Определение № 1807 от 29.12.2025, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1807 гр. Плевен, 29.12.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г. като разгледа докладваното от МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ Въззивно частно гражданско дело № 20254400501041 по описа за 2025 година Производството е по чл.274 ал.1, т.2 във вр. чл.248 ал.3 от ГПК.

Образувано е на основание частна жалба Вх. № 6183/18.11.2025г., подадена от адв. Е. Г. И. от АК – Пловдив, като процесуален представител на Н. Л. Н. от ***, ЕГН ********** против Определение № 944/04.11.2025г., постановено по гр.д. № 14/2025г. на РС – Левски /ЛРС/, с което съдът е ОСТАВИЛ БЕЗ УВАЖЕНИЕ като НЕОСНОВАТЕЛНА, молбата с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК за изменение на Решение № 230/01.10.2025г. по същото дело в Частта за разноските, с което решение разноски за адвокатско възнаграждение не са присъдени на ЕАД „Е. И.“ с ЕИК *** за процесуалното представителство на Н. Л. Н. от *** чрез адв. Е. И. от АК Пловдив.

В частната жалба се твърди, че определението на РС-Левски е неправилно и незаконосъобразно.

Оплаква се, че неправилно ЛРС е преценил, че не следва да се изплати възнаграждение по чл.38 от ЗАдв в посочения размер, тъй като съгласно чл.36 от ЗАдв, адвокатът има право на възнаграждение за извършената работа и това право не може да бъде ограничавано от вида или броят на делата, които са били необходими за защита на правата и законните интереси на страната.

Навежда доводи, че в закона не е посочено адвокатско възнаграждение да се присъжда само и ако е представен в оригинал договора между страните.

Неприсъждането на адвокатско възнаграждение според въззивника би 1 представлявало недопустимо формализиране на процеса и би нарушило принципа на справедливост.

Моли съда да отмени определението на ЛРС и да постанови друго, с което да й присъди адвокатско възнаграждение.

Ответникът по частната жалба „СТИК–КРЕДИТ“АД с ЕИК *** не е депозирал писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК и не е взел становище по жалбата.

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното определение с оглед изложените оплаквания от частния жалбоподател, както и възраженията в депозираният отговор от страна на въззиваемата страна, приема следното:

Частната жалба е ДОПУСТИМА, като подадена в срок, от надлежен жалбоподател, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, и разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА.

За да постанови обжалваното определение ЛРС е приел, че по делото не е доказано уговорено между ищеца и адвоката осъществяване на безплатна правна помощ по конкретното гр.д. № 14/2025г. по описа на РС Левски и присъединените към него по реда на чл.213 ГПК гр.д. №22/2025г., гр.д.

№98/2025г. и гр.д. №101/2025г., всички по описа на РС Левски.

Приел също така, че с исковите молби по всяко едно от съединените дела са представени заверен препис от Договор за правна защита и съдействие от 19.12.2024г. между ЕАД Е. И. и Н. Л. Н., съгласно който е осъществена безплатна такава на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Предвид обстоятелството, че към исковите молби по посочените дела, както и по процесните съединени гр.д.№14/2025г., гр.д. №22/2025г., гр.д. №98/2025г. и гр.д. №101/2025г., Договорът за правна защита и съдействие не е представен в оригинал, а в заверен от адвоката препис и идентичността на представените преписи по всички дела при липса на каквато и да било индивидуализация по конкретното дело, по което се осъществява правна помощ, намерил че по делото не е доказано с приложените към ИМ преписи от ДПЗС постигнато съгласие между ищеца и адвоката за предоставяне на безплатна правна помощ, което би било основание за определяне на възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв.

Определението на ЛРС е незаконосъобразно.

2

Следва да бъде съобразено даденото тълкуване на чл.101, параграф 1 ДФЕС съгласно решението от 25 януари 2024г. по дело С-438/2022 на СЕС.

Разпоредбата на чл.38 ал.2 ЗАдв препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, сега Наредба за възнагражденията за адвокатска работа, но същата не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, както и фактическата и правна сложност на делото.

Неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че не е налице хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е представен Договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38 ал.1, т.1-т.3 ЗА, като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.

В процесния случай при депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 14/2025г. по описа на ЛРС е представен договор за правна защита и съдействие – л.18 от делото пред ЛРС и пълномощно от 19.12.2024г., с които ищеца в първоинстанционното производство Н. Л. Н. е упълномощил адвокат Е. И. от АК Пловдив, като изрично в Договора за правна защита е посочено, че упълномощеният адвокат ще осъществява безплатна правна помощ по чл.38 ал.1, т.2 ЗАдв на материално затруднено лице.

Дори и да се оспорва качеството на материално затруднено лице, в конкретната хипотеза от ищеца е представена Декларация за семейно и имотно състояние – л.22 от делото, съдът служебно е изискал справки за притежавани недвижими имоти и МПС, като въз основа на тези доказателства, ЛРС на основание чл.83 ал.2 ГПК е освободил ищеца от внасяне на ДТ и разноски по делото приемайки, че същият е материално 3 затруднен и не разполага с достатъчно финансови средства – Разпореждане № 158/25.02.2025г. - л.51 от делото.

