Решение № 63 от 19.03.2024, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 63 гр. Кюстендил, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Мая Др. Стойнева като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20241500500002 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от В. С. М., с ЕГН **********, с адрес с. ***, ул. "***" №10, чрез адвокат Е. Й. – АК- Кюстендил, насочена против Решение № 1038 от 15.11.2023 г. постановено от състав на Районен съд - Кюстендил, по гр.д. № 1540 от описа на съда за 2023 г.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, недопустимо, необосновано и незаконосъобразно.

Счита, че липсват съответни мотиви, което намира за особено съществено нарушение, водещо до връщане на делото за ново разглеждане.

Сочи, че за главницата по договора се прилага общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, а относно вземанията за лихва и разноски - специалната тригодишна давност по чл.111 б. „б“ и б. „в“ от ЗЗД.

Позовава се на задължителните указания по прилагането на закона в т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тьлк. дело № 2/2013г. на ОСГГК на ВКС, като твърди, че молбата за образуване на изпълнително дело сама по себе си не прекъсвала давността на вземанията, дори да е било извършено налично овластяване по чл.18 ал.1 ЗЧСИ. В тази насока изпращането на покана за доброволно изпълнение, респ. редовното й връчване на длъжника, не представлявали изпълнителни действия и не прекъсвали предвидената в закона давност. По изпълнителното дело били извършени справки за имуществото на длъжника, като искането за тях и самото им осъществяване, не представлявали действия по изпълнението и не прекъсвали давността, доколкото не били част от динамичния фактически състав на никакъв предвиден в ГПК изпълнителен способ.

1

Липсвало и признание от ищцата, което да е направено с определено волеизявление в изпълнителното производство, в което да се съдържа отказ от субективното й право на погасителна давност, от което по несъмнен начин да се направи извод както за индивидуализацията на самите задължения, така и че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност, относно цялото или част от задълженията. то не можело да бъде направено преди давността да е изтекла.

Наложените запори върху банкови сметки на длъжника не били принудително осъществен способ, защото не била спазена законова разпоредба по чл.508 ал.1 от ГПК /изпращане на запорно съобщение, респ. получаването на отговор от третото лице с констатирано наличие на открита банкова сметка с титуляр длъжника; с уведомление, че е признат наложения запор/. Финансовата наличност не била достатъчна за погасяване на вземането, длъжникът не отговарял за разноските по извършването му Запорът върху вземанията по банкова сметка, по която няма наличност, се счита наложен от датата на връчване на запорното съобщение на банката и има действие и по отношение на постъпленията на суми по банковата сметка след налагането му, поради което за банката в качеството й на трето задължено лице при положително /кредитно/ салдо съществува задължение да не извършва плащане от водената при нея разплащателна банкова сметка по нареждане или с предварително съгласие на нейния титуляр – цит. от Решение №4/1б.0б.2017 г. т.д.№3129/2015 г. ВКС II т.о., на което се позовава жалбоподателят.

Наложени запори върху трудово възнаграждение на длъжника също не били принудително осъществен способ, т.к. имало данни, че длъжникът работи при сочения работодател.

По изпълнителното дело взискателят поискал опис на движимо имущество на длъжника, но не го осъществил, респ. и това не довело до прекъсване на давността, защото не представлявало валидно действие по изпълнението.

Освен това, изпълнителното дело било прекратено по право.

Присъединяването на държавата като взискател по изпълнителното дело също не водело до прекъсване на давността, т.к. съгласно чл.191 ал.3 от ДОПК, когато срещу имуществото на длъжника са започнали принудителни изпълнителни действия по реда на ГПК, държавата се смятала винаги като присъединен взискател. ЧСИ изпълнявал задължението по чл.458 от ГПК. Присъединяването на Държавата като взискател не прекъсвало нито срока по чл.433 ал.1, т.8 от ГПК, нито давността.

Твърди налична съдебна практика, според която давност не тече в случаите, когато кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато не приложи правилата на чл.129 от ГПК, която била угодно постановена за банкови и колекторски дружества в явно противоречие на т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

При развитите доводи иска: „Да отмените горепосоченото съдебно решение, като го обезсилите или да го отмените като необосновано, неправилно и незаконосъобразно и делото да бъде върнато на друг състав на съда за постановяване на ново решение при повторна преценка за наличие на предпоставки за допустимост и за основателност, или да уважите предявените искове ….“.

Претендира направените в хода на настоящото производство разноски.

В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от “***” ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. ***, бул.

2

"***" № 81 В, вписано в Търговски регистър при Агенция по вписванията към МП с ЕИК: ***, представлявано от управителите П. В. и Х. М., чрез юрк. Б. Т., с който е застъпено становище, че обжалваното решение е изцяло правилно, законосъобразно и обосновано, постановено при съблюдаване на материалния и процесуалния закон, а подадената въззивна жалба - напълно неоснователна.

Не се споделят оплаквания на жалбоподателя, като се твърди, че атакуваното решение е постановено в съгласие със задължителните указания в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/201З г. на ОСГТК на ВКС , Тълкувателно решение № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, както и съгласно утвърдилата се съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, формирана след постановяване на тълкувателното решение от 2015 г. исканията на взискателя за предприемане на изпълнителни действия след прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433. ал. 1, т. 8 ГПК също прекъсвали давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, защото съдебният изпълнител бил длъжен да ги предприеме – сочи в този смисъл Решение № 60282 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., ГК, Решение № 4 127 от 12.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2884/2021 г., III г. о., ГК, Решение № 3 от 4.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о., ГК и Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК.

В случая било доказано, че са искани и извършвани многократно изпълнителни действия, а това водело до извода, до който е достигнал и съдът - че задължението не е погасено по давност.

С оглед всичко изложено се иска да бъде потвърдено изцяло атакуваното решение.

Претендира сторените в настоящото производство разноски - юрисконсултско в размер на 100 лв.

Не се ангажират доказателствени искания пред въззивната инстанция.

В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа, а представителят на въззиваемата страна я смята за неоснователна.

При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:

Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба на В. С. М., с ЕГН:

**********, с адрес: с. ***, ул. „***“ № 10, чрез пълномощника й адв. Е. Й. от АККюстендил, против „***“ ООД, с ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, р-н ***, бул. “***“ 81В, ап.3, представлявано от Х. М., П. В. и В. Т. съдържаща искане да бъде установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 1250 лева, представляваща предявен частичен иск от обща сума от 4500 лева по издаден изпълнителен лист от 24.04.2009 г. по ЧГД № 601/2009 г. на КРС.

Поддържано е било и особено искане да се допусне обезпечение на предявения иск чрез налагане на обезпечителната мярка: спиране на изпълнението на производството по изпълнително дело № 20219240405826 по описа на ЧСИ Г. К., като с Определение № 903/03.08.2023 г. по гр.д. № 1540/2023 г. по описа на КРС, то e било отхвърлено.

В срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответното дружество, в който е застъпено становище за неоснователност на иска.

3

С обжалвания първоинстанционен акт Районен съд – Кюстендил е отхвърлил претенцията на ищеца – настоящ жалбоподател, като я е намерил за неоснователна.

Разпределил е и отговорността за разноски като на основание чл. 78, ал.8 от ГПК в тежест на ищцата е възложил сумата от 100.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е приложено заверено копие от изп.д. № 2021924045826 на ЧСИ Г. К., образувано по молба с вх. № 21560/04.05.2012 г. на Т***“ ЕАД и въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч.гр.д. №601/2009 г. на КРС.

По силата на Споразумение от 25.02.2015 г. взискателят прехвърлил вземанията си по сочения изпълнителен лист на „***“ ООД, с ЕИК: ***.

Приобщено е и ч.гр.д. № 601/2009 г. по описа на РС-Кюстендил. То е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, подадено от „Т***“ ЕАД против ищцата по настоящото дело В. С. М., за заплащане от нейна страна на заявителя, сумата от 4500 лева, ведно със законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, дължаща се на основание издаден и предявен на 19.10.2008 г. за плащане в полза на заявителя, запис на заповед. Била е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 21.04.2009 г., на гърба на която е поставен удостоверителен щемпел, че е издаден изпълнителен лист с дата 24.04.2009 г., влязла в сила именно на датата, на която е издаден изпълнителния лист - 24.04.2009 г., доколкото по делото няма данни за подадено в заповедното производство възражение, респ. провеждане на производство за установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение.

Посоченият изпълнителен лист е бил представен пред ЧСИ А. В. с рег. № 813, което по молба на взискателя, е било изпратено за продължаване на изпълнението при ЧСИ Д. В., с рег.861, при който е образувано ИД № 20148610400238, същото образувано с нов номер ИД № 20219240405826 по описа на ЧСИ Г. К. по силата на Заповед № СД-04-54/12.10.2021 г. на министъра на правосъдието.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства, които се възприеха за допустими, относими и безпротиворечиви.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

То е и допустимо.

Не се съзират процесуални нарушения от вида на визираните във въвззивната жалба, в т.ч. липса на съответни мотиви, което да налага връщане на делото за ново 4 разглеждане. Нещо повече, липсата на мотиви, дори и да са установени, не предполага подобна правна възможност, защото те нямат отношение към процесуалните предпоставки за съществуването или упражняването на правото на иск.