Решение № 60 от 19.02.2026, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Смолян, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Мара Ат. Кермедчиева като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело № 20265400500004 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „М. П. М." ЕАД ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н В., ул. "Р. П. К." № *, ет. *, представлявано от К. В. П. - изпълнителен директор, против Решение № 483/22.10.2025 г. по гр. д № 863/2025 г. на Районен съд - Смолян, с което е прогласен за недействителен Договор за потребителски кредит № М000000****/30.11.2021г., сключен между Н. Н. В. и „М. П. М." ЕАД по предявен иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК от Н. Н. В., ЕГН **********, с адрес град С., ул. Х. С. № *, срещу „М. П. М." ЕАД ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н В., ул."Р. П.

К." № *, ет. *, представлявано от К. В. П. - изпълнителен директор, като жалбоподателят е осъден да заплати на адвокат М. О. - АК Смолян адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на 200 лв., а на ищеца - сумата от 172 лв, представляваща направени от него разноски по делото.

Жалбоподателят излага подробни съображения за недопустимост, евентуално - неправилност и незаконосъобразност на решението.

Недопустимостта обосновава с довод, че искът е предявен срещу лице, което не е носител на правата по процесния договор за кредит. Счита, че резултатът от предявен срещу цедента иск не би могъл да рефлектира в правната сфера на цесионера, тъй като правоприемството е настъпило преди завеждане на 1 делото, поради което в случая е предявен установителен иск при липса на пасивна процесуална легитимация, правният интерес от който не е доказан от ищеца, а и се опровергава от събраните по делото доказателства.

Същевременно процесуалната легитимация е абсолютна предпоставка за съществуване правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно при всяко положение на делото, поради което се иска обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо.

Евентуално – ако съдът приеме, че промяната в титулярството на вземането в резултат на договора за цесия е по съществото на спора, а не по допустимостта му, се търси отмяна на решението като неправилно и незаконосъобразно на първо място отново с мотив, че доколкото правата по процесния договор за кредит са прехвърлени преди образуване на делото, ответното дружество не е носител на материалното право, което се отрича от ищеца. С договора за цесия настъпва промяна в титуляра на едно вземане.

Затова, след като жалбоподателят вече не е титуляр на процесното вземане, претенцията спрямо него е неоснователна. Счита се също, че изводът на първостепенния съд, че „длъжникът може да направи срещу цесионера всички възражения, които има срещу цедента, но единствено по пътя на възражението“, кореспондира с обстоятелството, че длъжникът е инициирал съдебен спор, в който е въвлечена страна, която не е носител на правата, които се отричат съдебно от ищеца и изобщо не става дума за направени извънсъдебни възражения, както и с обстоятелството, че искът е предявен, след като спорното право вече е било прехвърлено на цесионера. Поддържа се, че в случая не става въпрос за правоприемство в хода на съдебния процес, субективните предели на решението по който да обхванат и приобретателя /чл. 226, ал. 3 ГПК/, а за изначално иницииран процес срещу страна, която не е носител на правото. В последния случай няма как пределите на постановеното в този спор съдебно решение да обхванат и приобретателя - цесионер, доколкото силата на пресъдено нещо на съдебното решение има сила спрямо страните по него, като изключението е, ако правоприемството е настъпило в хода на висящия процес, в който е постановено решението. Отделно от това, за неправилен се счита и изводът на съда за недействителност на процесния договор за кредит в неговата цялост. В тази връзка се твърди, че недействителността на отделната договорна клауза за неустойка не влече недействителност на договора изцяло, поради което да е приложима санкцията на чл. 23 ЗПК, тъй като от една страна, неустойката по чл. 18. 2, т. 7 от договора не е включена в ГПР по заема, доколкото представлява разход при неизпълнение по смисъла на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, а от друга страна, надвишаването на максималния размер на ГПР, /в случай че се приеме, че неустойката е следвало да бъде включена в ГПР/, не води до нищожност на целия договор, както и до нищожност на всички лихви и разходи по договора.

Счита се, че надвишаването на нормативно установения праг на ГПР на основание чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК води до нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти 2 законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК, не и до нищожност на цялото съглашение. Освен това, клаузата за неустойка има относително самостоятелен характер по отношение на целия договор, /още повече че тя е уговорена под отлагателно условие/, поради което и без нея договорът би имал правно действие. Задължението да се плати неустойка при непредставяне на документ за декларирания доход е самостоятелно, изрично определено по размер и основание и разграничено от останалите задължения по договора. Последното е видно и от погасителния план по процесния договор, в който е обективирано като отделно вземане задължението за неустойката, в случай че последното стане дължимо, а на потребителя е предоставена информация за дължимата вноска, без в нея да е включена вноска за неустойка. Заедно с това клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т.е. и без нея съглашението може да обвързва страните. Поради това се счита, че нищожността на неустойката по чл. 18.2, т. 7 от договора не следва да води до нищожност на договора в цялост, а само до частична недействителност на съответната неравноправна клауза.

Претендират се разноски. Не се правят доказателствени искания.

От страна на въззиваемия Н. Н. В., чрез адв. О., е депозиран отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който същата се оспорва като неоснователна, а обжалваното решение се счита за допустимо, правилно и законосъобразно по подробно изложени съображения.

От една страна се твърди, че към отговора на исковата молба не са представени доказателства, че е налице валидно сключен договор за цесия, като Приложение № 1 от 14.05.2025г. към договора за кредит е нечетливо и от него не може да се установи дали е налице прехвърляне на вземания именно по процесния договор за кредит. Липсват и доказателства ищецът да е бил уведомен за договора за цесия преди предявяване на иска – представеното копие на обратна разписка не удостоверява връчване на адресата на пратката липсват дата на връчване, имена на получател и подпис на получател.

Обосновава се становище, че надлежни страни по иска за нищожност са страните по облигационното правоотношение, поради което процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск по чл. 26 ал. 1 ЗЗД е единствено кредиторът по договора за потребителски кредит. Действието на договора за цесия се свежда единствено до прехвърляне на индивидуално определено вземане и неговите принадлежности, но не води до прехвърляне на самото облигационно правоотношение. В този смисъл цесионерът придобива само едно вземане, но не става страна в правоотношението между цедента и длъжника. Облигационното отношение продължава да действа между първоначалните страни и не преминава към новия кредитор, който придобива само прехвърленото вземане, но не и правния статус на предишния кредитор.

Действително, длъжникът запазва правото си да противопостави на цесионера всички свои правопогасяващи, правоунищожаващи и дилаторни възражения, с които разполага срещу първоначалния кредитор, но тази възможност може 3 да бъде упражнена само под формата на защита срещу претенцията на цесионера. Длъжникът е легитимиран да се позовава пред цесионера на нищожност на договора само под формата на възражение в рамките на защитата срещу дължимостта на цедираното вземане. Припомня се, че за разлика от иска възражението е отбранително средство за защита. По тази причина законът допуска то да бъде противопоставено на титуляра на вземането, независимо че същият е външно за правоотношението лице. Когато обаче позоваването на нищожност е осъществено от длъжника не с възражение срещу вземането на цесионера, а с иск, надлежен ответник по него е цедентът в качеството му на страна по атакуваната сделка. Целта на предявения иск за нищожност на договора или на отделни негови клаузи е постановеното по делото решение да обвърже със сила на присъдено нещо страните по договора относно съществуването или не на твърдяната нищожност. Решението, с което тези искове бъдат уважени, ще установи със сила на присъдено нещо несъществуването на договорното правоотношение, а оттам и липсата на права и задължения, а в случаите по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД страните ще са обвързани от измененото съдържание на договора. Поради това надлежни страни по тези искове са страните по възникналото от договора материално правоотношение. Въз основа на договора за всяка една от страните възникват вземания спрямо насрещната страна. Тези вземания са последица от договора и не се приравняват на него. Затова с договора за прехвърляне на вземане по чл. 99 от ЗЗД се прехвърля само възможността цесионера да получи дължимата се от длъжника престация по договора, а в случай на неизпълнение - да събере същата по установения за това ред. Въз основа на този договор обаче цесионерът не става страна по договора, въз основа на който е възникнало вземането, поради което не може да иска обявяването му за нищожен, унищожаването му или развалянето му поради неизпълнение от насрещната страна /длъжника/. Същевременно защитата на длъжника спрямо цесионера е определена именно от това, че последният не е страна по него. Длъжникът може да прави всички възражения, които би могъл да направи и по отношение на цедента, но по аргумент на чл. 103, ал. 3 от ЗЗД тази защита може да бъде осъществена само по пътя на възражението. По аргумент от по-силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедента, който е страна по същия, освен ако не докаже конкретен правен интерес от предявяване на иска и срещу цесионера. По отношение на това, че исковете за установяване на нищожност на договора следва да бъдат предявени срещу цедента, а не срещу цесионера, е налице формирана съдебна практика, намерила израз в Решение № 127/30.07.2018 г., постановено по т.д. № 1103/2017 г. на ВКС, II т.о. Действително, в него е посочено, че искът може да бъде предявен и срещу цесионера, но само ако бъде доказано наличието на конкретен правен интерес от това, какъвто в случая ищецът не твърди да има.

4

Същевременно защита срещу предявен от цесионера иск ищецът може да осъществи и чрез възражение за нищожност на договора за кредит, в случай че това се окаже необходимо предвид изхода на настоящия спор. Затова и именно жалбоподателят е надлежният ответник. Не се споделя и доводът, че резултатът от предявен срещу цедента иск не би могъл да рефлектира в правната сфера на цесионера, тъй като правоприемството е настъпило преди завеждане на делото. Счита се, че в този случай правните последици са уредени в самия договор за цесия, представен от ответника - стр. 3: Подлежи на връщане или на корекция на цената вземане, по отношение на което може да се приложи един или повече от следните критерии: 2.5.1. Вземането не е действително, /вкл. ако в договора или общите условия към него се съдържат неравноправни клаузи, касаещи съществуването на цялото вземане или на част от него или не е валидно съществуващо изцяло или отчасти, включително към датата на прехвърляне е погасено по давност. В този смисъл са и т. 5.5. и т. 8.3.