Определение № 22548 от 13.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 22548 гр. София, 13.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-И, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена Богданова

Членове:

Весела Тр. Живкова Офицерска

Илиана Станкова като разгледа докладваното от Весела Тр. Живкова Офицерска Въззивно частно гражданско дело № 20251100510138 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 423 от ГПК.

Образувано е по възражение по чл. 423 ГПК вх. № 2301033/22.03.2024 г., подадено от А. М. И., чрез адв. А. И. Л. от САК, срещу Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена на 19.10.2015 г. по ч.гр.д. № 60912/2015 г. по описа на СРС, 44 състав.

Длъжникът твърди, че на 22.02.2024 г. след лично извършена справка по делото установил, че срещу него са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист.

Поддържа, че е налице основанието по чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като заповедта не му е била връчена лично и към момента на връчването не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България. Излага, че от 2008 г. се установил трайно да пребивава в Република Гърция и ангажира доказателства за това. Сочи, че обстоятелството, че длъжникът живее в чужбина, е констатирано и от призовкар по друго дело – ч.гр.д. № 23243/2021 г. на СРС, при залепване на уведомление по чл. 47 ГПК на 27.07.2021 г.

Поддържа, че съгласно чл. 4 във вр. чл. 1, § 1, изр. първо от Регламент (ЕС) № 1215/2012 искове срещу лица, които имат местоживеене в държава-членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава-членка. Сочи, че съгласно чл.

18, § 2 от Регламента, друга страна по договора може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държава - членка, където има местоживеене потребителят.

Моли възражението му да бъде прието и издадените срещу него заповед за изпълнение и изпълнителен лист да бъдат обезсилени на основание чл. 423, ал. 3, изр. 4 от ГПК.

Иска да бъдат му бъдат присъдени направените по делото разноски.

Насрещната страна - заявителят „Топлофикация София“ ЕАД оспорва възражението като недопустимо и неоснователно. Възразява, че преклузивният едномесечен срок за подаване на възражение по чл. 423 ГПК е започнал да тече от момента на узнаване от длъжника на заповедта за изпълнение, за който момент той не е представил, въпреки че носи тежестта за това, доказателства. Сочи, че длъжникът е узнал за заповедта за изпълнение с получаването на 05.10.2021 г. лично на съобщение за образуване на изпълнително дело, наречено призовка за принудително изпълнение по изп.д. № 20168440401455 по описа на ЧСИ С.Я.. Възразява и за неоснователност на възражението по същество с доводи, че заповедта е връчена надлежно по реда на чл. 47 ГПК преди измененията в ГПК, обн. ДВ, бр.

1

86 от 27.10.2017 г., като длъжникът има адресна регистрация, вкл. по настоящ адрес в Република България. Иска се отхвърляне на възражението и присъждане на разноски за юристконсултско възнаграждение.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД намира следното:

Производството по ч.гр.д. № 60912/2015 г. по описа на СРС, 44 състав е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение при условията и по реда на чл. 410 и сл. от ГПК, подадено от „Топлофикация София“ ЕАД против А. М. И.. Със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 19.10.2015 г. е разпоредено на длъжника да заплати сумата от 1 697.74 лева главница за цена на потребена топлинна енергия в собствен имот в гр. София за периода м.05.2013 г. – м.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 09.10.2015 г., сумата от 107.38 лева мораторна лихва за периода 30.06.2013 г. – 28.09.2015 г., сумата от 42.37 лева такса за дялово разпределение и 2.67 лева мораторна лихва върху нея, както и направените разноски в общ размер на 337 лева.

С разпореждане от 01.02.2016 г. съдът, като е приел, че заповедта за изпълнение е връчена редовно на длъжника и в срока по чл. 414, ал.2 ГПК не е постъпило възражение, е разпоредил да се издаде в полза на заявителя изпълнителен лист за присъдените суми.

Видно от приложените съобщение и уведомление за връчване на заповедта от 21.10.2015 г., на 27.11.2015 г. на адреса на длъжника, регистриран като негов постоянен и настоящ, е залепено уведомление на входната врата и екземпляр е пуснат в пощенската му кутия, след като при посещения на 28.10., 07.11. и 24.11.2015 г. адресатът не е намерен.

