Решение № 151 от 12.12.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. Велико Търново, 12.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КОРНЕЛИЯ КОЛЕВА

Членове:

КРАСЕН ГЕОРГИЕВ

ДЕСИСЛАВА ЧАЛЪКОВА при участието на секретаря Атанаска Ст. Иванова в присъствието на прокурора Д. Янк. Л. като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ЧАЛЪКОВА Въззивно частно наказателно дело № 20254000600331 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 34, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС.

С Решение № 181/23.10.2025 г. по ЧНД № 652/2025 г. Великотърновският окъжен съд е признал по реда на чл. 32 от ЗПИИРКОРНФС, Решение № 1062 5422 7053 8135, постановено на 04.12.2024 г. от несъдебен орган - Gemeente, Кралство Нидерландия, влязло в сила на 15.01.2025 г., с което на българския гражданин С. Е. Д. с ЕГН: **********, роден на 29.04.2001 г. в гр. Елена, с постоянен адрес: с. Майско, общ. Елена, обл. Велико Търново, ********** за извършено нарушение на чл. 2 от Закон на издаващата държава относно административната уредба при нарушаване на разпоредбите на Кодекса за движение по пътищата му е била наложена финансова санкция за заплащане в размер на 120 /сто и двадесет/ евро с равностойност в български лева по курса на БНБ за деня на постановяване на решението в размер на 234.70 /двеста тридесет и четири лева и седемдесет стотинки/ лева и е изпратил решението на ТД на НАП - Велико Търново за изпълнение.

Срещу решението е депозирана жалба от служебния защитник на засегнатото лице, като се претендира отмяна на атакуваното решение и съответно да се откаже допускане на изпълнение на финансовата санкция. Излага, че след като засегнатото лице няма местоживеене и местопребиваване в Република България, не реализира доходи и няма имущество в страната, не са налице условията по чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС и в този смисъл е следвало окръжният съд да откаже признаване и изпълнение. Установено било, че лицето е санкционирано в Кралство Нидерландия, но не е известно местоживеенето или обичайното му пребиваване и притежава ли същото имущество.

Настоящият въззивен състав прецени, че направените възражения от защитата биха 1 били от значение, ако се установи, че не е налице алтернативната възможност посочена в чл.

30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, свързана с липсата на установяване на местоживеене и обичайно местопребиваване на засегнатото лице Д. в Република България. С оглед наведените възражения в жалбата, отново бяха поискани актуални справки за имущественото му състояние и справки от ОД МВР - Велико Търново. От постъпилите справки се установява, че няма настъпила промяна в тези обстоятелства включително и за постоянния и настоящ адрес на засегнатото лице.

Засегнатото лице С. Д. - не се явява, нередовно призовано с отразяване, че не е открито на последния му известен адрес и се намира в Кралство Нидерландия, но адресът му там е неизвестен. За него се явява служебен защитник - адв. Д. от ВТАК, с искане по изложените съображения в жалбата да се отмени решението на окръжния съд като незаконосъобразно и необосновано.

Представителят на Апелативна прокуратура Велико Търново намира жалбата за неоснователна и пледира да се потвърди решението на окръжния съд.

Великотърновският апелативен съд, след като се запозна със събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид направените оплаквания в жалбата и извърши служебна проверка на обжалвания съдебен акт, намира и приема за установено следното: Жалбата е неоснователна.

За да постанови атакувания съдебен акт, Великотърновският окръжен съд, след анализ е установил, че постъпилите документи относно признаването на решението на чуждия несъдебен орган съдържат всички изискуеми реквизити съобразно изискванията на ЗПИИРКОРНФС относно прилагане принципа на взаимно признаване на финансови санкции. Съдът е приел, че са налице влязъл в сила акт на несъдебен орган за извършено нарушение по законодателството на Кралство Нидерландия с наложена парична санкция и съответното удостоверение по образец, придружени от превод на български език.

Окръжният съд е изследвал и анализирал постъпилото искане и приложените към него документи. Обсъдил съдържанието им, като е заключил, че не са налице нито едно от основанията за отказ за признаване на решението на чуждия орган за налагане на финансова санкция, посочени в чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС. Първостепенният съд е изложил съображения, с които е отхвърлил възраженията на защитата на засегнатото лице Д. като неоснователни и не е намерил основание за отказ да изпълни решението.

Настоящият състав намира решението на Окръжния съд за обосновано и законосъобразно.

За да постанови атакуваното решение, Великотърновският окръжен съд е приел за безспорно установено, че е представено Удостоверение по чл. 4 от Рамково Решение 2005/214/ПВР на Съвета на Европа 24.04.2005 г., относно прилагането принципа за взаимно признаване на финансови санкции, съдържащо всички реквизити съгласно Приложение № 2 към чл. 4, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС. Издадено е от компетентен орган на държава - членка на Европейския съюз - Кралство Нидерландия, а именно - от Gemeente, влязло в сила на 15.01.2025 г., спрямо българския гражданин С. Е. Д. с ЕГН: **********, роден на 29.04.2001 г. в гр. Елена, с постоянен и настоящ адрес - с. Майско, общ. Елена, обл. Велико Търново, **********. Финансовата санкция в размер на 120 /сто и двадесет/ евро е наложена за извършено на 22.11.2024 г. административно нарушение на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в неспазване забранителен знак за влизане на моторни превозни средства в съответната зона. Посоченото нарушение на правилата за движение по пътищата съставлява административно такова, което съгласно правото на издалата решението за налагане на финансова санкция държава, се санкционира по чл. 2 от техния Закон относно административната уредба при нарушаване на разпоредби на Кодекса за движение по пътищата. В този смисъл, същото е постановено от несъдебен орган за административно нарушение по правилата за движение по пътищата, съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС в държава, която е членка на Европейския съюз и представлява акт за налагане на имуществена санкция. Налице са формалните предпоставки на чл. 4 и чл. 5 от 2

ЗПИИРКОРНФС - удостоверението е представено като заверен препис и е преведено надлежно на български език, като отговаря на образеца по приложенията към закона. Точно е преценено, че санкционираното нарушение попада сред визираните в чл. 30 от ЗПИИРКОРНФС, по отношение на които не се прилага принципа за двойна наказуемост, като е отчетена и съотносимостта му и по българското законодателство.

