Определение № 8 от 07.01.2025, Окръжен съд - Ямбол

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№8 гр. Ямбол, 07.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на седми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Светла Р. Димитрова като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно частно гражданско дело № 20242300500421 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. М. В. М. от АК- Пловдив– процесуален представител на ищцата Р. Г. П. от гр. *, против Определение №2412 от 07.11.2024 г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д. №1121/2024 г. по описа на този съд, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото Решение № 533 от 14.10.2024 г. в частта за разноските, за присъждане на основание чл. 38, ал.2 от ЗА на адвокатско възнаграждение над размера на сумата 120.00 лв. с ДДС.

В частната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено, с присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 960.00 лв. с ДДС. Частният жалбоподател е оспорил извода на съда, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, като твърдението е, че спорът е с правна сложност, като адвокатът подробно е мотивирал всеки един порок на договора за кредит, изложил е доводи и е посочил подробна съдебна практика, включително практика на СЕС, показал е запознаване с материята и практиката на съдилищата и високо квалифицираният му труд на адвокат е бил подценен. Според частния жалбоподател, съдът не може да присъди по-нисък размер на адвокатско възнаграждение от посочения в Наредба № 1/2004г. минимум, следва да съобрази посочената практика на ВКС, според която при обективно кумулативно съединяване на искове материалният интерес се определя върху цената на всеки от исковете поотделно, а не от сбора им, както и константната практика на ВКС /също цитирана/, според която при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, който е регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във връзка с § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004г. следва да включва ДДС.

Ответникът по частната жалба „Вивус.БГ“ ЕООД гр.София, чрез пълномощника юрисконсулт И. И., в срока по чл.276, ал.1 ГПК е подал отговор, с който е оспорил частната жалба като неоснователна и е настоял за потвърждаване на обжалваното определение на първата инстанция. Според изложените съображения, присъденото на адвокат М. адвокатско възнаграждение е съобразено от съда с ниската правна и фактическа сложност на делото, с ниския материален интерес, обусловеността на предявените искове- свързани по начин, че 1 защитата по единия иск почти изчерпва защитата и по другия, със срочното разглеждане на делото, приключило в 6- месечен срок от образуването му в едно съдено заседание без участие на процесуалният представител на ищцата, с положения от адвоката труд, който се изчерпва с депозиране на еднотипна искова молба, становище по хода на делото, преповтаряща аргументацията в исковата молба. Ответникът счита присъдения адвокатски хонорар за разумен и справедлив по размер, като изтъква, че съдът не е задължен да се съобразява с минималните размери, приети с Наредба № 1 от 09.07.2004г. на ВАдвС и в случая районният съд правилно е приел, че присъденото адвокатско възнаграждение съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото, която не е висока, позовавайки се на служебно известни му обстоятелства и предвид натрупаната изобилна и еднозначна съдебна практика по аналогични казуси. Ответникът изтъква, че в образуваните пред РС- Ямбол от Р. П. няколко дела, същата е била представлявана от адв.М., делата са с идентичен предмет, а исковите молби са с идентични твърдения, искания и аргументи.

Изтъква се, че върху присъдения размер на адвокатското възнаграждение не се дължи ДДС, тъй като се касае за безвъзмездна доставка на услуга и същата не подлежи на облагане с данък върху добавената стойност и такъв не следва да се начислява.

ЯОС намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срок и срещу подлежащ на самостоятелен съдебен контрол съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане по същество.

За да се произнесе, ЯОС съобрази данните по делото и доводите на страните, и приема следното:

Производството по делото пред ЯРС е образувано по исковата молба на Р. Г. П. от гр. *, представлявана от адв.М. М., с която против ответника „Вивус.БГ“ ЕООД гр.София са предявени обективно съединени искове по чл.26, ал.1, изр.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 ЗЗП за прогласяване нищожността поради противоречие със закона на договор за кредит от 07.08.2023 г. и осъдителен иск за заплащане от ответника на недължимо платена от ищцата по договора сума в размер на 236.82 лв., както и евентуален иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на недължимо платена „такса за разглеждане“ в размер на 226.94 лв.

С постановеното по спора и влязло в сила на 05.11.2024 г. Решение № 533 от 14.10.2024 г. ЯРС е уважил предявените главни искове– установителен и осъдителен. При този изход от делото районният съд е приел, че на основание чл.78, ал.1 ГПК право на разноските има ищцата, а на основание чл.38, ал.1 ЗАдв. на пълномощника на ищцата адв.М. следва да се присъди и адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. За размера на възнаграждението ЯРС е приел, че след постановяване на решението на СЕС по дело С438/22г. той не е обвързан с минималните размера на адвокатските възнаграждения по Наредба №1/2004 г. на ВАдвС, като на съобразяване подлежат фактическата и правна сложност на делото, както и действително извършената работа. В случая съобразно фактическата и правна сложност на делото и работата на процесуалния представител, изразила се в изготвяне на искова молба и становище по хода на делото, без явяване в съдебно заседание, съдът е счел, че дължимото на адвоката възнаграждение следва да се определи в размер на 100.00 лв. и предвид регистрацията на адвоката по ДДС, е присъдил възнаграждението в размер на 120. лв. с ДДС.

С обжалваното Определение № 2412/07.11.2024 г., произнасяйки се по молбата по чл.248 ГПК на пълномощника на ищцата за изменение на решението в частта за разноските за адвокатското възнаграждение на адв.М., ЯРС е счел молбата за неоснователна, като непроменени са останали мотивите на съда.

