Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 2341 от 23.04.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 3070/2022
Вид
Решение № 2341
Подписан
23.04.2024
В сила
09.07.2024
Състав
Елена Иванова, Ивета Антонова, БЕТИНА БОГДАНОВА БОШНАКОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 2341 гр. София, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена И.ова

Членове:

Ивета Антонова

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20221100503070 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по:

1. въззивна жалба подадена от И. Е. М. срещу решение № 20215727/25.11.2021г. постановено по по гр.д. № 940/2021г. по описа на Софийския районен съд, I I го., 179 състав в частта, с което е отхвърлен предявения от него срещу „Б.“ЕАД иск с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за сумата от 1 000 000 евро.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни фактически и правни изводи. Поддържа, че направения извод за недействителност на клауза чл.8.3 от допълнителното споразумение към трудов договор е неправилна и в противоречие както с разпоредбите на КТ, ЗЗД, така и на Конституцията и е несъобразен с установената практика на ВКС, която допуска уговаряне на обезщетения или други възнаграждения при прекратяване на трудовия договор в размер многократно надхвърлящ предвидения в трудовия договор или колективен трудов договор вкл. и по отношение на други служители, която уговорка е допустима от закона и не противоречи на добрите нрави. Цитираната е съдебна практика, счетена за относима към тезата на въззивнка – ищец вкл. и правна доктрина.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения иск в цялост. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Б.“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност 1 на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а решението в обжалваната му от ищеца част- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението в обжалваната му от ищеца следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

2. насрещна въззивна жалба подадена от „Б.“ЕАД срещу решение № 20215727/25.11.2021г. постановено по по гр.д. № 940/2021г. по описа на Софийския районен съд, II го., 179 състав в частта, с което са уважени предявените от И. Е. М. искове както следва:

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 25 589,01 лв., представляваша неизплатена част от основно трудово възнаграждение след индексация по чл.4.2 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор №

2751/30.07.2012г. за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 21654,50 лв., представляваща остатък от неизплатено трудово възнаграждение за периода 31.10.2020г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от 21654,50 лв. считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.220 ал.1 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 4068,66 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неспазено тримесечно предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата от 4068,66 лв. считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 17 621,04 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от 17 621,04 лв. считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-както и в частта, с което е отхвърлен предявения насрещен иск от „Б.“ЕАД срещу И.

Е. М. с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата от 4243,77 лв., платена в повече и по грешка от работодателя и представляваща дължимия от същия данък върху доходите на физическите лица и вноски към държавното обществено осигуряване върху изплатените при прекратяване на трудовото правоотношения трудови възнаграждения и обезщетения на ищеца;

-както и в частта, с която дружеството-ответник е осъдено да заплати на ищеца разноски по делото.

Във въззивната жалба се излагат доводи, че макар първоинстанционният съд да е констатирал недействителността на клауза по чл.8.3 от допълнителното споразумение към трудов договор, сключен с ищеца, не е разгледал и не е изложил мотиви относно действителността на останалите клаузи от допълнителното споразумение, които също накърняват добрите нрави, уговорени са във вреда на ответника, представляван от законния му представител и при явна злоупотреба с права и от двете страни – при тежко финансово състояние на дружеството, с единствената цел да се осигури несменяемост на ищеца като финансов директор, при умишлено укрИ.е на споразумението от управителните органи на дружеството след започналото му преструктуриране. Евентуално – прави оплакване за необоснованост на изводите на решението в обжалваните му части и неправилно изчисление на претендираните обезщетения при допускане не една, а двойна индексация на сумите и несъобразяване на вече изплатените размери на обезщетения. Моли решението в обжалваните му части да бъде отменено и постановено ново, с което изцяло се отхвърлят предявените от ищеца искове, като се уважи предявения насрещен такъв. Претендира разноски.

2

Въззиваемата страна И. Е. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части са несъстоятелни, а решението в същите- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи, тъй като са изложени мотиви за начина на определяне на размера на обезщетенията, както и не е осъществено доказване, че към датата на получаване на претендираната сума по насрещния иск ищецът е бил недобросъвестен.