Видно от постъпилата справка изх. № 60366/22.10.2025 г. от ЧСИ С.Я., по образуваното въз основа на издадения по ч.гр.д. № 60912/2015 г. по описа на СРС, 44 състав изпълнителен лист изпълнително дело № 20168440401455 поканата за доброволно изпълнение е връчена на А. М. И. по реда на чл. 47 ГПК на 02.08.2016 г. Не са посочени данни на длъжника да са връчвани лично съобщения и книжа по изпълнителното дело.

От представените към възражението писмени доказателства е видно, че на 08.10.2008 г. А. М. И. е регистриран в Дирекция „Чуждестранни граждани“ на Атина към Министерство на обществения ред на Република Гърция за престоя си в Гърция поради местоживеене; че е подал декларация за данък върху дохода за 2008 г. в данъчната служба на Атина; че е данъчно регистрирано лице в Гърция и са му начислени данъци за 2020 г., 2021 г., 2022 г.; че през 2009 г., 2010 г., 2011 г., 2013 г., 2018 г. е санкциониран за нарушения на правилата за движение по пътищата в Гърция, за което са били налагани мерки за принудително събиране от Община Атина. Съгласно Удостоверение за регистрация на гражданин на държава членка на ЕС А. М. И. е регистриран за престоя си в Гърция на 08.10.2008 г. с адрес ул. Алкаменус № 112, Атина, поради местоживеене. Съгласно Декларация за данък върху дохода за данъчната 2008 г. за „Атана И. Мир.“ с домашен адрес ул. Красса 19, 11255 – Атина, лицето е декларирало, че е нов данъкоплатец, чуждестранно данъчно лице и се задължава да подава данъчна декларация в Гърция. Деклариран е облагаем доход в конкретен размер. Видно от Индивидуално уведомление за просрочване от 14.02.2024 г. заА. М. И., с посочен адрес ул. Красса 19, ПК 11255, гр. Атина, същият е имал неплатени задължения към Община Атина за незаконно паркиране извън паркоместа за периода 2008 г. – 2010 г., както и за други нарушения от 2010 г., 2011 г. и 2013 г. Съгласно актове за административно определяне на данък на физическо лице от Независим орган по публичните приходи на Република Гърция, въз основа на първоначална електронна декларация, издадени съответно на 04.05.2020 г., 29.06.2021 г., 29.04.2022 г. и 23.05.2023 г., отнасящи се до лицето А. И. М. с адрес ул. Красса 19, 11255 – Атина, за фискалните 2019 г. и 2022 г. не са направени начисления като за 2019 г. единствено са отбелязани разходи по чл.

16 от Данъчния кодекс, а за 2020 г. и 2021 г. има данни за облагаем доход на лицето. На лицето А. И., родено на ******** г. в България, на 28.12.2022 г. в Република Гърция е издадено Свидетелство за правоуправление на МПС.

От приложените преписи от съобщение за връчване на съдебни книжа и уведомление 2 по чл. 47 ГПК, издадени по ч.гр.д. № 23243/2021 г. по описа на СРС, се установява, че длъжностното лице по връчване на книжата е удостоверило, че по сведения на съседи адресатът А. М. И. е в чужбина, поради което на 27.07.2021 г. е залепено уведомление.

При така установеното от фактическа страна, се налагат следните правни изводи:

Предмет на производството пред въззивния съд е възражение с правно основание чл.

423, ал.1, т.2 ГПК.

Съгласно чл. 423, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато: заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно, заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България, не е могъл да узнае своевременно за връчването поради особени непредвидени обстоятелства, не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее.

