Решение № 587 от 28.04.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 587 гр. Велико Търново, 28.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, IX СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ при участието на секретаря НИЯ Г. М.А като разгледа докладваното от ЙОРДАН ВОДЕНИЧАРОВ Гражданско дело

№ 20254110103410 по описа за 2025 година

За да се произнесе взе предвид:

Предявени са установителен иск за нищожност на договор за потребителски кредит с твърдение за липса на съответствие на съдържанието му с изискванията на повелителните норми на чл.11, ал.1, т.9, т. 10, вр. с чл.19, ал.4, вр. с чл.22 от ЗПК, евентуален установителен иск за нищожност на клауза за осигуряване обезпечение на кредита поради наличие на обстоятелства , попадащи в хипотезите на чл.26, ал.1, пр.3-то от ЗЗД,чл.19, ал.4, от ЗПК, чл.143, т.19, вр. с , т.5 от ЗПП.

Пълномощникът на Х. М. Ц. , с ЕГН: ********** от гр.***, ул.“***“ № * * адвокат Д. М. от АК *, твърди, че същият е сключил с ответника „Фератум България“ ЕООД , с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ул.“Александър Малинов“ № 51, бл.0, мх.А, ет.9, офис 20 договор за потребителски кредит № *******/**.**.**** г. , въз основа на който му е предоставил в заем сумата от 5000 лева , при годишен процент на разходите в размер на 49.11 %, с лихвен процент от 23 % % , със срок за погасяване от 12 месеца на 12 вноски, общо дължима лихва в размер на 1150 лева и обща сума за плащане в размер на 6150 лева. Съгласно чл.5 на договора е предвидено , че кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от „Фератум банк, p.l.c“, със седалище и адрес на управление в *** и затова е сключил с това дружество на **.**.**** г. договор за гаранция, по който се е задължил да му заплати на 12 месечни вноски възнаграждение/ „такса“/ в размер на 4650 лева .

Отрича действителността на договора за потребителски кредит / чл.22 от ЗПК/ поради обстоятелства, нарушаващи изискванията на чл.11, ал.1 , т.9 и т.10 от ЗПК: не са посочени условията за прилагането на годишния лихвен процент , както и дали е фиксиран или променлив , не е посочен и общия размер за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата ; липсва информация какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите и как, по какъв начин е образуван, като в него не е включен разхода за заплащане на възнаграждението на поръчителя , с което се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК същият / ГПР/ да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочения задължения в левове и във валута и така се получава несъответствие между действителния и 1 формално посочения му размер , което представлява заблуждаваща практика по чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Клаузата на чл.5 на договора за потребителски кредит е недействителна поради накърняване на добрите нрави и неравноправния си характер, тъй-като вменява в задължение на потребителя да сключи договор за гаранция като условие за отпускане на кредита и възнаграждението на гаранта е в размер на отпуснатия заем , а клаузата не е формулирана по ясен и недвусмислен начин , позволяващ да се преценят икономическите последици от сключването на договора .

Предвид гореизложеното , моли съда да постанови решение , с което да приеме за установено , че договора за потребителски кредит е нищожен , а в условие на евентуалност , че клаузата на чл.5 е нищожна / чл.26, ал.1, пр.3-т от ЗД, чл. 143, ал.2, т.19 от ЗПП/. Претендира присъждане на направените по производството разноски .

В с.з. поддържа писмено предявените искове. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 561,40 евро с ДДС на основание чл.38, ал.1, т.3-то от ЗА.

Ответникът чрез пълномощника си юрисконсулт Г. Г. оспорва исковете с възражения , че оспорените клаузи на договора съответстват на повелителните изисквания на закона , а ищецът само е избрал да сключи договора за гаранция. Моли да бъдат отхвърлени с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Юридическите факти на сключен между страните договор за потребителски кредит във вид на паричен заем по смисъла на чл. 9, чл.10 от ЗПК, вр. с чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД с оспорената част от съдържанието му , както и договор за гаранция , са признати и документирани .

Договорът за потребителски кредит не страда от приписания му информационен недостиг, т.е. напълно съответства на повелителните норми на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, въвеждащи изисквания да съдържа посочване на лихвения процент и условията за прилагането му , какъв е годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, с посочване на взетите предвид допускания , използвани при изчисляването му по определения в приложение № 1 на закона начин, като в дължимата информация не попада какви точно разходи се включват в обхвата на годишния процент на разходите, как, т.е. по каква методика е образуван – и двата елемента безспорно ги има в договора , нито налага разяснение за това как лихвата е изчислена по отношение на ГПР .

Лихвеният процент , който тук очевидно е постоянна величина по смисъла на параграф 1, т.5 от ДР на ЗПК, доколкото не е изрично уговорен като променлив, е посочен в договора/ 23 %/, както и размера на възнаградителната лихва/ 1150 лева/ , дължима за целия срок на договора / чл.3, б.“б“ /, посочено е при какви условия се прилага/ чл.8 на Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „Фератум България“ЕООД, явяващи се част от договора- вж. чл.6 на същия / както и какъв е размера на месечната лихва в погасителния план.

Нормата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК не поставя изискване изрично да се посочва какъв вид е лихвения процент, понеже от съдържанието на договора и стандартният европейски формуляр за преддоговорна информация лесно може да се извлече отговор за вида му.

Размерът на дължимата лихва за целия период на договора също не е предвиден като задължителен предмет на информация в закона , но той , освен че е посочен , се вижда ясно като сбор от части на вноските от табличната колона на погасителния план и е въпрос на елементарно пресмятане , който всеки завършил начално образование човек може да направи. .