Следователно тази преценка при освобождаване от такси и разноски е достатъчна и за преценката налице ли е основанието за предоставяне на безплатна правна помощ.

Неправилни са съображенията от решението, че адвокатско възнаграждение не се дължи поради липса на индивидулизация по конкретното дело за постигнато съгласие межда ищеца и адвоката за осъществяване на безплатна правна помощ поради представяне на идентични ДПЗС и пълномощни от 19.12.2024г. по поредица от единадесет дела между ищеца и ответника, четири от които обединени в настоящото.

При определяне размера на дължимото адв. възнаграждение за пълномощника на ищеца се отчита задължителното за съдилищата, съгласно чл.633 ГПК Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С438/22, постановено по преюдициално запитване от СРС, съгласно което ОС Плевен приема, че не е обвързан от размерите, определени с Наредба №1/2004г. на ВАС.

Въззивната инстанция съобразява и по-новата практика на ВКС, постановена с оглед решението на СЕС. В своите актове - определение №712/21.03.2024г. на ВКС по т.д.№175/2023г.; определение на ВКС №50015/16.02.2024г. по т.д.№1908/2022г. и редица други, ВКС приема, че даденото в Решението на СЕС тълкуване е, че въведеното в чл.38, ал.2 ЗАдв правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС.

Посочените в Наредбата размери на адвокатски възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Размерите на възнагражденията подлежат на преценка от съда, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко 4 фактическата и правна сложност на делото.

В този смисъл при определяне размера на адвокатското възнаграждение, дължимо на пълномощника на ищеца по реда на чл.38 ал.2 ЗА, не следва да се прилагат посочените в Наредба №1/2004 размери на адваокатски възнаграждения, а следва да се прецени действително извършената от адвоката правна защита, както и фактическата и правна сложност на делото.

Предмет на разглеждане по делото са седем иска – четири установителни иска за недействителност на целите Договори за потребителски кредит и три осъдителни иска по чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми по същите.

Общият материален интерес по делото по четирите Договора е 6 969,78лв. /6 500,00лв. за главница и 469,78лв. – иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД/, като исковете по чл.55 ал.1 ЗЗД са обусловени от уважаване на исковете за недействителност на Договорите за потребителски кредит, по които са предявени и за тези осъдителни искове не се налага събиране на допълнителни доказателства. Делото не се характеризира със значителна правна и фактическа сложност.

Съдът съобрази и това, че в производството пред ЛРС са проведени три открити съдебни заседания, в които процесуалният представител на ищеца не се е явявал, но същият е изготвил исковата молба, своевременно е подал писмено становище за първото, второто и третото съдебно заседание.

Претендираното от ЕАД „Е. И.“ с ЕИК ***, чрез адв. Е. И. с молба от 19.06.2025г до ЛРС, адвокатско възнаграждение за всеки един от исковете в размер на 2 160,00лв. с ДДС е прекомерно високо, не съответства на защитавания материален интерес, както и на действително положения адвокатски труд и оказана правна помощ, не е съобразено с фактическата и правна сложност на делото.

Съобразно материалния интерес, вида и характера на предявените искове, обсъдената не висока правна и фактическа сложност на делото и действително положената от пълномощника работа, въззивната инстанция счита, че дължимото на адвокат Е. И. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. възнаграждение следва да бъде определено в размер на 1 000,00лв. за всичките седем обективно съединени иска по четири Договора за кредит.

5

Доколкото АД „Е. И.“ е регистрирано по ЗДДС, към размера на възнаграждението следва да се начисли 20 % ДДС в размер на 200,00лв. или дължимото възнаграждение с ДДС е в размер на 1 200,00лв.

До този размер искането по чл.248 ГПК за изменение на решението на ЛРС в частта за разноските е основателно и следва да се уважи, като се решението на ЛРС в тази му част, а въззивната инстанция се произнесе по същество в горния смисъл, като измени решението на ЛРС в частта за разноските и в полза на адвокат Е. И. от АК Пловдив бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 200,00лв. с вкл. ДДС за настоящото дело.

В останалата част молбата по чл.248 ГПК е неоснователна и следва да се остави без уважение. В тази й Част молбата за изменение на решението на ЛРС за разноските следва да се отхвърли като неоснователна.

Неоснователни са изложените в Отговора и молбата от 21.05.2025г. доводи за злоупотреба с права и нарушение на чл.3 ГПК. Фактът, че между същите страни са заведени множество идентични дела, сам по себе си не обуславя извода за недобросъвестност. Касае се за множество различни договори за потребителски кредити, сключвани в различни периоди.

Обстоятелството, че в един съд има няколко искови производства с идентичност на страните, не представлява пречка същите да се разглеждат в отделни производства, като съдът сам решава дали са налице предпоставките на чл.213 ГПК за присъединяване на делата.

Водим от горното Окръжният съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 944/04.11.2025г. по гр.д. № 14/2025г. на ПлРС, с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на ищеца чрез адвоката му за изменение на решението в Частта за разноските относно адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв, като незаконосъобразно и вместо него постановява: