Определение № 2138 от 08.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2138 гр. София, 08.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20248002901959 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Д., действащ лично и със съгласието на своя баща Д. Д. Д., двамата от гр. Долни чифлик, чрез процесуален пълномощник, против решение № 110 от 08.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 616/2023 г. по описа на Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 269 от 15.06.2023 г. по т. д. № 140/2022 г. на Варненски окръжен съд (в диспозитива на въззивното решение неточно са изписани номерът, датата и делото, по което е постановено първоинстанционното решение) в частта, с която е отхвърлен искът на касатора срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 16 000 лв.

(разликата над присъдените 14 000 лв. до претендираните 30 000 лв., частично от 80 000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 23.09.2021 г. в гр. Долни чифлик по вина на водача Радослав Илиев Радев, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 08.10.2021 г. до окончателното плащане на задължението.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г. - не са обсъдени и взети предвид в нужната степен всички събрани по делото доказателства и конкретни обективно съществуващи факти, съдебната практика при компенсиране на неимуществени вреди от този вид, лимитът на отговорността на застрахователя, икономическата конюнктура в страната, инфлационните процеси, последиците за пострадалия и всички критерии, 1 имащи значение за справедливия размер на обезщетението, в резултат на което то е значително занижено; недооценени в частност са останали видът и характерът на причинените телесни увреждания, претърпените болки и страдания, продължителността на лечебния и възстановителния период, търпените от пострадалия неудобства, последиците за психиката му, неговата ниска възраст, продължаващите болки; при определяне на обезщетението са отчетени обстоятелства като социалния статус на семейството на пострадалия, при положение, че същият не е критерий за правилно приложение на принципа на справедливост. Доводите за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила са свързани с недопускането на повторна САТЕ относно механизма на произшествието и установяването на точната скорост на движение на мотоциклета, управляван от пострадалия, както и с частично игнориране и неправилно ценене на събраните доказателства. Оспорва се и правилността на извода на съда за доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец и неговия размер. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена, с присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.

38, ал. 2 ЗАдв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси: 1. При направени оплаквания във въззивната жалба, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост и възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва ли да допусне изслушването на повторна експертиза, при направено искане във въззивната жалба и дори служебно, в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице, след като съдебният състав няма необходимите специални знания и той не би могъл сам да даде отговор по съответните въпроси, за които съдиите нямат нужната квалификация и образование?; 2. При положение че необходимост от отговор на такива въпроси възникне с оглед съдържащите се данни във вече прието по делото заключение на вещо лице, следва ли съдът да допусне нова експертиза – в това число и служебно, за да осигури надлежен отговор на съответния въпрос от компетентно вещо лице и чрез надлежно изготвено експертно заключение, на който отговор би могъл да основе решението си?; 3. Следва ли съдът да допусне повторно заключение, когато не е обосновано и възниква съмнение за правилността на приетото такова по делото, и как съдът извършва преценка дали искането за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно? Може ли тази преценка да е формална – с формално сочене за правилност на приетото заключение, или трябва да се основава на установените в закона критерии?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?; 5. Липсата на обсъждане в 2 пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?; 6 . Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила?

Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?;

7. 3а да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?; 8.

Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как те се оценяват и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 9. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания и настъпили последици, и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 10. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 11.

Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и да се позове на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост?; 12. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?; 13. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и общественоикономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?

Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2021 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?; 14. Критериите на чл. 52 ЗЗД и икономическата конюнктура в страната към датата на ПТП – м. септември 2021 г., обосновават ли намаляването на обезщетението?; 15. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при 3 условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване – т. е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение, тъй като доказването на възражението за съпричиняване има за предмет факти, за които ответникът носи доказателствената тежест?; 1 6 . Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?; 17. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?; 18. Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение, или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането? и 19. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците за настъпване на деликта и последиците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната практика на ВКС, включително задължителна такава на ВКС и ВС, в противоречие с разрешенията в която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 240 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV г. о. – по въпроси №№ 1 и 2; решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д.

№ 30/2013 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 3; т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV г. о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 на ВКС, III г. о., решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г. на ВКС, III г. о. и решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г. на ОСГК на ВС – по въпроси №№ 4 и 5; т.

12 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС – по въпрос № 6; ППВС № 4/23.12.1968 г. – по въпрос № 7; решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 8 – 10, вкл.; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 11; решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 177 от 27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 4 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2017 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 12; ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д.

№ 1154/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпросите под № 13; ППВС № 4/23.12.1968 г. – по въпрос № 14; решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о. – по въпросите под № 15; решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г. на ВКС, I г. о. и решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 16; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 17; решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 97 от 10.11.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г. на ВС, III н. о., решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/1973 г. на ВС, III н. о., решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС и решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС – по въпрос № 18 и решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д.