Въззивната инстанция изцяло споделя изложените съображения относно липсата на основанията за отказ, визирани в чл. 35 от ЗПИИРКОРНФС и не намира за необходимо да ги преповтаря. Процедурата по признаване е изпълнена в съответствие с разпоредбите на ЗПИИРКОРНФС и Рамково Решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24.02.2005 г., относно прилагане принципа на взаимно признаване на финансови санкции. Неоснователно се явява възражението, изложено от защитата на засегнатото лице в жалбата и поддържано пред въззивната инстанция, че не е следвало да се приема за изпълнение решението за налагане на финансовата санкция, а да откаже изпълнението й, тъй като не са изпълнени условията за признаване и изпълнение отразени в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС. В коментираната разпоредба е отразено, че съдът признава решение за налагане на финансови санкции, при условие че лицето, срещу което е постановено решението, притежава имущество, получава доходи или има местоживеене или обичайно пребиваване, а за юридическото лице седалище, адрес на управление или адрес за кореспонденция на територията на Република България. Според настоящия съд е било изпълнено изискването на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като засегнатото лице има местоживеене на територията на Република България, поради което възражението на защитата, в тази насока, не може да бъде споделено, тъй като не намира опора в събраните по делото материали и в частност приложената пред първия съд справка от НБД "Население" /л. 17 от делото на ВТОС/ за постоянен и настоящ адрес на засегнатото лица в с. Майско, общ. Елена, обл. В. Търново, кв.

Кантона. Изводите за постоянен и настоящ адрес на засегнатото лице на територията на Република България не се опровергават и от приложената пред окръжния съд справка от Автоматизирания информационен фонд /АИФ/ "Граничен контрол", където е налична информация за периода след 01.01.2020 г. и до 14.08.2024 г., за задграничните пътувания на Д.. В случая за периода след 14.08.2024 г. до 16.10.2025 г. няма данни за такива пътувания при уговорката, че съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите - членки, българските граждани се проверяват на ГКПП по метода преценка на риска", в резултат на което данните за пътуванията им в АЕФ "Граничен контрол" са непълни. Следва да се отбележи, че в случая в разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИАКОРНФС са посочени алтернативни изисквания, а не кумулативни такива, изискващи признаване на решението и точно поради това законодателят е поставил съюзът „или“ в последователността на изброяването им. Казано иначе, достатъчно е да е налице едно от алтернативните изисквания. В случая засегнатото лице има местоживеене в страната, установимо от събраните пред първия съд писмени доказателства описани по - горе, което е достатъчно, за да бъде приложен законът, така както е сторил и окръжният съд и независимо от събраните допълнителни писмени доказателства от въззивната инстанция. Отделно от това настоящият състав намира, че след като размерът на глобата не е непоносимо висок и засегнатото лице пътува редовно извън пределите на страната /справка за задгранични пътувания приложена на л. 30 от ЧНД № 652/2025 г. на ВТОС/, то не е налице основание за приложението на разпоредбата на чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС до каквито изводи е достигнал и окръжния съд, отхвърляйки възраженията на защитата на засегнатото лице.

Законосъобразно е преценено, че са налице предпоставките по чл. 30, ал. 1 от ЗПИИРКОРНФС, тъй като решението за налагане на парична глоба е постановено в административно-наказателно производство в държава-членка на ЕС и се отнася за деяние, което съставлява административно нарушение и по българското законодателство. Налице са и условията на чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС, като в удостоверението изрично е посочено, че се касае за поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, т.е. не се изисква двойна наказуемост. А съгласно, ал. 3 от същия текст, както вече се 3 сподели по-горе, засегнатото лице има местоживеене на територията на страната – Република България.

Основателно е преценено, че представеното за признаване и изпълнение решение се отнася за деяние, което е извършено на територията на издаващата държава и не попада под юрисдикцията на българските съдилища. Липсват доказателства, че срещу засегнатото лице С. Д. за същото деяние в Република България или в друга държава, различна от издаващата или изпълняващата, е постановено и приведено в изпълнение разглежданото решение за налагане на финансова санкция. Решението не се отнася и за деяние, подсъдно на български съд. Давностният срок за изпълнение на решението не е изтекъл, съгласно законодателството на издаващата държава и българското законодателство. Не е налице имунитет или привилегия по българското законодателство, които правят изпълнението на решението недопустимо. Липсват и основания за отказ от признаване и изпълнение.

Жалбоподателят е пълнолетен, следователно наказателно и административно отговорен, а с оглед социалния и обществения му статус, не е лице, по отношение на което съществува законодателно предвиден имунитет или привилегия, правещи изпълнението на решението недопустимо. Наред с това решението не се отнася за деяние, което по българското законодателство се счита, за извършено изцяло или отчасти на територията на Република България, или е било извършено извън територията на издаващата държава и българското законодателство не позволява предприемане на наказателно производство по отношение на такова деяние. Наложената финансова санкция е над фиксирания праг от 70 евро.