обжалване, тъй като съдържат фактически твърдения, свързани със самия казус. Въпросите са по същество и касаят фактите по делото. За да може касационната инстанция да даде отговор на същите, би следвало да обсъжда доказателствата по делото, което на етапа на допускане на съдебното решение на касационен контрол, се явява недопустимо. Поставените въпроси не обосновават наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване, поради което няма как да се изследва наличието на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд се е съобразил със задължителната и казуалната практика на ВКС, касаеща едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Съгласно същата (решение № 65 от 03.06.2011 г. по т. д. № 600/2010 г. на I т. о. на ВКС, решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. дело № 927/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 170 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г. на III г. о., решение № 50167/09.11.2022 г. по гр. дело № 4120/2021 г. на ІІІ г. о. на ВКС. решение № 630 от 28.10.2024 година по гр. д. № 4704/2022 година на IV г. о. на ВКС), едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност няма форма за действителност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него. Във всички случаи отказът от правото на погасителна давност, както и признанието на вземането трябва да бъдат насочени към кредитора - ТР № 4/14.10.2022 година. Отказът може да бъде направен както изрично, така и мълчаливо, чрез предприемането на конклудентни действия или чрез поемане на писмени задължения, от които може да се направи 6 недвусмислен извод за такъв отказ. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност.