Решение № 231 от 20.04.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 231 гр. Монтана, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, СЕДМИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДРА НАНОВА при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДРА НАНОВА Гражданско дело № 20261630100042 по описа за 2026 година

Производството е първоинстанционно.

Исковото производство пред Районен съд-гр. Монтана е образувано по искова молба подадена от В. И. И., ЕГН **********, в качеството й на ищец, действащ чрез адвокат М. С., срещу „Б********* ООД, ЕИК ********, в качеството му на ответник, по повод на възникнал между тях потребителски спор. С нея са предявени установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22, във връзка с чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът посочва, че между него, в качеството на кредитополучател, и ответника, в качеството на кредитодател, е сключен договор за кредит с № M A X 500083812.

Предоставената по него сума била в размер на 900 лв. ( 460,16 евро), платима на 10 месечни вноски. Начислени били и допълнително такси за динамично плащане и за бързо разглеждане на искането за кредит. По този начин общият размер на задължението по договора бил 2310 лв.

(1181,08 евро), при месечна вноска от 231 лв. (118,11 евро). Твърди за противоречие на договора със закона, поради неточно посочен в него ГПР, който не включвал в себе си разходите за двете допълнителни такси.

Изтъква, че ако това е било сторено ГПР би надвишавал законовото ограничение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита договора за недействителен и че дължи връщане само на чистата стойност. Сочи, че е направил 4 вноски всяка от 231 лв. (118,11 евро) или общо е заплатил сумата от 924 лв. (472,43 1 евро), включваща лихвата и допълнителните такси. Затова приема, че сумата от 24 лв. (12,27 евро) е дадена от него без основание.

Иска процесният договор за кредит да бъде обявен за нищожен в цялост поради противоречието му със закона и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 12,27 евро, като платена без основание (по нищожен договор), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски.

В преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба. Посочва, че между него, като кредитор, и ищеца, като кредитополучател, е подписан договор за кредит с № 500083812 от 24.04.2025 г. По него първият финансирал втория, като за последния възникнало задължение да върне кредита съгласно условията на договора.

Настоява, че договорът отговаря на всички императивни изисквания на ЗПК и не съдържа неравноправни клаузи. Сочи, че договорните клаузи били индивидуално уговорени, доколкото общите условия се съдържали в самия договор, носещ подписа на ищеца. Това позволявало на длъжника да се запознае предварително с условията, респ. да влияе върху тях. ГПР в размер на 56,38 % бил правилно посочен. Признава, че в него е включена само възнаградителната лихва без други допълнителни разходи. Твърди, че ищецът имал изрично желание по кредита допълнително да се добави действието „динамично плащане“ и то не е условие за предоставянето му.

Противопоставя се на твърдението за включена услуга „бързо разглеждане“ и заявява, че такава няма. Оспорва размера на претендираната от ищеца сума като дадена без основание от 12,27 евро, тъй като по кредита била платена общо сума от 574,18 евро, т. е. тази над главницата се равнявала на 11,77 евро.

Иска исковете да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски (в това число и за юрисконсултско възнаграждение).

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адвоката на ищеца и моли за присъждането му в минимален размер.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Преди него от адвоката му е подадена молба, с която предявените искове се поддържат. Прави изменение на осъдителния иск чрез неговото намаляване, допуснато от съда, като същият да се счита за предявен за сумата от 11,77 евро, вместо първоначалния размер от 12,27 евро. Към нея се представя списък на разноски. Възразява се срещу претендираните от ответника разноски. За ответника не се явява представител.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

2

Събраните по делото доказателства са писмени.

От фактическа страна се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 24.04.2025 г., когато е сключен Договор за кредит с № МАХ_500083812 между „Б********* ООД, като кредитор и В. И. И., като кредитополучател, подписан при Общи условия, които, съгласно чл. 15 от договора и чл. 29 от тях, са неразделна част от договора.

По делото няма спор, че посоченият в договора кредитор е регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, което определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице пък представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регламентация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК и в Закона за защита на потребителите.

След подробен прочит на съдържанието на процесния договор за потребителски кредит се установява, че същият е сключен при предварително определени от страна на кредитодателя договорни клаузи. Представеният договор е бланков, от което следва, че той не е бил предмет на предварително договаряне между страните. Договорът, макар и определен като индивидуален, всъщност е сключен при придружени към него общи условия и не е налице индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора, финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, годишен процент на разходите и годишното му оскъпяване. Това налага извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Именно поради това, съдът има правото и задължението да извърши преценка за наличие както на неравноправни и нищожни клаузи, така и да съобрази хипотезите, в които това води до нищожност на целия договор.

Отпуснатата заемна сума, съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, е в размер на 1 100 лв./562,42 евро, от която, видно от декларация попълнена лично от ищеца, той е получил 91,41 лв./46,74 евро в брой, а останалата част от сумата в размер на 1 008,59 лв./515,68 евро е преведена по сметка на ответника с цел вътрешно рефинансиране по други два кредита.

Предвидена е и договорна лихва, добавена към всяка вноска, с различен размер, поетапно намаляващ, с която общата стойност на плащанията, съгласно чл. 5, ал. 5 от договора, е в размер на 1 336,80 лв./683,49 евро.

Освен това страните са постигнали уговорка, обективирана в чл. 9, ал. 1 от текста на договора, за ползване на динамично плащане по кредита, на 3 стойност 965,50 лв./493,65 евро, която се заплаща разсрочено на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план.

Т а к а , общото задължение по кредита включващо главница, договорна лихва и такса за услугата за динамично плащане, съгласно чл.

9, ал. 2 от договора, възлиза на сумата от 2 302,30 лв./1177,15 евро.

Според договора кредитополучателят се е задължил да върне общата парична сума на 10 месечни равни вноски.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен когато при сключването му са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и, ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. В чл. 24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 от ЗЗП.

При преценка на действителността на процесния договор, съдът намира, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Използваният съюз „и“ означава, че тези две изисквания следва да са кумулативно и коректно посочени, като неспазването дори само на едно от тях води до последиците предвидени в закона за недействителност. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с договора за кредит, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

В ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които длъжникът трябва да заплати. Той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от ЗПК).

В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, 9 -и състав, също е прието, че в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят, а годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.

В случая процесният договор за кредит формално отговаря на 4 изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по кредита.

Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е определен в чл. 5, ал. 6 от договора на 56,38 %. Посоченият ГПР в процесния договор обаче изначално е в прекомерен размер, тъй като надвишава пет пъти размера на законната лихва, поради което е налице нарушаване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С нея е уреден максимален размер на годишния процент на разходите и е предвидено максимално допустимото оскъпяване на кредита.

Според тази разпоредба ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти на законната лихва по просрочени задължения в левове (евро) и валута.

Освен това този размер на ГПР не отразява реалния такъв.

Получаването на кредита при предлаганите условия в случая включва заплащането на услугата за динамично плащане. Следователно услугата за динамично плащане представлява разход за потребителя по кредита, поради което попада в обхвата на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Ответникът, в отговора прави признание на правно релевантен факт, а именно, че разходът за услугата за динамично плащане не е включен при изчисляване на размера на ГПР. По закон това е следвало да бъде сторено. Така посоченият в процесния договор ГПР е формиран само на база на възнаградителната лихва, без в него да е включен разходът за услугата за динамично плащане. Възнаградителната лихва съставлява компонент от ГПР и законовото изискване е тя, в съвкупност с другите разходи на същия, да не надвишават петкратния размер на законната лихва, което в случая не е изпълнено.

При това положение договорът за кредит не е изготвен в съответствие на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като записаният в него процентен размер на ГПР явно не съответства на предвидените разходи за заплащане на такси за динамично плащане, които при включване в него ще доведат до значително по-висок процентен цифров израз в неколкократен на този размер.