Решение № 2455 от 14.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2455 гр. София, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100512099 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 25038640/24.10.2023 г. на „Инвестмънт България“ ЕООД, ЕИК 201122361 срещу решение № 20102600/11.09.2023 г., постановено по гр. дело № 23396/2021 г. по описа на СРС, 52 състав, в частта, с която по предявения от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 039,17 лв., представляваща доставена без основание от дружеството цена на топлинна енергия и услуга за дялово разпределение за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., с чиято стойност ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2019 г. до окончателното плащане, за която сума по ч. гр. дело № 30919/2019 г. по описа на СРС, 52 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г., поправена на 11.04.2024 г.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваната част, тъй като въззивникът е бил лишен от възможност за участие по делото поради ненадлежно връчване на книжа по него. В тази връзка посочва, че седалището и адреса на управлението на дружеството не са променяни и на същия е наличен негов представител, който получава съобщения. Оспорва да дължи исковите суми поради погасяването им по давност, твърдейки, че същите имат периодичен характер. По изложените съображения отправя искане решението да се отмени в обжалваната част и 1 вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Въззивникът не заявява изрично искане за присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, с който я оспорва. Счита първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно в обжалваната част, поради което отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение и същото да се потвърди. Претендира и разноски.

Третото лице - помагач на страната на въззиваемия – „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част, като съображенията за това са следните:

Въз основа на подадено от „Топлофикация София“ ЕАД заявление срещу „Инвестмънт България“ ЕООД е образувано ч. гр. дело № 30919/2019 г. по описа на СРС, 52 състав, по което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г., поправена на 11.04.2024 г., за сумите, както следва: 1 187,51 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от м.04.2016 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва от 31.05.2019 г. до изплащане на вземането; 186,88 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.06.2016 г. до 09.05.2019 г.; 39,69 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.04.2016 г. до м.04.2018 г., ведно със законната лихва от 31.05.2019 г. до изплащане на вземането; 7,09 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 30.05.2016 г. до 09.05.2019 г., както и 78,42 лв., представляваща разноски по делото, а именно: 28,42 лв. – държавна такса и 50 лв. – възнаграждение на юрисконсулт.

Заповедният съд е счел, че заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г. е 2 редовно връчена на длъжника „Инвестмънт България“ ЕООД при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и са налице предпоставките на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което с разпореждане от 23.03.2021 г. до заявителя „Топлофикация София“ ЕАД са дадени указания за предявяване на установителен иск за сумите по нея.

В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК заявителят „Топлофикация София“ ЕАД е предявил установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу длъжника „Инвестмънт България“ ЕООД за дължимост на сумите по заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г., поправена с разпореждане от 11.04.2024 г., но според настоящия съдебен състав заявената искова претенция е недопустима.

Исковият съд, който разглежда иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, следи служебно за допустимостта на производството, при което извършва самостоятелна преценка дали заповедта е редовно връчена на длъжника, съответно дали е влязла в сила, или са налице предпоставките за разглеждане на специалния установителен иск. Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. В разпоредбата на чл. 415, ал. 1 ГПК са визирани специалните предпоставки за допустимостта на установителния иск, а именно: 1) в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК да е подадено възражение срещу заповедта за изпълнение, 2) заповедта за изпълнение да е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и връчителят е събрал данни, че длъжникът не живее на адреса, след справка от управителя на етажната собственост, от кмета на съответното населено място или по друг начин и е удостоверил това с посочване на източника на тези данни в съобщението или 3) когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение. Извън посочените хипотези заповедта за изпълнение влиза в сила, поради което иск за установяване на вземането по нея се явява недопустим. В хипотезата на длъжник – юридическо лице или търговец, след редовно връчване по реда на чл. 50, ал. 1, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 47, ал. 1 ГПК и с изтичане на срока за възражение, заповедта влиза в сила. С влизането в сила на заповедта за изпълнение се препятства възможността за надлежно упражняване на правото на иск по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, поради липсата на правен интерес от воденето на иск за установяване съществуването на вземането. В случая, длъжникът „Инвестмънт България“ ЕООД е юридическо лице – търговец и по отношение на него приложими са правилата за връчване, уредени в разпоредбата на чл. 50, ал. 1, ал. 2 и ал.