Счита, че решението в обжалваната му от въззивника – ответник част следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.

Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, настоящият въззивен състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции предявени от И. Е. М. срещу „Б.“ЕАД, както следва:

-иск с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за сумата от 1 000 000 евро.

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 42 035,00 лв., представляваша неизплатена част от основно трудово възнаграждение след индексация по чл.4.2 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор №

2751/30.07.2012г. за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 25 235,00 лв., представляваща остатък от неизплатено трудово възнаграждение за периода 31.10.2020г. – 15.12.2020г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.220 ал.1 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 4910,85 лв., представляваща неплатено обезщетение за неспазено тримесечно предизвестие, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 18 662,80 лв., представляваща неизплатена част от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 01.01.2018г. – 15.12.2020г. и съгласно чл.4.4 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.66 ал.2 от КТ сумата от 4153,00 лв., дължима съгласно чл.4.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г, ведно със законната лихва върху главницата считано от 07.01.2021г. до окончателното й изплащане;.

С отговора на исковата молба, ответникът е предявил насрещен иск с правно 3 основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за сумата от 4243,77 лв., платена в повече и по грешка от работодателя без и представляващ дължимия от същия данък към държавното обществено осигуряване върху изплатените при прекратяване на трудовото правоотношения трудови възнаграждения и обезщетения на ищеца.

Решението в частта,с което са отхвърлени предявените от И. Е. М. срещу „Б.“ЕАД искове за разликата над уважения размер до пълния предявен – с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ, чл.220 ал.1 вр. Чл.66 ал.2 от КТ и чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ, както и в частта, с което е отхвърлен изцяло иска с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл..4.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор №

2751/30.07.2012г за сумата от 4153,00 лв.,като необжалвано е влязло в сила.

І. По исковете с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. за сумата от 1 000 000 евро, с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 25 589,01 лв., с правно основание чл.269 вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 21654,50 лв., с правно основание чл.220 ал.1 вр. Чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 4068,66 лв., с правно основание чл.224 ал.1 от КТ вр. чл.66 ал.2 от КТ за сумата от 17 621,04 лв.

Няма спор между страните, установява се безпротиворечиво от писмените доказателства – трудов договор № 2751/30.07.2012г., допълнителни споразумения към него, предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение и заповед №341/15.12.2020г. за прекратяване на трудовото правоотношение /получени от ищеца най – късно на 17.12.2020г. – л.26 от делото на СРС/ и същите факти са обявени за безспорни между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК, че между същите за периода 30.07.2012г. 15.12.2020г. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „финансов директор“, което правоотношение на основание чл.328 ал.2 от КТ е прекратено със заповед № 341/15.12.2020г. /протокол от първо съдебно заседание - л.390 от делото на СРС/.

Претенцията на ищеца с правно основание чл.66 ал.2 от КТ вр. чл. 8.3 от допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудов договор № 2751/30.07.2012г. се основава на допълнително споразумение от 01.12.2017г. към трудовия договор, в което е уговорено обезщетение при едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя в размер на 1 000 000,00 лв.

Основният спор между страните е действителността на цитираното допълнително споразумение и съответно на клаузата по чл.8.3, т.е. въпреки безспорно установеното едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя, дали е възникнало притезателното право на ищеца да получи плащане на уговореното обезщетение.

Следва да се има предвид, че в гражданското право страните са свободни да определят съдържанието на договора, като уговарят и различни взаимни субективни права и правни задължения извън и в отклонение от уреденото в закона съдържание на договора.

Договорната свобода е принцип на гражданското право, тя е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ал. 1 ЗЗД. В трудовото право договорната свобода допълнително е ограничена чрез забрана - в чл. 66 ал. 2 КТ - да се уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. Тази забрана не изключва възможността страните по трудовия договор да уговорят клаузи в трудовия договор, свързани с възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, както и с изпълнението на колективните трудови договори, които не са 4 изрично предвидени в КТ.