Определение № 417 от 01.09.2023, Окръжен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 417 гр. П., 01.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П. в закрито заседание на първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Димитър Б. Бишуров

Членове:

Ани Харизанова

Асен В. Велев като разгледа докладваното от Ани Харизанова Въззивно частно гражданско дело № 20235200500468 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.274 , ал.1,т.2 във вр.с чл.248, ал.3 от ГПК Образувано е по частна жалба вх.№14350/13.06.2023г от З. Л. Г. с ЕГН ********** от село Г., област П., ул.“П.“№5, чрез пълномощника и адв. А. А. срещу определение №1259 от 22.05.2023г. по гр.д.№3168/2022г по описа на Районен съд –П., с което оставена без уважение молбата и по чл.248 от ГПК за допълване на решение №210 от 01.03.2023г в частта за разноските.

В жалбата се сочат оплаквания за неправилно приложение на нормата на чл.78, ал.2 от ГПК от районния съд, тъй като ответното дружество било оспорило предявените искове като неоснователни. Впоследствие ответникът признал факта , че е изтекла погасителната давност като признанието на факт не е равнозначно на признание на иска още повече, когато ответникът изрично е посочил, че счита иска за неоснователен. Оспорва се извода на районния съд, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, тъй като след изпратена от ищцата изрична молба до него за отписване на задължението и поради изтекла погасителна давност на 15.09.2022г. с писмо ответникът и бил отказал отписване на задължението, считайки същото за дължимо и е посочил, че очаква плащане, което дефакто мотивирало ищцата да предприеме действия по реализиране на правата си по съдебен ред, предявявайки отрицателен установителен иск за недължимост на процесната сума от 2 417 лв. , представляваща неплатена сума по договор за кредит от 07.07.2008г., сключен между „Обединена българска банка“АД и ищцата, вземането по който е било цедирано на 04.12.2015г от Обединена българска банка“АД на ответното дружество „Ф.И.“ ЕАД. Развива се довод, че процесуалното поведение на ищцата е било продиктувано от извънпроцесуалните действия на ответника, насочени към погасяване на вземането чрез плащане. Сочи се, че към настоящия момент съгласно действащото законодателство не е налице задължителна рекламационна процедура, в хода на която едно лице да се позове на погасяване на задължение по давност, в резултат на което кредиторът да съобрази давността 1 и да приеме, че вече не е налице способ същото да бъде установено по съдебен ред, последван от събирането му в хода на принудително изпълнение. При наличието на правен спор относно съществуването на едно облигационно вземане всяка от страните може да упражни правото си на иск като качеството по материалното правоотношение предопределя и вида на търсената защита. Жалбоподателката счита, че в конкретния случай поведението на ответника е станало причина на образувано на делото, доколкото в резултат от предприетите действия е възникнал спора между страните относно процесното вземане.

Прави се искане обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което „Ф.И. „ЕАД да бъде осъден да заплати на З. Л. Г. сумата от 96.68лв. държавна такса по делото и сумата от 480лв. адвокатско възнаграждение са П. инстанция. Претендират се разноски и за настоящото производство.

В срока по чл.276 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, с който се изразява становище, че обжалваното определение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.Навежда се довод, че между страните не е съществувал спор досежно изтичането на общата погасителна давност по отношение процесното вземането, поради което и „Ф.И.“ЕАД не е предприел действия по принудително изпълнение по отношение на ищцата.Въпреки бездействието на кредитора ищцата инициирала съдебен процес с цел да упражни превратно правото си на възражение.

Пазарджишкият окръжен съд ,като взе предвид оплакванията в частната жалба и прецени данните по делото , намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна/ ищеца по делото/, в законовоустановения срок по чл.275 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно нормата на чл.274, ал.1, т.2 от ГПК.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Производството по делото пред районния съд е било образувано по подадена от З. Л.

Г. –П. с ЕГН ********** от село Г., община П., ул.“П.“№5 срещу „Ф.И.“ЕАД с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление град С., ул.“Х.И.“№15, представлявано от Л.Д., с която е бил предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК – да се признае за установено по отношение на ответника, че ищцата не дължи сумата от 2 417лв., представляваща неизплатена сума по договор за кредит от 07.07.2008г.,ведно със законната лихва върху главницата.

Обстоятелствената част на исковата молба се изчерпва със следните твърдения: На 07.07.2008г между „ОББ“АД и ищцата е сключен договор за кредит *****************. На 04.12.2015г. вземането на банката по този договор е било цедирано на ответника по настоящото дело. При извършена на 02.09.2022г справка от Централния регистър на длъжниците с №БНБ-*****/02.09.2022г. било установено, че ответникът е обявил задължението по горни договор. Ищцата изплатила молба до ответника за отписване на задължението поради изтекла погасителна давност. На 15.09.2022г ответникът върнал отговор на тази молба, с който е отказал отписване на задължението , считайки, че същото продължава да се дължи. Ищцата е заявила, че от сключване на договора за кредит до 2 момента на предявяване на иска са изтекли повече от 14г., през който период нито първоначалния кредитор, нито цесионера са били предприели действия по прекъсване на давността, поради което задълженията са погасени по давност.