4, вр. чл. 47, ал. 1 ГПК, поради което той изобщо не попада в хипотезата на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК (в редакциите от бр. 86 от 2017 г. и бр. 100 от 2019 г.). Разпоредбата на чл. 47, ал. 5 ГПК изобщо не се отнася до връчване на юридическо лице и търговец, тъй като при нея се отчита наличието на предпоставките и на ал. 2 и ал. 3 на чл. 47 ГПК, каквито по отношение на търговско дружество са неприложими. Разпоредбите на чл. 415, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК са предвидени да предпазват интересите на длъжник – физическо лице, когато той не е могъл да узнае, че срещу него е образувано заповедно производство, поради което същите са неприложими по отношение на длъжника юридическо лице. Ето защо, в конкретната хипотеза заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г., поправена с разпореждане 3 от 11.04.2024 г., е редовно връчена на длъжника „Инвестмънт България“ ЕООД и същата е влязла в сила, но не при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, която разпоредба е неприложима за юридическо лице, а при условията на чл. 50, ал. 4, вр. чл. 47, ал. 1 ГПК. Видно е от служебно изготвената справка по партидата на дружеството в ТР (л. 9 от заповедното дело), че регистрираният адрес по седалището му е в гр. София, ж. к. ****, ет. партер, дамски фризьорски салон, на който адрес длъжникът е многократно търсен – на 30.08.2019 г., на 14.09.2019 г., на 28.10.2019 г., на 19.11.2019 г., на 27.12.2019 г. и на 09.02.2020 г., като на последната от посочените дати е залепено и уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, без да са установени данни за служители на фирмата. Към датата на разпореждането на съда – 23.03.2021 г. за даване на указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в ТР не е вписан нов адрес на длъжника, като данни за такъв са налице в по-късен момент – на 17.05.2024 г.

Предвид изложеното и доколкото не са били налице предпоставките на чл. 415, ал. 1, т.

2 ГПК настоящият съдебен състав намира, че предявяването на установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е лишено от правен интерес, което прави производството по делото недопустимо. Това е така и по отношение на постановеното по него решение № 20102600/11.09.2023 г., поради което на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК то следва да бъде обезсилено в обжалваната част, а производството по делото – прекратено.

Поради недопустимост на решението в обжалваната част, доводите във въззивната жалба, касаещи правилността на същото, не следва да се обсъждат.

В допълнение и само за процесуална яснота следва да се отбележи, че заповедният съд следва да съобрази, че в отхвърлителната му част постановеното решение № 20102600/11.09.2023 г. не е обжалвано и е влязло в сила, т. е. счетените за недължими суми не следва да бъдат предмет на евентуално издаден от него изпълнителен лист въз основа на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г., поправена с разпореждане от 11.04.2024 г.

По отговорността за разноските:

При този изход на правния спор на въззиваемият (ищец) разноски за въззивното производство не се дължат. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК право на разноски при прекратяване на делото има въззивникът (ответник), който не е направил изрично искане в тази насока, поради което такива не следва да му се присъдят с настоящия съдебен акт.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 20102600/11.09.2023 г., постановено по гр. дело № 23396/2021 г. по описа на СРС, 52 състав, в частта, с която по предявения установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 59 ЗЗД е признато за установено, че 4

„Инвестмънт България“ ЕООД, ЕИК 201122361 дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 1 039,17 лв., представляваща доставена без основание от дружеството цена на топлинна енергия и услуга за дялово разпределение за периода от 01.04.2016 г. до 30.04.2018 г., с чиято стойност ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 31.05.2019 г. до окончателното плащане, за която сума по ч. гр. дело № 30919/2019 г. по описа на СРС, 52 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.08.2019 г., поправена на 11.04.2024 г., като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

В необжалваните отхвърлителни части решението по гр. дело № 23396/2021 г. по описа на СРС, 52 състав, е влязло в сила.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззиваемия „Топлофикация София” ЕАД – „Техем Сървисис“ ЕООД.