Обжалваното определение е неправилно.

Съгласно трайната практика на ВКС адвокатът, предоставил правна помощ на страна на основание чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв. има право да получи възнаграждението от насрещната страна тогава, когато страната има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 2 и ал. 3, респ. ал. 4 ГПК и когато едновременно с това е доказано, че адвокатът е предоставил правна помощ и това е установено с представен по делото договор за правна помощ, в който изрично е посочено, че между страната и нейния процесуален представител е уговорено предоставянето на безплатна правна помощ.

В случая са налице предвидените предпоставки в закона за присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в полза на адв.М. М. за безплатно оказаната на ищцата правна помощ и съдействие. По делото /на л.70/ е приложен сключен между адвоката и клиента- ищцата договор за правна защита и съдействие от 20.11.2023 г., в който изрично е предвидено, че тя ще се осъществява безплатно, като е посочено правното основание за това– нормата на чл. 38, ал. 1, т.2 от ЗАдв. (защита на материално затруднено лице), както и нейния предмет– изготвяне на искова молба и процесуално представителство на Р. П. за предявените искове срещу „Вивус.БГ“ ЕООД за нищожност на договора за кредит от 07.08.2023 г. и чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на пратеното от ищцата без основание.

С постановеното решение на ЯРС исковете на Р. П. за нищожност на оспорения договор и за връщане на недължимо платеното по договора са уважени изцяло, следователно е установено правото на разноски по делото на страната– ищцата, което пък обуславя извод, че при предоставена безплатна правна помощ, на нейния процесуален представител- адвокат се следва заплащане от ответника на адвокатско възнаграждение.

При присъждане на адвокатското възнаграждение разпоредбата на чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата придава задължителен за съда характер на посочените минимални възнаграждения, установени в Наредба №1/2004г. на ВАдвС. Следва обаче да бъде съобразено задължителното за националния съд решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, според което наредбата, с която се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи националната правна уредба, която придава на тази наредба задължителен характер. Решенията на СЕС са задължителни за националните съдилища и действието им е ретроактивно, т.е. те се прилагат и за заварени договори, като правилно при определяне на адвокатското възнаграждение ЯРС е съобразил задължителното за него решение на СЕС.

След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика и на ВКС, според която нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Прието е от ВКС, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Районният съд е разрешил разглеждания правен въпрос в противоречие с постановената след решението на СЕС практика на ВКС по приложението на чл. 38, ал. 2 ЗА, като неправилна е преценката му за сложността на делото и извършената по делото работа от адвоката- пълномощик на ищцата.

Настоящият състав на въззивния съд при съобразяване с посоченото решение на СЕС и практиката на ВКС също приема, че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в Наредба № 1/2004, те са само ориентир и следва да се прецени цената на предоставените услуги в зависимост от фактическата и правна сложност на делото и извършеното от адвоката. В разглеждания случай се касае за предявени и разгледани искове за нищожност на договор, сключен с потребител и осъдителен иск за връщане на недължимо платено по договора, като и двата иска са оценяеми.

Цената на иска по чл.26, ал.1 от ЗЗД е 1364.00 лв., като същата формира 3 материалния интерес за определяне адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата, което по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. на ВАдвС за минималните адвокатски възнаграждения е в размер на 436.40 лв. Цената на иска по чл. 55, ал.1 от ЗЗД е 236.82 лв., при която и материалния интерес за определяне адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г. на ВАдвС за минималните адвокатски възнаграждения е в размер на 400 лв. В качеството си на процесуален представител на ищцата, адв.М. е изготвил и подал искова молба, в която подборно е навел основанията за нищожността на оспорения договор, извършил е обоснована правна аргументация, навел е основание и правни доводи и по съединения осъдителен иск, както и по евентуалния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, посочил е съдебна практика на ВКС и на СЕС по посочени дела, представил е писмени доказателства и е заявил доказателствените си искания, поискал е електронен достъп до делото и е следил хода на производството. В откритото съдебно заседание пред ЯРС, в което съдът е извършил доклад на делото и е дал ход на устните състезания на страните, пълномощникът адв.М. не се е явил, но преди заседанието е подал писмена молба, с която е направил всички изявления във връзка с процесуалните действия, извършвани в първото по делото открито съдебно заседание, като в писмен вид е изложил подробно съображенията си по съществото на спора, позовавайки се на многобройна посочена съдебна практика на ВКС и на СЕС. Действително, делото не се отличава с висока фактическа сложност, но не може да се приеме, че правната му сложност не е завишена. За правната сложност не е определяща цената на исковете и броя им, а доколкото се касае за преценка на неравноправни клаузи в договор с потребител и неговата защита, за които и съдът е служебно задължен да извърши проверка съгласно чл.7, ал.3 ГПК, не може да се счете, че се касае за казус, аналогичен на често срещани казуси в съдебната практика. Воденето на такова дело изисква предварителна подготовка, включваща запознаване с актуалната практика както на ВКС, така и на СЕС, която сама по себе си е обилна, а материята, разглеждана в съдебните решения- сложна, защото изисква познаване както на националното, така и на европейското законодателство и прилагането му според особеностите на всеки конкретен спор. Не може да не се отчете също, че адвокатът е квалифициран юрист и изпълнява обществено значима дейност, не по- маловажна от тази на съдията и в случая след като съдът е изложил подробно мотивите си по спора и при разглеждане на всички съображения по исковата молба за нищожност на договора с потребителя е споделил оплакванията на ищцата в исковата молба, неясно е защо е омаловажил квалифицирания адвокатски труд.