В казуса възражението по чл. 423 от ГПК е подадено в законоустановения едномесечен срок от узнаване на заповедта за изпълнение, в предвидената от закона форма от длъжника в заповедното производство, поради което е процесуално допустимо. Не се установява заповедта да е връчена лично на длъжника, нито заявителят, чиято е доказателствената тежест да установи твърдения факт, от който черпи изгодни за себе си правни последици, е представил доказателства, че длъжникът е узнал за заповедта на 05.10.2021 г. с връчване лично на призовка за принудително изпълнение. Такова доказателство не е представено по делото, нито такъв факт е отразен в изисканата справка от ЧСИ по изп. д. № 20168440401455. Поради това следва да се приеме, че най-ранната дата, на която длъжникът е узнал за заповедта е посочената от него дата 22.02.2024 г.

Разгледано по същество възражението е основателно.

От представените по делото доказателства, преценени в съвкупност се установява, че считано от 2008 г. длъжникът А. М. И. няма обичайно местопребиваване на територията на Република България. Установените по делото факти сочат, че той се е установил преимуществено в Гърция, където постоянно живее и работи. Този фактически извод се опира на издаденото удостоверение за регистрация на местожителство, за данъчна регистрация на физическо лице, както и за наложени глоби за неправилно паркиране.

При тези факти съдът намира, че са налице достатъчно данни, обуславящи извода, че обичайното местопребиваване на длъжника по смисъла на чл. 48, ал. 7 от КМЧП към деня на връчването, респективно залепяне на уведомлението (27.11.2015 г.) е било в Република Гърция.

Дори връчването на заповедта по реда на чл. 47 ГПК да е надлежно осъществено съобразно действащите към датата на връчването правила на ГПК (а в случая то не е, доколкото между датата на първото отразено посещение и последната дата на посещение не е изтекъл период от поне един месец), това не изключва задължението за прилагане на правилото по чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК, когато заповедта за изпълнение не е била връчена лично на длъжника, както се установява в настоящия случай, тъй като същата е връчена чрез залепване на уведомление.

Втората предпоставка на посочената хипотеза е длъжникът да не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България в деня на връчването.

Съгласно чл. 59 от Регламент № 44/2001г. и чл. 62 от Регламент 1215/2012г. при определянето дали страната има местоживеене в държава-членка, чиито съдилища са сезирани по делото, съдът прилага вътрешното си право. Легалната дефиниция на понятието „постоянно местопребиваване“ се съдържа в нормата на чл. 48, ал.7 от КМЧП, според която това е мястото, където лицето се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване.

3

За обичайно местопребиваване следва да се смята мястото, където страната е установила „постоянен център на своите интереси“. Съществуващите регистрации, за които са представени доказателства, представляват обстоятелства, от които произтича трайната връзка на длъжника с мястото, където живее и работи.

Обстоятелството, че длъжникът не е заявил по реда на чл. 96, ал.1 и чл. 97, ал.3 ЗГР постоянен и настоящ адрес в чужбина е ирелевантно. Обичайното местопребиваване по смисъла на чл. 423, ал.1, т.2 ГПК и чл. 48 КМЧП се определя от фактическото състояние на трайно, а не епизодично пребиваване на едно лице на определено място и не е свързано с извършване от лицето на регистрация.

Установените от събраните по делото доказателства факти сочат, че случаят попада в хипотезата на чл. 423, ал.1, т.2 ГПК, защото се установи, че както към датата на подаване на заявлението, така и към момента на връчване на заповедта за изпълнение по реда на чл. 47, ал.1 ГПК, длъжникът не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България.

На това основание заповедта за изпълнение следва да се обезсили, защото в този случай заповедният съд не е имал компетентност да издаде заповед – чл. 411, ал.2, т.5 ГПК, към която препраща разпоредбата на чл. 423, ал.3, изр. последно ГПК. Предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение е длъжникът да има формална или фактическа връзка с територията на Република България – при физическите лица е необходимо да имат постоянен адрес или обичайно местопребиваване в страната, а липсата на обичайно местопребиваване към подаване на заявлението е отрицателна процесуална предпоставка по чл. 411, ал.2, т.5 ГПК. В този случай заповедният съд не е компетентен да издаде заповед за изпълнение. Тъй като в настоящото производство се установи отрицателна процесуална предпоставка, която е невъзможно да се провери от заповедния съд, издадената заповед следва да се обезсили.