С отговора си на исковата молба ответникът категорично и недвусмислено на няколко пъти е признал, че се е осъществил фактическия състав на иска, тоест че процесното вземане по договор за кредит №**************** от 07.07.2008г. е погасено по давност.

Видно от процесуалната позиция на ответника, обективирана в отговора му, всички релевантни факти, очертаващи основанието на иска, се признават от ответника. В отговора си същият е навел пространни доводи и съображения защо дефакто счита, че с извънпроцесуалното си поведени не е дал повод за завеждане на иска. Изложил е аргумент в подкрепа на извършеното от него действие по подаване на данни към Централния кредитен регистър относно кредитната задлъжнялост на ищеца, като се е обосновал, че това е негово нормативно задължение и неизпълнението му влече като правна последица административна санкция.

Районният съд е уважил така предявения иск при признание.Приел е, че разноски се дължат и е възложени в тежест на ищеца в хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК, излагайки подробни съображения в тази насока.

Ищецът е останал недоволен от така разпределената отговорност за разноски и е инициирал производство по чл.248 от ГПК за допълване на решението в частта за разноските с искане ответникът да бъде осъден да му заплати сторените по делото разноски.

Районният съд е постановил определение №1259 от 22.05.2023г., с което е оставил без уважение молбата на ищеца по чл.248 от ГПК и както бе посочено по- горе това определение е предмет на настоящия въззивен контрол.

Нормата на чл.78, ал.2 от ГПК урежда изключение от принципа за възлагане на разноски – ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, разноските се възлагат върху ищеца като двете процесуални предпоставки следва да са в кумулативна наличност. В тази хипотеза ответникът не носи отговорност за разноски, независимо от факта, че решението е позитивно за ищеца.

Безспорно е прието в практиката на Върховния касационен съд / определение 095 от 22.02.2018г. на ВКС по ч.гр.д.№510/2018г.,определение №318/25.07.2018г. по гр.д.

№2828/2018г. на ВКС, определение №476/20.12.2018г. по г.гр.д.№4569/2018г на ВКС, определение №338/18.07.2018г. по ч.гр.д.№209/2018г на ВКС, определение №66/12.02.2018г по ч.гр.д.№4770/2017г на ВКС /, че страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане, не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда/ процесуална или извънпроцесуална/, тъй като може да поиска решение при признание на иск. Ответникът може да удовлетвори този правен интерес на ищеца като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски , ако не е разполагал с изпълнителен титул , възможност за друга 3 извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяване на иска.Извънсъдебната покана до длъжника за плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичане на срока за отговор на исковата молба.

Съгласно чл.78, ал.2 от ГПК и константно установената практика на ВКС по прилагане на нормата извънпроцесуалното поведение на кредитора има значение. За възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните , а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат / определение №744 от 18.04.2023г. по ч.гр.д.№1170/2023г. на ВКС /

В контекста на така изложените разсъждения и данните по делото настоящият въззивен състав счита, че ответникът не е дал повод за завеждане на иска, тъй като е бил абсолютно пасивен в поведението си спрямо длъжника си –ищец по настоящото дело.

Ответникът не се е бил снабдил с изпълнителен лист, не е било инициирано изпълнително производство за процесното вземане срещу ищцата, респективно не са били предприети каквито и да било изпълнителни действия .Изпратеното от него до ищцата писмо на 15.09.2022г. също не би могло да се квалифицира като активно негово извънпроцесуално поведение по аргумент, извлечен от дадените по-горе разяснение, почерпени от практиката на ВКС. От обстоятелството , че по силата на вменено му нормативно съгласно чл.10, ал.1 от Наредба №22 от 16.07.2009г ответникът е подал до Централния кредитен регистър информация за всички кредити на свои клиенти, респективно за настъпили изменения по тези кредити до окончателното им погасяване също не би могло да се аргументира извод за предприета извънсъдебна мярка за удовлетворяване на цедираното му вземане по договора за кредит от 07.07.2008г. претенцията му по цедирания договор. Ето защо наведените от жалбоподателката възражение в обратния смисъл, че с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на иска са неоснователни.

Неоснователно е също така възражението на жалбоподателката, че ответникът не е признал иска, тъй като както бе посочено по- горе в мотивите на настоящия съдебен акт с отговора на исковата молба ответникът е признал, че фактическия състав на иска се е осъществил, тоест че вземането му е погасено по давност, което о като процесуална позиция е равнозначно на признание на иск.

Решаващите мотиви на районния съд, с които е приел, че е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК напълно се споделят от въззивната инстанция.Правилно районният със е приел, че у ответника не е налице някакво неправомерно процесуално поведение.

Обстоятелството, че вземането е погасено по давност лишава кредитора от възможност а събира същото по принудителен ред, но длъжникът от своя страна може доброволно да плати, въпреки наличието на изтекла погасителна давност. Ответникът по предявен отрицателен установителен иск не можи да предизвика прекратяване на делото поради отсъствие на правен интерес у ищеца. Но както бе посочено по-горе ответникът би могъл 4 да удовлетвори този правен интерес като направи признанието, както е в процесния случай.

Давността не се прилага служебно/ чл.120 от ЗЗД/ още по-малка е да се очаква кредиторът да е прилага автоматично в отношенията си със своите контрахенти.