2

Даден договор или част от него е логично и оправдано да се приеме, че нарушава закона с най- тежката последица нищожност, когато законът съдържа изрично и ясно предписано/ а не предполагаемо заложено / задължително изискване , което не е спазено и горната последица, или е нарочно упомената, или няма друго правило , което да я преодолява.

Вярно е , че тълкувателният прочит на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК , във връзка с определението на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържащо се в разпоредбата на параграф 1 , т.1 от ДР на ЗПК, позволява да се направи заключението , че елементи, включени в годишния процент на разходите биха могли да бъдат не само тези на потребителя , дължими към самия кредитор, но и такива, дължими към трети лица по допълнителни услуги/ за това законът дава неизчерпателни примери с възнаграждението за кредитни посредници и застрахователните премии и възнаграждения от други вид/ , щом са свързани с договора за потребителски кредит , стига обаче да са били известни на кредитора при сключването му и сключването на договора за услуга да е задължително условие за получаване на кредита/ вж. и чл.3, б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО/.

Затова възнаграждение, каквото е предвидено да се плаща по договор за предоставяне на поръчителство като гаранция за изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит, по начало би могло при някой положения да бъде част от общите разходи по кредита и следователно да е изискуем елемент в обхвата на годишния процент на разходите.

В конкретния случай обаче не е , защото няма клауза в договора за потребителски кредит, нито в Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „Фератум България“ ЕООД / лесно достъпни в Интернет и познати на съда от други еднакви или подобни дела / , предвиждаща , че сключването на договор за предоставяне на поръчителство е последица на предварително поето задължение за осигуряване на този вид лично обезпечение и в този смисъл е неотменно / неподлежащо на преодоляване / условие за отпускане /получаване на кредита. Напротив, аргументи, че сключването на този вид обезпечителен , както за кредитополучателя, така и за кредитодателя , договор , е последица от упражнено право на избор на първия, а не на изпълнение на поето задължение, се извличат от клаузите на чл.5, ал.2 на договора и чл. 5, т.5.3 и т.5.4, т.5.5 и т.5.7 на ОУ.

Кандидатът за получаване на кредит може да предпочете да заяви , че ще осигури този вид обезпечение, приемайки предложението гарант са бъде посочено от кредитодателя юридическо лице или поръчител да бъде физическо лице, предложено от самия него за одобряване/ чл.5, т.5.1, н.5.2 и т.5.3 на ОУ/ , или да заяви, че няма да го осигури, или пък дори да е заявил , че ще го стори , после да се откаже от заявеното преди осигуреното обезпечение да бъде одобрено от кредитора.

Дали ще бъде одобрено отпускането на кредита с или без обезпечение е право на кредитора/ чл.5, т.5.5, т.5.7 на ОУ/ и зависи от оценката на кредитоспособността на кредитоискателя/ т.5.7 на ОУ/ , но одобряването не може да бъде логически аргумент/ друг е въпросът какво би се получило на практика /, че сключването на договор за предоставяне на поръчителство е неотменно , т.е. задължително условие за отпускане на кредита. От значение за правилността на горния извод , че сключването на договор за предоставяне на поръчителство не е неотменно / задължително условие за отпускане на кредита , т.е. няма наложено на кредитоискателя предварително поето задължение за осигуряване на този вид лично обезпечение , е правното положение , че отпускането му може да бъде одобрено и без въобще да бъде предоставено обезпечение, установено с клаузата на чл.5, т.5.7 на ОУ.

Не може само по предположение да се приеме обратния извод , както и да се приеме , че щом между дружеството кредитодател и дружеството – гарант вероятно е налице някаква свързаност, то към момента на сключване на договора за потребителски кредит на първото дружество е бил вече известен разхода за възнаграждението на второто дружество , доколкото договора за предоставяне на гаранция е сключен след, а не преди първия .

Вярно е също така , че идеята , заложена в нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК относно информацията за годишния процент на разходите е не просто да бъде посочено само 3 цифровото му изражение като процентно съотношение , а и то да съответства на действителното, , т.е. да е онзи резултат – предмет на точно изчисление по формулата , показана в приложение № 1 на основата на предвидените в договора общи разходи по кредита , попадащи в обхвата му съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Целта на тази идея е да се осигури яснота, за да не се допусне по явен или „скрит“ начин в разрез с правата на потребителите годишният процент на разходите да нарушава или да заобикаля забраната на чл.19, ал.4 от ЗПК да не надвишава пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения в евро и във валута, определена с ПМС на РБ.

Това означава , че не трябва да съществуват разходи по кредита, невключени в обхвата на годишния процент на разходите, чието включване е дължимо.

Тези разходи обаче , за да се приеме , че е налице неспазване на идеята на закона за посочване на действителната стойност на ГПР трябва а/ да произтичат от валидни клаузи на договора и б/ съвкупно с останалите, включени в него разходи да не водят до надвишаване на предела му , очертан с повелението на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Ако предвиждащите ги клаузи като части от съдържанието на договора , без които той би бил сключен , са нищожни на някое от основанията на чл.26, ал.1, ал.2 от ЗЗД или са неравноправни на някое от основанията на чл.143, ал.2, вр. с ал.1 , правещи ги също нищожни / чл.146, ал.1 от ЗПП/, тогава подобни разходи е нелогично да участват в изчислението на ГПР , тъйкато ще са в положението на изначална правна недължимост, без оглед на това, че фактически може да се платят/ съберат изцяло или отчасти.