Решение № 645 от 16.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 645 гр. Пловдив, 16.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330114459 по описа за 2025 година намира следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на З. И. Р., ЕГН **********, с адрес: с. ******, ул. „****“ № **, чрез адв. Д. М. от АК – *****, против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, кв.

Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, с която е предявен иск за прогласяване нищожността на клаузите, съдържащи се в раздел VI „Параметри“ от Договор за потребителски кредит № ***** от 14.08.2024 г., сключен между страните, които предвиждат заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „ Фл е к с и “ , като противоречащи на принципа на добрите нрави, заобикалящи материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и неравноправни по смисъла на чл.

143 от ЗЗП.

В исковата молба се твърди, че ищцата и ответникът са сключили Договор за потребителски кредит № *****/14.08.2024 г., по силата на който ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД е предоставил на ищцата З. И. Р. заемни средства в размер на 3800,00 лв.

Ищцата следвало да върне 6639,58 лв. по кредита на 36 вноски. Съгласно раздел V от Договора ответникът предоставил на ищцата допълнителна услуга „Фаст“ - предоставяне на право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит и „Флекси“ предоставяне на право на промяна на погасителния план на потребителския кредит.

Съгласно раздел VI от Договора ищцата дължала възнаграждение за закупената услуга „Фаст“ в размер на 1710,00 лв. и за закупената услуга „Флекси“ в размер на 3192,00 лв., 1 разпределени на 24 вноски. Ищцата твърди, че клаузите, съдържащи се в раздел VI „Параметри“ от процесния договор за кредит, предвиждащи заплащането на възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са нищожни, като противоречащи на принципа на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД и неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като излага подробни съображения в тази насока. Сочи, че допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем, като същите водят до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите и са в явно противоречие с разпоредбата на чл. 10а от ЗПК. Допълнителните услуги в пакета по Договор за потребителски кредит представлявали по своята същност били такси за усвояване и управление на кредита. Услугите с възможност за отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа били дейности по управление на кредита. С процесните клаузи, предвиждащи заплащането на пакет от допълнителни услуги в полза на кредитора, се уговаряло още едно допълнително възнаграждение за кредитора в размер близък до размера на отпуснатия кредит. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведе до увеличаване на подлежаща на връщане сума и неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя. Разходите за заплащане на допълнителни услуги не били включени в размера на ГПР по договора за кредит, поради което ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП.

По гореизложените съображения ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в който признава, че между страните е сключен процесния Договор за кредит, който съдържа и клаузи за заплащане на уговорено възнаграждение за закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Изрично заявява, че признава, че клаузите за закупени услуги „Фаст“ и „Флекси“ по процесния Договор за потребителски кредит № *****/14.08.2024 г. са нищожни и моли да бъде постановено решение при признание на иска по чл. 237 от ГПК. Моли да не се възлагат разноски в тежест на ответника с твърдението, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска, поради което, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, разноските следвало да се възложат върху ищеца. В случай че разноските бъдат възложени в тежест на ответника, се релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

В открито съдебно заседание ищцата З. Р. не се явява и не изпраща представител. По 2 делото е постъпила молба от ищцата, чрез пълномощника й – адв. Д. М., с която поддържа исковата молба и моли за уважаване на предявения иск. С оглед направеното от ответника признание на иска, моли да бъде постановено решение при признание на иска по реда на чл.

237 от ГПК.

Ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД не изпраща представител в открито съдебно заседание.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 21, ал. 1 от ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.

Признанието на иска е заявление от страна на ответника, че правното твърдение на ищеца, заявено в исковата молба отговаря на действителното правно положение. Това като последица води до съвпадение на правните твърдения на двете страни. От процесуална гледа точка признанието на иска от страна на ответника може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и произнасяне на съда по съществото на спора, ако ищецът е направил искане за това по аргумент на чл. 237, ал. 1 от ГПК. В този случай съдът е длъжен да се произнесе с решение съобразно признанието без да обсъжда в мотивите си доказателствата, като в мотивите на решението е достатъчно да посочи, че постановява решението си само въз основа на направеното признание на иска (чл. 237, ал. 2 от ГПК).

В процесния случай е налице изразено от ответното дружество, чрез процесуалния му представител юрк. ***** (изрично упълномощена с правата по чл. 34, ал. 3 от ГПК, видно от приложеното по делото пълномощно – л. 51) признание на предявения иск по смисъла на чл.

237, ал. 1 от ГПК, което признание е неоттегляемо, съобразно нормата на чл. 237, ал. 4 от ГПК. Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 от ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда. Отделно от това ищецът моли за постановяване на решение по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК при признание на иска.

Ето защо, съдът намира, че в настоящия случай са налице предпоставките за произнасяне с решение по чл. 237, ал. 1 от ГПК при признание на иска.

С оглед направеното от ответника признание на иска, съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузите, съдържащи се в раздел VI „Параметри“ от Договор за потребителски кредит № ***** от 14.08.2024 г., сключен между страните, които предвиждат заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

3

По изложените съображения, съдът постановява настоящото решение при признание на иска, като на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК не излага мотиви за това.

По разноските:

При този изход ва правния спор право на разноски има ищецът.

Неоснователно е възражението на ответника, че в случая не дължи разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на делото. Съгласно чл. 78, ал. 2 от ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Предпоставките са кумулативни, като само признанието на иска не е достатъчно, за да бъдат възложени разноските на ищеца. В случая не са налице предпоставките за възлагане на разноските в тежест на ищцата, на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК. В настоящия казус с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото.

Това е така, тъй като чрез установяване на задължение за заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в процесния Договор за кредит, ответникът със своето извънпроцесуално поведение е претендирал сумата, дължима на основание посочената клауза, като до постановяване на съдебно решение за прогласяване на недействителността на клаузата, пораждаща това задължение, възникналите на това основание парични притезания остават дължими, ведно с всички законни последици. Следва да се съобрази и това, че разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза на потребителски договор, независимо, че ответникът-търговец е признал иска. В основата на предявения иск за обявяване на нищожността е твърдение за нищожност на клауза от потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред (в този смисъл Определение № 50466/30.11.2022 г. по ч.т.д.

№ 2049/2022 г. на ВКС, I т.о.).

Следователно, при този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от нея разноски в размер на 196,08 лв. с равностойност 100,25 евро за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е представлявана, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. Д. М. от АК – ****, видно от представения договор за правна защита и съдействие (л. 61). Ответникът своевременно е релевирал възражение по чл.

78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцовата страна. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на 4 разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е покъсна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.